Наближаваше късна есен, вече по прозорците сутрин се раздипляха мъгливи оттенъци. Тук таме по шубраците бяха започнали да надникват от онези така прескрасни и едновременно тъжни есенни цветове. Сутрините изпълваха въздуха с прохлада граничещата със студенина. Малко по малко слънцето губеше силата си и отстъпваше място на зимния си брат, гледащ на света сурово и сърдито. Но все още имаше надежда за топли дни, лятото клонеше към края си, но есента още се помайваше и пристъпваше вяло по пътеките на времето.
Сред мъгливите оттенъци, на едно мръсно, наполовина забито в земята прозорче се открояваха две очи, отправили към света тъжния си поглед, както винаги премрежен от сълзи. Тези очи винаги гледаха в една единствена посока, към бряг на надеждата пуснал корени в земята, там към онзи тръгнал с бавни стъпки към величието дъб. Някъде в полупорутената къща се тресна врата и малката Ну стреснато се дръпна от прозорчето и бързо скри под леглото си червената кърпичка, която стискаше в ръка. Макар и вечно тъжни, очите ѝ бяха красиви, можеха да разцъфнат но за сега си оставаха един скромен цвят на болката. Ну не се погледна в огледалото, дори не се спря пред него, просто чевръсто се напъха в проядения от молци сукман и небрежно върза разчолените си, прокъсани от сухота коси с едно старо парцалче. Не обичаше да се оглежда в огледалото, защото там виждаше каквото и всички останали. Виждаше грозните, червени белези вдлъбнали се в плътта ѝ, прогорени като от огън. Тя беше различна, беше едно единствено стръкче люляк в розова градина и никой не я забелязваше, беше невидима за света, е не точно, защото всички ѝ се подиграваха, но когато не го правеха дори не я забелязваха. А тя искаше да бъде забелязана, искаше да е като всички тях, да бъде част от света, искаше да живее техния живот, да ходи по седенки, да ходи вечер на чешмата и да си говори с приятелки, да улавя закачливите погледи на момците и сладко да се киска. Искаше, но нямаше нищо от това, дори в собствения си дом оставаше някак си чужда и неприета. Винаги сестра ѝ оставяше най- тежката работа на нея, като ѝ повтаряше че трябва да изкупи вината за греховете си. Веднъж Ну чу как баща ѝ и сестра ѝ си говорят, че била прокълната от воала. Тогава си спомни как майка ѝ сложи на главата ѝ онова пропито с розов аромат червено сватбено було. Тогава се беше почувствала като принцеса, тайнствена и загадъчна, но на следващата сутрин всичко се беше променило. Там на мястото на усмивката ѝ имаше ужас, кожата ѝ гореше и белезите потъваха все по- дълбоко. Никоя знахарка не разбра какво ѝ е, но майка ѝ знаеше и не след дълго поболяла се от мъка и вина напусна този свят. Много пъти Ну искаше да я последва, но колкото повече растеше, толкова по- силна ставаше и си казваше че, може да се пребори.
Тази сутрин, както и всяка друга се залови с работата си още в тъмни зори. Сестра й Амила ставаше късно, но дори и да не беше така тя никога не захващаше къщната работа. Ръцете ѝ бяха нежни като коприна, нямаше и как да е иначе като само ги киснеше в разни благовонни масла и харчеше малкото препечелено от Ну за чуждоземски помади. Баща им беше много строг човек и държеше всичко в къщата да е свършено и тъй като винеше по- малката си дъщеря за смъртта на жена си винаги на нея си го изкарваше когато нещо не е наред. С времето Ну се научи да върти цялата къщна работа и да си спестява наказанията. Винаги ставаше рано, за да може до зазоряване да е помела къщата и да е опекла хляба. Баща й беше дърводелец, но не от най-добрите, често го викаха да прави покриви на обори или огради, за което му плащаха съвсем малко, а то едва стигаше за виното което обичаше повече и от децата си. За това на Ну от малка й се налагаше да работи, ходеше до чешмата и пълнеше менците на мързеливите като Амила моми, переше черги и дрехи, дори и дърва цепеше за прехраната на семейството си. Стараеше се да крие лицето си, но въпреки това много често я обиждаха и замеряха с камъчета, а когато се пребереше получаваше и някой друг шамар за това че, е скъсала дрехите си или е разляла ведрото с водата.
Въпреки всичко винаги се стараеше да помогне на онези изпаднали в беда, стига да е по силите й, не чакаше отплата за добрината си, но тайничко се надяваше от някъде да се появи някой и да я отведе далеч от това село. Само това искаше да разбере какво е това обич, способно ли е едно толкова натежало от тъга сърце да обича и да бъде обичано. Грубите й, натежели от болка ръце с усърдие се заеха да превърнат лепкавата каша от брашно, вода и пепел в тесто, което да превърне след това в ароматен и вкусен хляб. Надяваше се баща й да не разбере за пепелта, но нямаше иначе как да направи хляб, брашното беше твърде малко, а тя нямаше жълтици, за да купи. Едва беше запяла, когато баща й, все още пиян влетя в стаята и я хвана за косата. Ну се олюля и едва не падна. Усети дъха му пропит с миризмата на вкиснало вино и се опита да се измъкне, но нямаше сили да се пребори с него, а и нямаше на кого да разчита за помощ.
- Дай ми парите или ще те пребия до смърт!- сърцето й се сви, още сега предвкуси болката от боя, защото нямаше и една заделена монета. Но той не се отказваше.
- Амила ги взе, попитай нея- Ну коленичи притисната от него- Моля те недей, ще отида на пазара и ще продам огърлицата на мама- винаги казваше така , за да го успокой, но никога не се стигаше до там и златните пендари си оставаха заключени в скрина. За съжаление този път не ѝ се размина.
Още три пъти я попита къде са парите и тя все му казваше един и същ отговор, докато накрая не я пусна и не започна да я налага с колана си от телешка кожа. Ну се влачеше по пода в опит да се скрие, но той не я остави докато здравият шаячен плат не се прокъса и под него не се показаха кървави ивици плът. Ну лежеше в пепелта и плачеше тихо страхувайки се да не я накаже и за това. Когато Амила я видя така само я прескочи и демонстративно подритна пепелта към нея с думите: „ Работи по- усърдно и се научи да се справяш по- добре”
Когато трепетите на болката отминаха Ну се изправи и с леки стъпки се отправи към онова единствено свое кътче на утеха, бавно се изкачи по лекия хълмист бряг на реката и приседна под дъба, пораснал колкото слива. Този дъб тя сама засади от едно жълъдче, което намери в сандъка на майка си и от тогава той стана най- добрият й приятел. На него казваше мъките си, радости не споделяше защото нямаше такива, но за сметка на това сълзите й бяха толкова много, че дори и в най- сухите месеци го изпълваха с живот. И сега се подслони в сянката му и свита на кълбо облегнала гръб на него му изплака мъката си, а в замяна той я скри от парещите лъчи на слънцето. Колкото и да плачеше мъката не се отмиваше, а напротив сякаш ставаше все по- голяма и тежка за плещите й. Погледна към къщата и отново се разплака. Откъм онова място което трябваше да нарича дом се надигнаха викове и крясъци. Бяха минали няколко часа и въпреки всичко трябваше да се върне там. Със свито сърце се върна и се залови за работа. Кръвта беше спряла своя бяг, но не и страданието в душата й. Късно вечерта приключи с всичко и подготви бродериите си за пазара, надяваше се в пазарен ден като този след няколко дни да продаде достатъчно за да си препечели поне два дни спокойствие. Ну не подозираше, че съдбата й е подготвила изненада и то не зловеща и мрачна като побоите и обидите, не животът й щеше да се промени и то много скоро към по- добро.
Няколко дни по- късно Ну, още в съвсем ранни зори се отправи към пазара, прибрала в торбата си малкото покривки, които бе успяла да ушие. Тръгна със свито сърце, защото знаеше че няма да ги продаде и отново ще бъде наказана за това. Както винаги преди да тръгне отиде при дъба и си взе довиждане с него. Едва се беше настанила на обичайното си място, до порутената чешма в центъра на града, когато върху нея буквално връхлетя едно ято гарвани, нарочно подплашени от играещите по площада момчета, поне така си помисли в началото. Докато пернатите пришълци унищожаваха труда й тя чуваше през шепота на крилете им онзи така добре познат й смях. Всичко трая само няколко мига, но бе достатъчно да унищожи и последната покривка с красиви златни и червени бродерии. Момичето през сълзи ги придърпа към себе си и се опита да ги подреди и оправи, но всичко беше безнадеждно. Въпреки усилията, които полагаше не можеше да се справи и все по-силно вярваше че е прокълната. Но съдбата имаше какво още да й предложи. Докато тя като малка птичка уловена в капан се свиваше до порутената чешма, един гарван прелетя над нея и пусна в ръцете й мънистена огърлица. Ну я погледна плахо и се огледа, да не би някой да дойде и да я обвини в кражба. Никога през живота си не беше виждала нещо толкова красиво и изящно, едно малко зрънце радост поникна в сърцето й, за първи път от много време насам.
Една сянка закри слънцето и тя плахо погледна нагоре. В проблясъците на слънцето стоеше мъж, не момче като онези които постоянно й се подиграваха, а мъж излъчваш достолепие, сила. Неволно трепна и изтърва огърлицата на земята и манистените зрънца се разпиляха по калдъръма. Понечи да побегне, но той я хвана навреме за ръката и я спря, толкова се уплаши че се препъна в разпилените покривки и политна към един назъбен камък.
– Не бягай- гласът му беше силен, вълнуващ, изпълнен с екзотична красота, поне за нея звучеше така- Исках само да ти помогна.
– Пусни ме да си вървя, трябва да се прибирам.- не беше свикнала да се отнасят с нея добре и този жест я стресна повече отколкото ако беше посегнал да я удари.- Баща ми ме чака.
– Нека поне ти платя за щетите, които нанесоха гарваните ми.- извади една кесия с монети и я подаде.
– Това са много пари, не мога да ги взема, а и гарваните не са виновни, хората са зли не животните.
Докато той я гледаше учудено тя се измъкна и избяга. Баща й я преби жестоко, а Амали я наказа с куп работа непосилна за нея. Късно, когато вече луната преваляше почти към своя край тя все още бродираше с треперещи ръце покривките. Искаше й се въпреки всичко пак да отиде на пазара и да види онзи странен непознат.
След като парите окончателно свършиха отново я пратиха на пазара и тя с трепет се огледа за гарваните, но от тях нямаше следа, явно нейният непознат нямаше да се появи. Почти целия ден прекара там, свита до порутената чешма без да продаде нито една покривка.Тъкмо ги прибираше, когато един гарван кацна на рамото й и пусна в скута ѝ една манистена огърлица, по- красива и от предишната и отлетя. Ну стисна огърлицата в ръка и се затича след птицата, която прелиташе толкова ниско че можеше да я докосне. Не усети как се загуби в лабиринта от улички, осъзна го едва когато попадна на една мрачна, задънена уличка. Усети как гърлото я стегна и сърцето й затуптя от страх, направо подскочи когато гарванът изграчи над главата ѝ. Погледна нагоре и там от един прозорците се подаде нейният непознат.
– Радвам се че прие поканата ми. Заповядай в скромния ми дом и ѝ пусна ключ.
Ну не се замисли, това просто беше едно приключение, за което си мечтаеше цял живот, забрави за белезите си и се почувства някак си уверена в себе си. Парцаливата ѝ рокля изчезна зад тъмнината на къщата след като вратата се хлопна зад нея.
От тогава всеки ден тя идваше при този сладкодумен разказвач на приказки отвличащ вниманието ѝ от живота. А вечер, точно в полунощ един гарван идваше на прозореца ѝ и ѝ носеше по една манистена огърлица. Но сестра ѝ разбра какво става и я заключи в стаята ѝ. А тя беше обещала на Влад да заминат тази нощ, той щеше да я чака при дъба и да я отведе от това пропито с тъга място. Амали се доближи до него, покрита с плащ и му подаде огърлицата, като доказателство, нямаше да остави Ну да живее в охолство, докато тя мизерстваше в тази къща. Но той веднага разбра измамата и свали плаща й, красотата ѝ не го впечатли. Влад, точно като в приказките повика гарваните и те го понесоха към къщата, където Ну шиеше покривките надзиравана от баща си, който държеше колана в ръцете си. Влад влетя в малката, тъмна стая и взе радостната Ну със себе си и я отведе далеч.
Влад не само ѝ разказваше приказки, но и превърна живота ѝ в такава, вдигнаха сватба за чудо и приказ,а Ну щом сложи булото всички белези изчезнаха от лицето ѝ, скрити под радостта. Тя вече не се страхуваше да излиза навън, защото хората не ѝ се подиграваха, а се дивяха на красотата ѝ, дивяха се на принцесата на гарваните.
Да това е историята на бедната Ну, родена там сред житата, тя не беше прокълната както твърдяха всички, просто беше неразбрана и различна. Влад пък не беше просто разказвач на приказки и укротител на гарвани, той беше принц от планините, вслушал се в мъдростта на своя баща да погледне света не с очите, а със сърцето си. Човек е толкова красив, колкото е трудолюбиво и добро сърцето му. И нашата приказка завършва така както подобава, започнала с края на нещастието.
„Някога живяла една прекрасна и добра добружанка на име Ну, станала принцеса на гарваните”.
© Теодора Недева Все права защищены