01,00  - 02,00 часа

Каменов се изправя рязко и се втренчва в тъмнината зад прозореца. После се завърта към мен:

-       От другата страна на улицата, точно срещу входа на кооперацията, има банка…

Така… Банка… Ама разбира се – банка! Как не се сетих досега…

-       И? – питам насърчаващо.

-       Камерата. Или камерите. Със сигурност имат камери. А те са насочени в периметъра наоколо. Банката има охрана, по всяка вероятност събират дисковете от наблюдението…

Поглеждам часовника. Минава полунощ. Нашето време…

-       Тръгвай! Ако има проблеми – обади се, ще вдигна шефа. Искам записите. Внимателно ги огледай, не бързай…

Каменов излита. Щрака му акълът, щрака…

А телефонът ми пак звъни. Здравчев…

-       Май попаднахме на нещо голямо. Колев беше в дискотеката. Има куп пияни, но и доста дрогирани. Не по масите, нито в сепаретата. Зад тоалетната е направена специална заличка за наркотици. Не е влязъл, разбира се, но от тоалетната всичко се забелязва. Просто ония са толкова нагли, че не се и крият. Стъклени маси, пътечки по тях, развеселени клиенти…

-       Така, така…

-       Не бързай! Не съм стигнал до черешката. Преди малко пристигна Марков. Влезе вътре, отвън се видя, че отива към Галерията. А Колев току-що ми каза, че го е видял в залата за дрогиране…

Само това ми липсваше…

-       Дрогирал се?

-       Не! Разговарял с някакъв там…

-       Кой?

-       Колев не познава всички тукашни… особняци. Но като ми каза, че оня е с тънки мустачки, по модел от 30-те…

-       Джанков… - въздъхвам аз.

-       Именно! И аз за него се сетих…

-       Почакай. Ще звънна на шефа. Натам сами няма да можем…

Здравчев изхъмква. Което е знак на съгласие. Джанков е местен бизнесмен, партиен лидер, меценат. Капка от каймака на обществото…

Поръчвам на колегата да наблюдава, а сам набирам номера на шефа. Той, изглежда, го е очаквал – няма изненада в гласа му. Тя се появява, когато му докладвам какво сме забелязали в „Реката“. И се засилва, когато чува за Марков…

-       Марков? Сигурен ли си? Марков…

Потвърждавам и си мисля, че би трябвало да се очаква. Познавам Марков, чувал съм някои неща, чудел съм се как успява с една – немалка, но заплата, да живее така шикарно…

-       И Джанков…

-       Какво? Джанков ли каза?

Оставям го да асимилира. Явно вече е разбрал, че ще има голям бой. И знае, че няма как да се изтеглим на безопасно място. Положението е яката натопорчено…

-       Кои каза, че са там? Здравчев и Колев? Аз лично отивам с екип. Тях ще ти ги взема – ще ми трябват хора…

И по-тихо:

-       Ама и ти ми осигури една нощ…

Една нощ… Една да е… Но натам какво ще става… Началник на участък, замесен с наркодилъри. И, по всяка вероятност – някои полицаи. Няма как да е сам Марков, няма как…

Поглеждам тримата в кабинета. Мълчим. После казвам:

-       Василев, дай още веднъж да чуем разказите на съседите…

И той вади пачката със записаните беседи…

02,00 – 03,00 часа

Слушаме, спираме го, обсъждаме…

Кооперация – малък представител на съвременността ни…

В тая кооперация Мина и Марин са били във водите си. Учтиво поздравявали при среща, разминавали се като кораби в океана – виждат се, но избягват сближение, за да не се сблъскат, всеки зает по своя си курс…

И съседите не могат нищо особено да кажат. Младо семейство, тихи, затворени, без оплаквания, без нищо видимо за хвалба…

Сега вниманието на комшиите е привлечено от убийството, но иначе надали щяха да забележат – дори ако двамата бяха заминали неочаквано нейде далеч, без да се обадят…

Телефонът пак…

Каменов. Едва не крещи:

-       Намерих! Намерих!

Оказва се, че точно при спирането на служебната кола при банката, от там излизал началникът на охраната. Правел редовна проверка. Както казал – ходел и в полунощ, и в десет вечерта, и при зазоряване, а понякога и два пъти нощем…

Сам взел решение да предаде записите. Свалили ги – дори услужил с дискове, и ето…

-       Какво намери? – питам нетърпеливо.

-       Всичко е тук – от шестнадесет часа до деветнадесет…

-       Добре – успокоявам се – Носи ги, чакаме. Ще гледаме внимателно цялата серия…

Малко тренинг на характера. Да почакаме…

Дотогава отивам пак при Марин. Той е в съседния кабинет, под надзора на Манчев…

Който се изправя при влизането ми. Махам му да седне и пренасям вниманието към Димчев. Седи, облегнал глава на ръцете, даже не поглежда кой е влязъл…

-       Димчев, искам да поговорим – казвам тихо. Не спи, веднага обръща поглед към мен.

-       За какво още?

-       Как живеехте, как се справяхте, имахте ли проблеми…

-       Тоест – имал ли съм поводи… - тук се задъхва…

-       И това, разбира се – не го щадя аз – Но най-вече да разбера какво може да е накарало някого да нападне и убие млада жена. Трябва много да я е мразил, за да бъде такъв изверг…

Димчев явно се сеща за видяната в банята картина и пак забива очи във вехтото килимче под бюрото. После се сепва:

-       Нямахме врагове! Само приятели…

Тук ставам внимателен – почва движението по минното поле. Разпитвам за битието им, той разказва как трудно се връзват двата края при таксиджийско заплащане и мизерната заплата на служителка. Да, ценели я, но това не пречело да й плащат малко. И дори да задържат заплатите…

За луксозен живот въобще не може да се говори. Ходили на почивка – два пъти дори, но все през май. Промоции…

Тя си падала по хубавите дрехи, обаче… Та се научила да шие на машина и, както едно време баба й, сама си правела или преправяла някои тоалети…

Приятели рядко посрещали, най-често Митков. Още от училище – някак си по навик ли, но двамата с него се смятали за приятели. Дори изкарал три вечери у дома му, когато момичето, за което Митков се канил да се ожени, внезапно го напуснала. И три нощи слушал колко е нещастен, как на някои им върви, тоя се оженил, оня заминал за чужбина, трети вече натрупал немалко пари – поне по мерките на града…

А Митков е талантлив човек – още като дете участвал в два филма, но после го забравили, имал огромно желание да учи, обаче даскалите не го оценявали, с момичетата уж му вървяло, а нито една не пожелала да изгради с него стабилна връзка…

Истински приятел бил – дори няколко пъти подпомагал Димчев със заеми, а и той уредил работата на Мина в гръцката фирма…

Понякога се срещали с бивши съученици. И Димчев започна да изброява – поне трима познавах лично, а на още двама бях чувал имената като на градски знаменитости. Пиели кафе, веднъж правели среща на випуска…

Но никога не се събирали у дома им. Мина обичала срещи с приятелки, обаче и тя не желаела да посреща гости. Срамувала се от обстановката – нормална, уютна, но не това, което на нея й се искало…

Разбирах го… Симпатичен младеж, обаче… Обаче – без особена дарба, без оригинални таланти, без да е изпъкващ в средата си. Просто част от елементите в един доста сивичък пъзел…

Така…

Добих някои представи за него, за мъртвата, за хората в сложния възел на съседско-обществените взаимоотношения…

И, както прекалено често напоследък, не си пожелах да бъда част от картината. Някак си… Бледо сива, унасяща, превръщаща в пастелни тонове околния свят…

То – не, че моят е ярък. Работа, работа и работа… Но цял ден срещи с хората – с различните хора. И вечерта се прибирам в личния си живот. Книги, филми, просто размисли... Дето викаше бившата ми жена – в орехова черупка да ме затворят, пак Вселената ще е моя…

А тези младежи не са успели да излязат от черупката, в която реалността ги е затворила. И им е очертала строг маршрут – от кухнята до спалнята. С едно отклонение – тоалетната…

Ей го и Митков – претенциозен, авантюристичен, хитър, но… Но никакви успехи с жените… Да, и Димчев го потвърждава – имал е куп връзки, нормален сексуален живот, обаче – без жена. Без оная – единствената, истинската, твоята…

Колко дълго ще е твоя е друг въпрос. Някои изкарват заедно цял живот. Не толкова любовта, колкото навикът ги свързва. А човек не търпи навици, освен ако не са му полезни. Включително цигарите, алкохола и жената…

А Митков е бил сам. Фактически сам. За разлика от приятеля си, който е живеел щастливо. Доколко щастливо, по какви мерки щастливо – това не го е интересувало. Били са щастливи… Досега…

Замислям се. Не си падам по психологията, дори я смятам за измислена наука. Като тия социологии, политологии и тем подобни модерни измишльотини. За мен наука е нещо, чийто закони важат навред. И на Южния полюс, и на екватора…

Да, не обръщайте внимание. Такъв съм си. Навремето имах късмет, че мъже ми преподаваха литература. Та търпяха изцепките ми. Особено, когато казах, че литературата не е наука. А е просто изкуство. Многостранно и сложно изкуство… Опитите да се вкара този безкраен свят в някакви простички формули, да се изясни по определени правила и на най-неграмотните, са опити да сведеш една картина до няколко кила боя и парче плат…

Сепвам се. Нямам време за мислене…

Но нещо ме подкустря, както казваше баба ми. Нещо ме пободва нейде из мислите, обаче засега не мога да го формулирам. А усещам, че е важно – твърде важно…

Мисля си аз това и слушам Марин Димчев, мисля си и…

-       Димчев, благодаря! Наистина е така…

Той млъква рязко и аз осъзнавам, че току-що ме е питал дали може да му дадат кафе. Извиквам полицая пред кабинета и го изпращам за кафе в нашия кабинет, както вече наричам 36-ия…