Наближаваше късна есен, вече по прозорците сутрин се раздипляха мъгливи оттенъци. Тук таме по шубраците бяха започнали да надникват от онези така прескрасни и едновременно тъжни есенни цветове. Сутрините изпълваха въздуха с прохлада граничещата със студенина. Малко по малко слънцето губеше силата си и отстъпваше място на зимния си брат, гледащ на света сурово и сърдито. Но все още имаше надежда за топли дни, лятото клонеше към края си, но есента още се помайваше и пристъпваше вяло по пътеките на времето.
Сред мъгливите оттенъци, на едно мръсно, наполовина забито в земята прозорче се открояваха две очи, отправили към света тъжния си поглед, както винаги премрежен от сълзи. Тези очи винаги гледаха в една единствена посока, към бряг на надеждата пуснал корени в земята, там към онзи тръгнал с бавни стъпки към величието дъб. Някъде в полупорутената къща се тресна врата и малката Ну стреснато се дръпна от прозорчето и бързо скри под леглото си червената кърпичка, която стискаше в ръка. Макар ...