19.
- Заповядайте...
- Ууууу... Мерси, колега... Таман се чудех на кой телефон да звънна, та да ме приберат... Карай към новия квартал... Оня, де – дето му викате „Весели селяни, гъсто заселени”... Ей, кога стана толкова часът... Малей, мойта ще мърка... Тя не вика, не се кара, даже не мърмори... Мърка! Като пиличка – мърррррррр... Направо те престъргва с това мъркане... Пък ако чуе с кого бях... Ама нямаше как да се измъкна. Хвана ме яката, заклещи ме, „Хайде по едно само”... И аз – нали съм като селска мома възпитан, не умея да отказвам...
- Това – кой?
- Ааааа, един бивш съсед. На горния етаж беше. После ние се изместихме, та се поотървах от него. Голям навлек. И толкова самовлюбен... А пък багаж над раменете – никакъв.
- И какво работеше?
- Там е работата – какво... Има фаца... Това по нашенско иде от „фейс”. Демек – има вид на изглед. Представителен, изтупан, умеещ да говори и нищо да не казва... И въртящ се като риба в тиган. Но успяващ винаги да е от правилната страна на горещот ...