03,00 – 04,00 часа

А по коридора идва Каменов. Ако има илюстрация на израза „Върху крилете на успеха“ – той е това. Усмихнат, размахващ два диска в ръка…

-       Добре, добре – спирам устрема му – Сега ще видим и ще обсъдим. Задръж впечатленията си, нека всички видят…

Каменов, Манчев, Василев, Ангелов…

Гледам ги и си мисля, че и този път успяхме заедно. Кой в главната роля, кой диригент, кой в хора – но се получи. Защото съм убеден какво ще видим на записите. И вече зная дори защо е извършено убийството…

На компютърния екран се появява улицата. Разпознавам я, макар да изглежда мъртвешка, мрачна, някак си като част от Готъм сити…

Долу се вижда часовникът, който неумолимо показва изтичането на времето…

Шестнадесет часа… Седемнадесет часа… Осемнадесет часа… Деветнадесет часа…

Спираме записа…

-       Да повторя ли? – питам. Но всички заговорват в един глас. Няма нужда от повтаряне – нещата са се избистрили, ако може да се каже така за една мръсна и кървава история…

Няма нищшо от разказаното ни от свидетеля…

На записа изобщо не се вижда Гергов да пристига – преди 17,52, когато пред входа спира нашата кола, слизат двама полицаи и по улицата се задава познатият ни вече силует на възрастния мъж…

Замълчаваме. И тогава им предавам разказа на Димчев за добрия му приятел. Разказ, който обяснява основата на престъплението…

Дори въпроси няма. Например – защо му е било нужно на Благодар Митков да лъже…

Пак се разполагаме по познатите места. Този път Каменов сяда зад бюрото и започва да пише план за разпита. Брейн стормът е бърз и с участието на всички. Дори се раждат оригинални идеи, в резултат на което Ангелов изтичва до дежурния полицай…

Оглеждам кабинета… Полунощ отдавна е минало, прозорците са отворени, по мрежата отвън се блъскат насекоми. Димчев, Митков, Гергов чакат по кабинетите…

Време е…

И в тоя момент зазвънява телефонът ми.

Шефът…

-       Да? – казвам учтиво, макар че езикът ме сърби и съм готов с куп въпроси…

-       Докъде си?

-       В кабинет 36… - започвам аз, стремейки се да отложа очаквания въпрос…

-       Нямаме време! – рязък е шефът – Никакво време! Не разбра ли каква си я забъркал?

Искрено съм учуден:

-       Аз? Или убиецът?

Шефът е още по-рязък:

-       Абе, кой ти говори за убийството? За Трети участък говоря, за Трети…

-       Извинявам се, но съм тук от няколко часа, стоя в кабинет 36, излизах на три пъти до съседните кабинети и нямам представа какво става в участъка…

-       Охххх… - Въздишката е популярно средство за комуникация на шефа с мен – Говоря за наркотиците… Разбираш ли?

-       Шефе, - ставам строг и аз – нито съм се интересувал повече за тях, нито някой ми е докладвал. Нареди да освободя Здравчев и Колев – направих го. Натам – не се меся, имам достатъчно проблеми…

Шефът явно се поотпуска…

-       Да, така е… Но ти ги изпрати подир оня пощальон и завъртя колелото. Преди малко ми се обадиха от столицата. Заместник-министърът…

Някои неща ми се изясняват. Шефът предпочита да работи с хората, не обича началниците. Преди имахме един… Какво да ви кажа? Общуваше само с по-висшестоящите. До нас свеждаше нареждания – и то чрез секретаря си. Висеше на телефона и говореше с разни фактори в министерството, областта и града…

-       Нямам понятие… - започвам.

-       Именно! Нямаш понятие… След един час трябва да си в Управлението. С всичките си хора и документацията. От София са тръгнали специалисти и всякакви висши чинове. Наши групи в момента водят в Управлението хора от Трети участък…

-       Марков?

-       Марков вече седи тук, пише в един кабинет… Но май ще преписва, тъй като още не е схванал какво става…

-       Ние имаме още малко работа – казвам бавно – Мисля, че убиецът го знаем, остава да си признае…

-       Доказателства?

-       Набираме… - казвам уклончиво.

-       Ей… - Шефът си ме знае – Искам всичко да е бетон арме…

-       Арматурата е сложена, сега наливаме бетона…

Няма отговор. Само щракване…

04,00 – 05,00 часа

Оглеждам колегите.

-       Младежи, време е за показания. И после трябва да изчезваме – тук ще се разиграва друга драма…

Не казват нищо, само се надигат.

-       Василев и Каменов остават тук. Василев, доведи Митков. Ангелов, отиваш при Димчев и записваш показанията му. По канона! Манчев, ти – при Гергов. Пак така. За днешния ден, за събитията преди това…

Няколко минути съм сам, после вратата се отваря. Митков и компания. Те са сдържани, той се оглежда леко объркан…

-       Сядайте! Е, Митков, да видим…

-       Аз всичко ви разказах…

-       Правилно… Като свидетел. А за другата роля?

Митков ме поглежда, но не трепва.

-       Каква друга роля?

Слагам пред него на бюрото тежък ТТ. Напъхвам ръцете в тънките ръкавици и вадя пълнителя…

-       Как ще обясните наличието на отпечатъците ви върху оръдието на престъплението?

Митков е изненадан.

-       Какви отпечатъци? Не съм го пипал… И нямам нищо общо с подхвърлянето му…

-       Интересно… Кой говори за подхвърляне?

-       Не зная – Сега вече е смутен – Гледам пистолета, с който са застреляли Мина и си мисля, че може да е подхвърлен някъде у дома или…

-       Или, Митков, или… Но отпечатъците наистина са върху него…

-       Лъжете! – Той скача нервно – Всичко е изчистено…

Четиримата се гледаме и мълчим. После той се отпуска на стола, колегите са се подпрели на раменете му. А аз се навеждам и вадя от бюрото диктофона. После посочвам към ъгъла, където свети монтираната преди час камера…

Митков също ги вижда и изведнъж оклюмва. Като препикано мушкато – по лексикона на баба ми…

-       Митков, Александър Василиевич Суворов е казал: „Веднъж случайност, втори път случайност, трети път – Боже, упази! – навик“… Как да ви кажа… Реакциите, „отпечатъците“, записа от камерата пред банката, предплатената карта на фалшиво име…

-       Какъв запис? – прошепва той едва ли не умолително.

-       Бил сте малко нещо актьор, но не сте бил режисьор. И нямате мяра в желанието си да се покажете колко сте по-умен и по-хитър от другите. Поради което прекалихте… Нямаше нужда да подхвърляте пистолета на Гергов. Но искахте да ударите с  един куршум два заека. Пътем да отмъстите на стария даскал, задето не е признавал вашите таланти и вашето „превъзходство“ над всички…

Той е вперил поглед в краката си и мълчи…

-       Отпечатъци няма, но с пренебрежението си към околните не сте догледали куп пропуски. Това не е оня пистолет. Онзи е в лабораторията. И, кой знае – може наистина да има забравени отпечатъци. Да речем – върху патроните в пълнителя…

Митков трепва. Явно започва да мисли – а дали наистина не е оставил следи?

-       Камерата пред входа на Димчеви изобщо не е записала поява на Гергов преди идването на полицията. Което съвпада с неговите показания. И остава въпросът – защо на свидетеля Митков е нужно да лъже? Няма защо, нали? Освен, ако е убиецът и търси начин да натопи невинен… За която цел сте взел предплатена карта от Христо Куртев, ваш съсед и връстник. Казали сте му, че искате да подразните бивша приятелка. И той се е съгласил да ви запише с друго име… Хитро? Глупаво!

Тишина…

-       Защо убихте Мина? Не е грабеж. Тя ви отблъсна?

-       Ха! – за пръв път от доста време Митков реагира – Да ме отблъсне, означава, че ме е привличала. Тя? Тая…

Замълчава. После вдига глава и думите се изливат като бурен поток. Ние мълчим.

-       Знаете ли кой е виновен? Марин! По-умен съм, по-талантлив съм. Той е таксиджия – и това му е много. Но аз… Който можех да съм … Абе, какво ви обяснявам… А те си живееха добре. От осми клас е влюбен в тая… От осми клас! И накрая се ожени за нея. Мислех, че ще се карат, ще му съсипе живота, но не. Същата като него – живеят си, не се карат, не го напуска… А аз – сам! Идват разни, изчукам ги, после се махат. Една не щя да се омъжи за мен. Предлагах на няколко, изсмиват се и заминават… Имам апартамент, имам работа, имам много таланти… Но не ме искат…

Пресяга се към гарафата с водата и гълта на едро.

-       А днес тая ме вбеси. Отбих се да викна Марин, той беше излязъл, Мина ми предложи кафе… Мъж ли съм или не? Кафе ми предлага, хич не ще да се сети, че съм мъж, че съм опасен, че… Няма, бе! Кафе… Светнах й един, разбих й устата. После помня, че ритах и бих. И си тръгнах. Обаче, си помислих – тая ще ме издаде. То и нямаше как да не ме издаде – нали й видяхте лицето? Отидох до старата къща. Ние отдавна се преместихме в апартамент, но тя си стои – мястото е удобно и доста пари ми предлагат за него.  Помня, че баща ми криеше един ТТ в библиотеката. За всеки случай. След смъртта му никой не е търсил нещо за четене и той със сигурност си беше там – зад втория ред книги. Намерих го, изчистих го набързо и се върнах. Тя беше заключила, но Марин ми остави един ключ – за всеки случай. Нали ме смяташе за приятел. И я гръмнах… Натам… Знаете…

Дори не ми се щеше да го погледна. Казах на Василев:

-       Белезниците! – и след щракването им – В колата и в Управлението. Идвам и аз…

05,00 – 06,00 часа

Е, това е…

Още една напрегната нощ…

Събирам документите в специалното куфарче. Апаратурата е в чантата. Колегите са отвели участниците в драмата…

Излизам навън. По стълбите се качва полицай със странна походка. От втория поглед разбирам – ръцете му са отзад в белезници. Ясно – специалният екип е започнал работа. Скоро тук ще гъмжи от разследващи. Пък към обяд като пристигнат столичани…

На входа виждам Карацончев. Спирам.

-       Да ти благодаря ли или…

-       По-добре – или. Не искам да се разчува. Прав, крив – ще ме мислят за доносник. А аз просто не можех да ги търпя. Продаваха наркотици в заведенията – да се тровят ония гадове. Ама и на дечурлигата…

Кимам. И отминавам. Карацончев ще се измъкне от кашата. Помощ не му трябва. Сега…

А по стълбището се качва шефът.

-       Добро утро! – поздравявам учтиво.

Той вдига глава. Не мога да кажа, че се усмихва, но лицето му за миг става по-ведро.

-       А, ти ли си… Е?

-       Както докладвах – имаме признания, при това пред камера и диктофон, имаме доказателства…

-       Добре, добре… Не разбирам защо си толкова горд. Това ти е работата – за това ти плащат…

-       А, ама и плащане ли имало? Нито ми е казал някой, нито нормални пари съм виждал. Кога ще дават? – питам невинно, после казвам – Тръгвам, защото в осем трябва да съм на работа…

Шефът остава с вдигнат към горното стъпало крак:

-       Не ме нервирай, ей сега ще дойдат софиянци, това е тяхна работа… Върви да спиш! И цялата група… В един часа да си в Управлението, ще ми докладваш подробно…

-       На Здравчев и Колев какво да кажа? Щото те са тук още…

-       Аз ще ги отпратя… Хайде, освобождавай района…

С удоволствие…

Даже вече си представям как ще вляза в апартаментчето, ще сложа внимателно обувките до вратата, ще метна якето на закачалката и като се опъна на дивана…

Да ви кажа – нямам сили да отмятам завивките в спалнята. Те ще са за довечера…

Ако не стане пак някоя…

Пу-пу-пу…