02,00 – 02,30 часа.

Връща се Киров. Здравчев е тук и започваме съвещанието...

- Ти наистина ли смяташ, че тоя... – започва Здравчев...

- Не, разбира се... Макар че всичко може... Но засега не залагам на това. Просто исках да го прибера някъде... Но, ако излезе, че е претрепал шефа си... Знаеш ли – няма да съжалявам. С един куршум – два звяра...

Здравчев мълчаливо кима. Той е усетил играта ми. Обаче, нямаме време за нея.

- Кажете сега – какво открихте...

Докладват ми. Здравчев е разговарял с дамите. Може и кавички да сложа, все тая...

Нищо особено. Работна вечер – посрещали гостите, разговаряли на общи теми, почти никой не излизал от Големия салон, а в Малкия хората само се появявали... Без Шалаваров и Ангелов, които пийнали по едно, разменили някоя дума със свои приятели... Както и Моньо Генчев, който поговорил с Мамата и си тръгнал...

А, Пенито излязла – чакал я уж Караколев, но се върнала бързичко. Оня вече спял...

И пиколото влизал и излизал... Ту някого довеждал, ту извиквал друг – чакали го на карти в Големия салон. Ама той, пиколото, така си се носел всяка вечер – навсякъде и никъде...

Киров е разговарял с всички от Големия салон. И – пак така. Никакъв резултат. Или поне – никакви подозрения...

Нормална вечер – карти, леко пийване, нямало произшествия. Било рано, та и жените не се били задействали, както е обичайно. Просто на господата обикновено не им е до секс, а до разтоварване с класическите алкохол и хазарт...

В този момент на вратата се почука и стажантът надникна.

- Барманът...

Махнах с ръка. Да влиза – таман сме трима, да видим ще можем ли да разберем нещо...

Барманът… си е барман. Чак пък такова точно отражение на всеобщата представа – не очаквах. Но и не бях изненадан. Дребен, със зализана коса, мазна физиономия, готов веднага да сервира всичко, което клиентът пожелае… И плати…

Такива са много опасни свидетели. Говорят това, което смятат, че ти е необходимо. И много рядко това, което знаят…

- Вие сте?

- Тинянов, Светльо Тинянов…

Боже, на тоя преди години са викали „Светльо“? Даааа… Майката природа си знае работата, но често прекалява с шегите…

- Разкажете как мина тази вечер…

И започва разказа си – обстоен, но пригладен, замазан, старателно приведен към общи фрази и ситуации…

Дошъл в шест часа, подготвил бара. Имало двама ранни посетители – Александър Сакалиев и Илия Мирков… Сакалиев… Аааа, Саката… Бодигардът на Перлов. Босът бил вече в заведението, та тоя го изчаквал. И двамата пили безалкохолни. Говорили си нещо, но барманът не ги слушал. Пък и избягвал да се вслушва в чужди разговори…

Изхъмках… Той млъкна, после се сети и продължи. Сега вече с малко по-реалистични подробности. Пиколото идвал три пъти, две от момичетата минали, разменили по някоя дума с бодигардовете… Кои? Ами той много не се вглежда, плащат му да работи на бара, не да любопитства, но този път им обърнал внимание. Лилето и Камелия. Също били на безалкохолни – още не почнали работа, внимавали много. Защото господин Крънчев е… бил… много строг. Работата си е работа, веселбата – веселба… В различно време и място… Даже не позволявал в заведението да се празнува каквото и да е от персонала. Само и единствено работно място. Иначе се грижел за хората си. Ето – когато Мариана си счупила крака миналия месец или когато Цанко паднал по стълбите, не само им поел разноските по лечението, ами и портокали им изпратил в къщи…

- Кой? Кой паднал?

- Цанко… Пиколото… По-миналия месец беше… Или даже през юни като че ли… Като слизал от втория етаж към входа, се разбързал и се изпързалял по стълбището. Беше яката насинен. Ребро счупено имал, носът беше цъфнал, веждата разбита, от ляво два зъба разклатени – ама господин Крънчев платил и на стоматолога, та ги укрепиха… Да, да – по-миналия месец беше. Тогава малко… - и млъква…

- Какво? Хайде, де… Не забравяй, че и други разпитваме, сверяваме показанията, някой може да бъде обвинен в лъжесвидетелство – блъфирам волно…

- Господин Кринчев малко беше прекалил с пиенето. И също се ударил. Но в банята. Подхлъзнал се и… Ама аз нищо не зная, само каквото съм чул…

И Тинянов свива устни – явно го е яд на себе си, че се изпуснал за неща, които трябва да си останат във фирмата…

- Да, чух за това… Но няма нищо общо с убийството… А Мирков докога беше в бара?

- Амииии… Като го извикаха след убийството. Веднага се затича. И господин Перлов тичаше, и Веско Шамшала отиде да види…

- Веско Шамшала е тук? – изненадан съм. Шамшала е стар наш познайник. Майстор на обирите по фирмите. Но, след два ареста, от които го измъкна адвокатът Карабойчев, беше обявил, че слага край. И дори се беше изселил в морския град…

- Да… - И барманът пак млъква…

- С кого беше?

- Дойде сам – неохотно започва той – Беше на бара, разказа ми, че се уредил на хубава работа, добре платена… После дойде господин адвокатът и седнаха на масичката до камината…

- Карабойчев?

- Да… Разговаряха нещо. Сложен разговор беше, Веско ръкомахаше, а господин Карабойчев даже му спираше ръката. Но не вдигаха шум, тихо говореха…

Веско – възможен убиец? Хайде, де… Не бих му дал портфейла си, но бих спал под погледа му…

- Нещо да си чул по-така… По-особено… Странно…

- Не – бърза барманът – Нали знаете – при нас винаги е по-особено. Хората поръчват, сервитьорките носят, някои седят на бара, идват момичетата, излизат по кабинетите…

- Ако се сетиш за нещо важно… Търси ме… Или някой от колегите…