19.
- Заповядайте...
- Ууууу... Мерси, колега... Таман се чудех на кой телефон да звънна, та да ме приберат... Карай към новия квартал... Оня, де – дето му викате „Весели селяни, гъсто заселени”... Ей, кога стана толкова часът... Малей, мойта ще мърка... Тя не вика, не се кара, даже не мърмори... Мърка! Като пиличка – мърррррррр... Направо те престъргва с това мъркане... Пък ако чуе с кого бях... Ама нямаше как да се измъкна. Хвана ме яката, заклещи ме, „Хайде по едно само”... И аз – нали съм като селска мома възпитан, не умея да отказвам...
- Това – кой?
- Ааааа, един бивш съсед. На горния етаж беше. После ние се изместихме, та се поотървах от него. Голям навлек. И толкова самовлюбен... А пък багаж над раменете – никакъв.
- И какво работеше?
- Там е работата – какво... Има фаца... Това по нашенско иде от „фейс”. Демек – има вид на изглед. Представителен, изтупан, умеещ да говори и нищо да не казва... И въртящ се като риба в тиган. Но успяващ винаги да е от правилната страна на горещото...
- Че не е единствен...
- Не е, я... Да беше само той... Помня – преди 1989 година, на 9 май, надуваше магнетофона с песни от войната. И гордо разправяше как баща му воювал, та той много почитал този ден. После стана пръв седесар и се обяви за русофоб. А сега ми обясни, че това било временно – заради Елцин, ама се записал в някакво дружество за приятелство...
- Какво искаш – модерен човек...
- Всякак е модерен, всякак... Завършил СПТУ по автотранспорт с тройка. И станал шофьор – ама не къде да е, а в търговията. Та беше си заредил дома... Лошо да ти стане! Влизаш у тях – насреща ти натюрморт. Череп, нож, чаша с вино, луканка... Кич не, ами... После, след 10 ноември, се обяви за борец срещу комунизма. И даже стоя в една палатка на центъра, пред хотела бе – сещаш се...
- А, помня ги... Ама те нали...
- Да, да... Прибираше се вечер, наяждаше се, вземаше си нещичко за другия ден и пак отиваше да гладува. И за награда го записаха студент. Едно време не беше като сега – Сульо и Пульо си плащат и получават диплома. Тогава и Сульо, и Пульо използваха връзки. Та нашия го уредиха през общината – записаха го, плащаха му дори стипендия. Нещо грижи за пенсионери беше, но комшията на всички разправяше, че учи социология. Даже един ден ми се изфука, че правел дисертация и щял да става магистър...
- А ти?
- Аз съм си гад. Викам небрежно: „Да, да – добре... Бях вече забравил какво е диплома, че моята е отпреди 30 години, ама хубаво си се сетил... Но не се казва „дисертация”, а курсова работа. Дисертация се прави за доктората...” Толкова ме разбра! Дадоха му някаква диплома, назначиха го в някакъв отдел на общината, ходеше по фирмите да изнася лекции... Идва веднъж и при нас – мани, мани... Директно си личеше как е преписвал отнейде. Много приказки, никаква мисъл... Но нали ти казвам – има фаца...
- И сега – какво?
- Нищо... Наложи се два часа да го слушам. Абе, подмятах му едни такива – бодящи, ама той... Не хваща, бе... Просто няма смисъл да се бъзикаш с него... Тапир! И слушах, слушах... Накрая му рекох, че спешно трябва да се прибирам, че жената ме чака, че... Платих си моето на сервитьора и заминах... Уфффф...
- Тоя блок ли беше?
- А, точно... Благодаря, колега! Колко ти дължа?
20.
На пиацата кипеше бой.
Направо като вряща тенджера – шум, пъхтене, преливащи от мачкащата се група хора, бълбукане от множество псувни и просто крясъци...
Не му мислих много. Метнах се в кълбото.
Тоя наш – тоя не е... Бой... Ох! Ама тоя де ме добара?... На... Ха така! Оппа, пази муцуната, че вечерта се бръснах...
И като се завъртя една...
Абе, да е било, да е било три минути...
Ама ми се стори час поне. И нали таман бях дошъл, не беше ме унесло мелето, още мислех нормално – чух полицейските сирени. Дръпнах Митето за врата, той се обърна и замахна, блокирах удара му, взе нещо да прозира през кървясалия му поглед, май усети, че съм свой...
Не, не ме видя, нито разбра – първичното надделяваше.
Просто усети.
И се повлачи подире ми. Влязохме в колата, дадох газ из близките криви улички, успяхме да свием в тъмното. И веднага спрях – да поема въздух, да се разберем кое и що...
Оказа се, че от една фирма решили да печелят на наш гръб. Ние създаваме имидж, ние събираме постоянни клиенти, ние тичаме...
А те се включили към телефона ни, подслушват и изпращат коли по нашите поръчки.
Бе веднъж, бе два пъти... Мърморехме им, псувахме ги, предупреждавахме ги... А тая вечер направо дошли с десетина коли. Петьо отишъл на адрес, видял излизаща от пресечката кола, усетил какво става, препречил трасето, че като го почнал оня...
А после дошла наказателна експедиция...
Но и това свършили некадърно. Де да се сетят, че Петьо ще включи радиото и ще съобщи на всички. Та бая народ се беше изсипал на пиацата – беше точно на сто метра от оная, дето общината им беше дала на тях.
Абе, общината обявява конкурс, печели го някой, пиацата се използва от фирмата, а от другите имат право да спират и чакат, но само ако няма натрупване. С две думи – райониран е градът. Хем е по-удобно, хем е по-прегледно, хем се знае кой „държи” пиацата – та отговаря за нея. Нашите бяха сложили барачка с кафенце, имахме пейки, даже с брашлян отгоре и цветя отпред...
Та долетели ония. И, когато завили – изненадаааа... Таман двадесет коли поне ги чакали... Та като ги почнали...
Поседяхме с Митето, поуспокоихме се, издими той един фас...
После се върнахме – все едно идем от маршрут.
На пиацата чакаха три наши коли. Двете с шофьори, третата на Митето. Слязохме, заобсъждахме какво става. А в това време дойде и Коцето. Бил до полицията, та видял каква е. Даже приказвал с баджанака си. Оня му казал, че пишат протоколи, ама нашите момчета май се разминават. Защото си били на пиацата, а ония дошли отвън...
Може да изкарат тая нощ на топло, утре ще ги пуснат – в законна самоотбрана сме...
Изреди ни Коцето шофьорските логики на правото, попсувахме ония идиоти...
А аз рекох да видя жената как е... И тръгнах бавно към заведението. Като й звъннах – да излезе, да ме посрещне, да се видим навън... Не ми се влизаше в оня бардак. Честно ви казвам – не съм човек от ХIХ или ХХ век, ама някак си ме дразнят тия убиващи душата места.
Затова и маса пъти съм карал клиенти до „Клуб за отмора”, ама веднъж не съм влязъл, за да погледам стриптийз. За друго и не говоря...
© Георги Коновски Todos los derechos reservados
А тоя е отново истински образ - в момента е секретар на читалище /???/. Както се вика - ЕнтелЕгент...