Този уличен музикант нямаше нищо общо. Нито с времето, нито с мрачната утрин, нито с шума на автомобилите.

     Ръмеше и беше сложил мръсна кърпа върху акордеона си. Тя не предпазваше от дъжда, защото беше напълно мокра; усуканите ѝ краища се мушкаха между хрилете на духалото на инструмента и му пречеха да поема въздух. Музикантът забеляза това и го дръпна, сви го небрежно на топка с едната си ръка и продължи заниманието си.

     Мина половин час и дъждът се усили, мокавената паничка, съдържаща десетина монети, започна да се разпада.

     – Не ми е ден! – провикна се човекът. После се усмихна на себе си и пролича, че отдавна не се е храносмилал, както трябва – в устата му нямаше повече от пет-шест зъба. И вяло добави: – Обаче не ми е и нощ.

     Никой не го слушаше, той знаеше това и затова събра делово вещите си – сгъваем пластмасов стол и мокра мръсна кърпа без цвят, пъхна акордеона в чувала, скрит под стола, и тръгна.

     С монетите си купи геврек и го засмука. Обичаше гевреци. После винаги го болеше стомаха от тях, не ги сдъвкваше добре, но въпреки това си купуваше винаги, когато имаше възможност. Сега беше събрал пари, всъщност извади къдмет – един хлапак му даде цели шейсет стотинки още рано сутринта. Ако не беше заваляло, може би денят му щеше да е напълно успешен.

     Геврекът сладнеше в устата му, топлият му мирис разтопяваше някакви стари спомени, прииждащи в съзнанието му, едри и реални като облаците в небето. Седна да почине. Пейките бяха празни – кой ще кисне навън в това дъждовно време? Откакто навърши седемдесет, непрекъснато се луташе в спомените си. Не го правеше нарочно – те идваха внезапно, ненадейно и без предизвестие: денем и нощем. През нощта си спомняше ранното детство, през деня – младежките си години. Странно, нямаше почти никакви спомени между четиридесетата и седемдесетата си година. Някой зъл вещер беше слязъл от небето и бе откраднал тези трийсет лета от живота му. Изведнъж се беше оказал празен като меха на акордеона, изоставен и изостанал от своето време, сам-самичък в едностаен апартамент без тераса близо до центъра на града. Имаше дете, момиче, имаше и съпруга. Но не общуваше с тях. Те не го търсеха, той тях – също. Някаква причина имаше, нещо важно и тежко се беше случило, но какво – не помнеше. Или не искаше да си спомня.

     „Дали? – изведнъж се стресна. – Дали е така? Спомените са избирателни. В тях нещата не са реални, а такива, каквито съзнанието ти би искало да бъдат. Или пък са страх?“

     Знаеше със сигурност, че човек умира в мига, когато престане да произвежда спомени. Това оправдава безделието. Фантазията. Нещастието. Тридесет липсващи години не са голяма загуба. Но той ли ги загуби? Или му ги отнеха?

     Свикна спомените да идват при него, не той да ходи при тях.  

     Изгледа с възхита стройното тяло на млада жена, бързаща нанякъде; беше забравила чадъра си и потичваше неравномерно, бедрата ѝ се люлееха игриво и опъваха тесничката ѝ пола. Носеше цветна забрадка, някакви красиви цветенца, пъстри и мънички като токчетата на обувките ѝ, бяха нарисувани или избродирани върху тази забрадка и тя се открояваше сред сивите сгради, олющените къщи и голите клони на дърветата. Беше края на ноември. Жената почти тичаше. Дъждът не беше силен, вятърът – още по-малко, но бледото ѝ, посърнало и уплашено лице се мръщеше, а от това ставаше още по-хубаво.

     – Ето това е красотата – зарадва се на гледката. – Няма начин да я загрозиш. Каквото и да правиш. Най-добре е да са смириш и да се наслаждаваш.

     Драго му стана. Изведнъж му хрумна, че животът е много красив. Като спомен. Грациозната дама се отдалечи, забрадката ѝ дълго грееше и цветенцата се отразяваха в малките локви, в силуетите на витрините и в омърлушените погледи на сгушените кучета в ъглите на тротоарите.

     Извади акордеона, разпери кръстачките на столчето и подхвана същата музика. Друга не знаеше. А и тази кога беше научил – изобщо не помнеше. Обаче му беше хубаво. Весело. Приятно. Мократа му коса изцеждаше капките на есента и ги хързулваше в хрилете на инструмента; а той дишаше жадно и произвеждаше звуците си с усърдие и радост. Един загубен старец, преглъщащ живота като несдъвкана кора на геврек – без зъби, само със слюнка, но с радост, че още е жив и че спомените му идват при него, свежи и весели, непоканени, но упорити: той седеше на пейката в дъждовния ноември, гушнал очукан и олющен акордеон, по-весел от стопанина си. Странна гледка беше тази.

     Ето го същия хлапак, дето сутринта му даде шейсет стотинки. Появи се като мъгла, като сянка на нищото.

     – Заповядайте – рече, – господине. Имам още шейсет.

     И като вижда, че господинът се изумява от щедростта му, не подава ръка да вземе парите, а мукавената му паничка я няма, момчето пъха ловко в джоба на палтото и монетите весело издрънчават вътре. Музикантът благодари на момчето и вижда изведнъж себе си в него. Към изумлението му се добавя нежност и умиление, каквито отдавна не е изпитвал.

     Този път хлапакът не си тръгва, както направи сутринта. Слуша музиката, гледа напрегнато с живите си, но сериозни очи, взира се в играта на пръстите с клавишите и сякаш попива ритъма на нотите. Не носи чадър, няма шапка, а в същото време не се пази от лошото време.

     – Ти спомен ли си? – интересува се делово музикантът, сякаш за него е напълно обичайно и естествено спомените да се материализират. – Обикновено идваш нощем, сега си подранил. Сигурно си се объркал, нали е мрачно, може на тебе да ти е като нощ. Или пък ти е причерняло и си объркал деня с нощ. Е, и на мене ми се случва. Чат-пат. Рядко.

     Взира се в момчето по-внимателно и отсича:

     – Е, не толкова рядко. По-добре да не лъжа. Не ми отива на годините. Нали? Ти защо си без шапка? А?

     Хлапакът не отговаря.

     – Знаеш ли... на твоите години аз винаги носех шапка. – Музикантът свежда глава, като че ли се покланя пред нещо свято. – Беше си моя. Само моя. Единствената вещ, която не принадлежеше на никого, освен на мене. Нямаше нищо общо в нея, всичко беше мое. Звучи смахнато, нали? Носех я и през зимата, и през лятото. Обаче един ден... Дълга е тая история. Ще ти досадя, ако я разкажа цялата. Но все пак е важното в случая е, че един ден шапката изчезна. Или някой ми я открадна, или я загубих някъде. Беше любимата ми вещ. Единствената. Много страдах. Не е ли странно, че превръщаме в любими вещи тези, дето нямат никаква стойност, ако не е нашата привързаност към тях? Не правим ли така и с хората?

     Момчето кима неопределено.

     – И ти ли си загуби шапката? – Музикантът става и му подава мръсната кърпа, която виси от джоба на палтото му. – Нà, вземи, изсуши се.

     Възрастна жена отваря шумно вратата на балкона на третия етаж на кооперацията в сградата срещу пейката и изнася тежък леген, препълнен с дрехи. Бавно започва да изважда от него ризи, чаршафи и кърпи – всичките бели. Първо слага щипките в устата си, после захваща прането с тях. Терасата става бяла. После вратата изскърцва отново по същия тъжен и остър начин, бабата обръща гръб на белотата и се шмугва в апартамента с легена под ръка.

    Погледът на музиканта се връща при хлапака и той с изненада установява, че детето стои на мястото си без да мърда и без да говори нищо. Като статуя.

     Старецът се досеща, че това момче е спомен. Това обяснява всичко; пред него стои собственото му детство. И му помага да оцелее с последните си стотинки.

     Дъждът не спира да вали. А музикантът цял ден си говори с някого на пейката и ту оставя акордеона на земята да почине, ту отново започва да свири – живо и жизнено, окуражен от някого или от нещо.

     Младата жена с шарената забрадка се появява вечерта отново. Пак бърза, пак е хубава, нито дъждът, нито късния час могат да хвърлят сянка върху нежните ѝ форми,  а тялото ѝ, стройно, опънато като струна, но дребно и крехко, се люлее и разстила във въздуха като като неон. Той не вярва на очите си, когато тя се насочва към него, шарената ѝ забрадка вече се вижда съвсем ясно, ето, дори усеща лекия ѝ парфюм, съвсем познат му е, откъде ли?; теменуги и хразантеми са избродирани върху плата, иска да ги помилва, но се страхува да не изчезнат и всичко да се окаже фантазия, боже, колко хубави цветя, колко малка и нежна главица има тази красавица, колко са тъмни очите ѝ, веждите... Не се сдържа и надниква в деколтето, когато тя се навежда към него и казва:

     – Хайде, време е да си ходим. Гладна съм. Забравил си си шапката. Ти толкова я обичаш. Пък и в това време... По-хубав си с шапка, татко. – И го целува по бузата.

     Той я познава. Това е дъщеря му. А преди, предишната жена, която мина покрай него, съвсем същата, с впита пола и с цветна забрадка, с осанка на кралица от приказките, това трябвало да е била... Насълзява се. Сълзите са като спомени, идват сами и не си тръгват, преди да решат. Те нямат нищо общо. Само лични са. И си казва, че няма нищо по-красиво от спомените. Сигурно затова е така привързан към тях. Гмурва се в очите на дъщеря си и там заплува назад... назад към онези липсващи му трийсет години, същите, които някой злобен вещер му беше отнел. Това се случва за няколко секунди. Когато отваря очи, вече знае и името на младата жена, акордеонът липсва, а внукът му разказва как за малко да го обърка с един уличен музикант, дето просел пари.

     – Два пъти го срещам днес, дядо. Веднъж сутринта, после тук, в същата градинка, където ти беше седнал. Беше много тъжен.

     – Но не му даваш последните си стотинки, нали? – намига с престорено строг вид, поклащайки пръст.

     – Естествено, че му давам. Той има повече нужда от тях. Пък и така ще си спомни нещо. Например, че някога е бил обичан. Или нещо такова, нали?  

     – Хм, добро момче си ми ти. А какво знаеш за този странник?

     – Нищо. Но го харесвам. Прилича ми на теб. Ти можеш ли да свириш на акордеон, дядо?

     Майката го дърпа за ръката:

     – Нали знаеш, че може. Защо го дразниш? Колко пъти ти е свирил, а?

     – Защото скоро не го е правил.  

     – Татко – обърна се към стареца младата жена, – извинявай. Днес се държи странно. Трябва да има някаква причина. Напоследък в училище...

     Бабата от третия етаж на кооперацията отсреща отваря балконската врата, ръждясалите панти изсвистяват остро, тя подава крадешком главата си изпод прането, после ръката ѝ заопипва дрехите. Въси се – нищо не е изсъхнало, няма и как на това влажно време. Поглежда към градинката и вижда, че оня ненормален музикант най-после е станал от пейката и държи под ръка млада жена, сигурно дъщеря му, а с другата милва главата на малко момче.

     – Ти да видиш – казва си. – Аз пък мислех, че е скитник. Уличник. Мизерник. Или поне самотник. А той бил щастливец. Тц-тц. Ти да видиш – повтори. –  Никога не се знае... Човек едно мисли, а господ друго. Тц-тц.

     Клати невярващо глава и се скрива зад бялата завеса на прането.