12 min reading
17,00 часа
Нормален ден. Почти спокоен. Извикаха ме в съда за свидетелство по старо разследване, после се наложи да придружа колегата Караимов до един строеж – случила се беда, паднал от втория етаж работник. Така да се каже – бях като осигуряващ видимост. Караимов огледа обекта, разговаря с инспектора по безопасността, направиха протоколи, обсъдиха станалото с падналия /няколко натъртвания и много страх/…
Кимах умно, гледах внимателно и си отдъхвах. Откога не съм се разтоварвал така…
Та сега си седя почти отпуснат. И, като истински чиновник, следя примигващия телефон. Ще светне „17,00“, ще стана, ще сложа бейзболната шапка, ще метна чантата през рамо – и към тихата ми ергенска обител. Котаракът е там, ще се завърти в краката ми, ще ме погледне въпросително, после ще се завърти и ще ме поведе към кухнята. Там ще застане пред шкафа и ще каже многозначително: „Мяуууу…“
Да, в съдинката му ще има още гранули, но… Кога и как придоби тоя навик – не съм разбрал. Естествено, че аз съм си винов ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up
Поредна криминална история. Но нещо се съмнявам дали е криминална. Или пък си е чисто битова. Реална...
Не е голяма по обем - аз само с жените се разпростирам във времето...