Болка. От онази, заради която ти се иска вече да си умрял, само и само да спре да те боли. Тя може да те събуди от сън и да те кара да виеш свит на кълбо. Болката забиваше игли в мозъка на Зита и й пречеше да мисли за каквото и да е друго. Имаше чувството, че някой е налял в гърдите й разтопен метал или катран, който в момента пътуваше по цялото й тяло и изгаряше всичко по пътя си. От устата й излезе нещо подобно на скимтене. Тихо и много жално. Както плаче болно коте, което знае, че няма кой да го нахрани или стопли. Защо й се случваше това? Какво всъщност се случваше? 

Някъде около нея прозвуча смях. Звънък мъжки смях. После се чу кашлица. Като на някой много сериозно болен.

-    Животът боли, красавице! – отбеляза развеселено нечий глас. 

Кой беше това и какво искаше от нея? Зита никога не беше разбирала как някой може да се радва на чуждото нещастие. Какво беше станало с нея? Навсякъде я болеше. Или пък не. По-скоро не можеше да каже къде точно я боли. Искаше това да спре, без значение дали щеше да се оправи, да се събуди или просто да умре. 

.............................

Усещаше как се рее, неясно къде. Сънуваше ли? 

Чувстваше се напълно безпомощна в това състояние. Жива ли беше изобщо?! Беше чувала, че мъртвите не усещат болка. Тогава защо тя се чувстваше така, все едно някой се опитваше да разкъса тялото й на парчета? А ако сънуваше, кога беше заспала? Не помнеше. 

Не знаеше колко време беше прекарала така. Не виждаше, но чуваше. Около нея цареше пълен мрак и миришеше на изба и мухъл. Чуваше някакво странно свирене отнякъде, но като нищо можеше да е собственото й дишане. Хленчеше, или мислеше че хленчи на глас. Обаче не идваше никой да й помогне. 

Зита не разбираше на кого какво е сторила, за да заслужи това. Съзнанието й крещеше въпроси, но гласът го нямаше да й отговори. Дали не си го беше въобразила? В желанието си най-накрая да има някого, на когото да разчита? Да не умре сама? Седмици наред се беше молила Богинята да я прибере при себе си, а ето че сега, когато вече беше на крачка от това, съзнанието й си беше измислило образ. Колко беше жалка само! 

„Къде съм? Защо съм тук?“ мислеше си тя и се опитваше отчаяно да направи нещо. Каквото и да е. Дори един звук щеше да я зарадва в момента. Но наоколо беше тихо като в гробница. Тя беше сама в нищото. Поне така се усещаше. 

............................

Около нея беше хладно. Леден повей, който стигаше до костите й и би я накарал да трепери ако беше в състояние да се движи. Само че дори не можеше да отвори очи, камо ли да мръдне. Усети ръка на гърдите си и после много силна болка. Все едно я пробождат с нажежено желязо точно в сърцето. Нямаше сили да се противи на натиска. Искаше само болката да спре. Опита се да издаде някакъв звук, но не се получи. От устата й не излезе нищо. Или просто вече не чуваше? 

„Недей! – помисли си тя. - Не искам повече... Не!“

Така ли заслужаваше да си отиде? Сама? Толкова млада? Та тя още не беше играла на първия си празник на Огъня... Всъщност, никога нямаше да играе там. В селото не биха я взели обратно. Никога, не и след всичко... Опита отново да издаде звук, пак нищо. Беше твърде слаба.

-    Боли да си жив - отбеляза същият глас отпреди, - а аз се опитвам да те спася. Щом те боли, значи все още има надежда.

Болката малко намаля. Натискът обаче остана. Ръката натисна още по-силно и Зита извика от болка. Или съзнанието й изкрещя? Не беше сигурна. Всичко се сливаше, дори звуците ги чуваше като през дебело одеало. 

-    Не се противи! - скара й се гласът. - Иначе не мога да направя нищо!

„Боли ме! Много ме боли!“ - приплака Зита на ум. Искаше й се да крещи и да се бори, но така и не се получи. Дори пръст не можеше да помръдне, а гласът й беше изчезнал някъде. Съзнанието й обаче можеше да плаче с глас. Искаше само това да свърши. Нищо повече. Защо Великата Богиня й причиняваше това? Не беше ли тя нейна добра дъщеря? Защо й беше служила толкова години?

-    Знам – все едно отговори на хленченето й гласът. 

Вече звучеше мрачно и виновно. Той какво, мислите й ли можеше да прочете?

-    Но така трябва, за да те спася! – допълни той. 

Зита не разбираше. Кой беше той изобщо? Или какво беше? И какво изобщо искаше от нея? Тя нямаше нищо, което да може да даде - нито пари, нито дарба. Само една душа имаше, но и тя беше белязана. Не получи отговор. Нито дума повече. Сигурно разсъдъка й си правеше някакви много жестоки шеги с нея, точно преди да умре. Или бяха демоните. 
Зита се усещаше все по-слаба. Неусетно просто всичко изчезна.

...................................

- Твърде късно ме викаш, сине! 

Зита чу друг глас, на жена, но все още беше заобиколена от пълна тъмнина. Не виждаше и не можеше да се движи. Една част от нея си мислеше, че вече просто е мъртва и демоните се карат кой да разкъса душата й първи. Беше чувала стариците от храма да говорят такива неща. Но на кого какво беше направила, че да я наказва така? Бяха й говорили, че Великата Богиня обича всички, тогава защо се отвръщаше от нея?

- Не можеш ли да я спасиш, майко? - попита онзи, първият глас. 

Защо той (или каквото беше там) искаше Зита да бъде спасена? Вече не чувстваше нищо. Нито болка, нито дори тялото си. Дали изобщо беше жива, или демоните бяха решили да си направят една последна жестока шега с нея? Беше чувала такава легенда – че малко преди съвсем да си отидеш, когато още има надежда някоя жрица да те върне на земята, демоните и Богинята влизат в двубой за теб. От това кой ще излезе победител се решаваше каква ще бъде съдбата ти.

Нима Богинята се беше отказала от нея? Тя, която прощаваше всичко? Толкова ли много беше сбъркала? Но в какво? 

Къде се намираше? Тъмнината нямаше отговори. Поне можеше да чува, така че се съсредоточи в разговора. Може би имаше изход. Може би щяха да я оставят да умре мирно и тихо ако ги убеди... или ако се примоли...

- Само ти можеш да я спасиш – отговори жената, към която се обърнаха с „майко“. - Аз вече не мога да направя нищо. 

Ако беше човек наистина. Поне като човек звучеше. „Моля те, Велика Богиньо, ако за годините, през които ти служих поне малко съм те направила щастлива, моля те, моля те, нека си отида тихо! Не им позволявай да погубят душата ми! Само тя ми остана!“ – отчаяно се молеше Зита. Опита се да помръдне, но тялото й не реагираше. Имаше ли тяло? Беше виждала по-старите жрици да се отделят от телата си, но това беше дарба, която на нея й липсваше. Беше просто обикновена и незначителна. Една от многото. Тогава защо на главата й се беше стоварило това?

- Всичко бих направил за нея... - гласът на сина звучеше виновно. - Само и само да изкупя вината си. 

Какво обаче беше това „всичко“? Зита не беше сигурна, че изобщо иска да знае. 

- Да я беше спрял тогава! - гласът на майката прозвуча обвинително. 
- Ако знаех... – синът не можа да довърши, защото отново се задави в кашлица. 

Зита се зачуди в какво ли се беше провинил. И какво общо имаше тя с това? Не можеше ли поне в смъртта да я оставят на мира? Дори и на убийците даваха покой след смъртта, защо не и на нея?

- Сега, понеже знаеш, тя трябва да стане част от теб! - гласът на майката звучеше така, все едно произнася присъда. - Иначе нейната душа ще тежи на твоята съвест!

После всичко изчезна. 

....................................

Болката отново се беше върнала, този път различна. Зита имаше усещането, че в кожата й се забиват хиляди иглички. Беше й студено, но някак си успя да се размърда. Това обаче й причини още по-силна болка – все едно някой я беше промушил право в сърцето. 

- Аааа! - изстена тя и беше учудена да чуе собствения си глас. 

Звучеше като друг човек - слаб, дрезгав, изтощен. А едно време в храма караха именно нея да пее химните на Богинята. Сега гласът й звучеше така, все едно е изяла две кофи сняг. Опита се да отвори очи, но отново не можа. Успя обаче да напипа студена и влажна стена от едната си страна. Беше каменна, като че ли, и по нея имаше мъх. Миришеше на влага, като в пещера. 

Усети натиск на гърдите си и болката намаля веднага. Едва тогава Зита усети, че на това място има нещо меко и напластено. Превръзка? Зита нямаше представа откъде и защо може да е там. Всичко приличаше на някакъв ужасен кошмар, от който не можеше да излезе. Какво правеше тук изобщо?!

Натискът се усили и чак тогава Зита усети, че под превръзката все едно имаше дупка на гърдите си. Отново изстена през зъби и се отпусна назад. Не, Богинята не можеше да я наказва така. Като Мелорис от приказката! Не, не можеше да й отнеме сърцето. Беше чувала от старите жрици, че когато Богинята иска да накаже някого, го оставя жив, но му взема сърцето и го наказва с дълъг живот, който да прекара в мъки. Не искаше такъв живот. По-добре да умре. Зита проплака на глас и не усети как през стиснатите й клепачи се процедиха сълзи. 

- Не се страхувай! - този глас вече го беше чувала. - Просто почивай и ми позволи да те лекувам!

Звукът идваше от някъде наблизо. Зита се опита да каже нещо, в главата й се въртеше цяло ято въпроси, но се чу само гъргорене. Все едно някой й е изтръгнал езика. Възможно ли беше демоните да си правеха такава гавра с нея? Дори и най-ужасните кошмари имаха край. А дори и да не беше кошмар, все някога щеше да умре. 

Изплаши се, но въпреки това реши да опита отново. Отвори уста, но нищо не се получи. Сигурно не й достигаше въздух. Опита пак с повече сила и игнорира болката. Получи се същото гъргорене, съпроводено с още болка. Много болка. Зита проплака отново. Този път вече плачеше от страх, от болка и от какво ли още не. Не искаше това! Не, не! Усети ръката върху превръзката и болката започна да намалява. Друга ръка я прегърна през кръста и усети как в тялото й се влива топлина и сила.

- Знам, че те е страх - каза онзи същият глас, някъде близо до нея, - но никога не бих те наранил. Не и след това...

Зита потрепери и който и да беше собственикът на гласа, я притисна към себе си. Усещането беше много странно. Никой не я беше докосвал изобщо от много дълго време. Гонеха я, да не би проклятието й да се закачи по тях. Не знаеше какви са демоните, но в момента много й се искаше да му повярва. Да си помисли, че просто го е грижа и да вярва, че наистина я е прегърнал някой, а не че това са последните фантазии на изтощения й ум. И в сламка би се вкопчила, само и само някой да й каже, че просто сънува лош сън. Да се събуди в тихата си стаичка зад храма. Това не можеше да й се случва. Не можеше! Зита изтрака със зъби. 

- Не се страхувай! - гласът опитваше се да звучи успокояващо. Дали беше истински?

Защо ли изобщо го интересуваше? Тя беше никоя. Отново се опита да каже нещо, но не се получи. Същото гъргорене. 

-    Тихо, тихо – прозвуча гласът. – Спи. 

Не искаше да спи. Трябваше да разбере какво й се случва. Трябваше да се бори или да се моли. Изтощението обаче скоро я надви, така че скоро загуби съзнание. Накрая си помисли, че й е все едно. Искаше болката да спре. 

....................................................

Зита изтрака със зъби. Носеше се в леденостудена вода. Можеше да плува, но се опита да намери опора. Нямаше такава, а водата се движеше много бързо около нея. Уплаши се. Краката и ръцете не й се подчиняваха. Така ли щеше да умре? Удавена? Удавниците дори не ги погребваха в селото. Проклятието на съселяните й сигурно я беше застигнало. 

Не виждаше нищо и скоро откри, че не може да отвори очи, някой ги беше покрил с превръзка. Наистина ли се бяха осмелили накрая? На кого какво толкова беше сторила? Имаше право поне да гледа в последните си минути. 

Опита се да посегне, но една ръка спря нейната.

- Свалиш ли я, ще ослепееш! - гласът беше онзи, същия. - А тогава дори аз няма да мога да ти върна очите! 

Той помълча.

- Довери ми се, моля те! - каза накрая.

Зита нямаше избор. Усещаше как водата влиза и излиза от някаква дупка на гърдите й и приплака отново. Как изобщо беше възможно това? Една част от съзнанието й все още се молеше това да е ужасен кошмар, от онези, които сънуваше преди години, и просто да се събуди и всичко да е било сън. Водата не можеше да минава през теб, нали така? Дори и най-висшите жрици на Богинята не можеха да контролират елементите така.

- Знам - тъжно каза той, все едно разбираше какво става - Реката на Живота лекува, но те кара да преживееш всичките си болки наведнъж. Но не мога да отнема цялата болка. 
- Боли... ме... - гласът на Зита беше по-тих от шепот, но той се засмя и тя усети целувка по челото. 
- Проговори! Проговори! - той май се радваше като малко дете. - Опитвам се да отнема каквото мога, за да издържиш по-дълго - обясни гласът, все едно Зита можеше да разбере какво се случва. - Но ще е по-лесно, ако заспиш...

Зита искаше да възрази, но много скоро всичко просто изчезна. 

БЕЛЕЖКА: Това е вдъхновено от поредицата "Аура" на Лия :) Много ми хареса и в главата ми се завъртя нещо като историйка. Ей това става като човек дето не чете фентъзи реши да седне да пише такова :) 

Следва продължение.