exuded (Владимир Георгиев)
644 1322
Aug 14, 2021, 9:53 AM

Нула време 

  Prose » Narratives
1220 2 10
3 мин reading

     Щял да я смени за нула време. Явор нямаше толкова време, трябваше да бъде на уреченото място в уречения час. Нито секунда по-късно. Слезе, плати на шофьора повече, отколкото трябваше, защото нямаше дребни, и се забърза. Пеша щеше да стигне по-бързо от това нула време. Как може да спука гума тоя некадърник точно днес, точно сега? И това ако не е пръст на съдбата, здраве му кажи. Мразеше такситата, особено онези ретро возила с омазани от учтивост водачи, които непрекъснато те разпитват закъде пътуваш, защо пътуваш, към кого пътуваш, на колкото години си, обичаш ли ретро колите, кой модел, вече няма резервни части, имаш ли си приятелка и защо не или да, накъде върви светът и прочее глупости; мразеше света, а и времето, с което се пълнеше този свят – все не е каквото трябва и колкото трябва, или времето не достига и светът се спихва, или е прекалено много и светът се надува като балон. Изплъзва се като мокра връв и ти напомня, че ти си контролиран, а не контролиращ. Което е напълно нелепо, защото не може балонът... Карай. Няма значение.

     Спусна се по улицата почти тичешком. Вятърът развяваше вратовръзката му и в това ранно утро тя приличаше на бесило. Или поне така му се стори. Развърза бесилото и го хвърли напосоки. Кой му подсказа нелепата идея да си слага вратовръзка в този ранен час? Никой не отива на закуска с вратовръзка и официално сако от туид, освен ако не иска да изглежда по някакъв особен начин. А дали и той не искаше да изглежда така?

     Помисли дали да ѝ се обади на мобилния телефон и да я предупреди, че закъснява. Представи си как ще протече разговорът:

     – Здравей, скъпа! Извинявай, но...

     – Няма нищо. Разбирам.

     – Не, нищо не разбираш. Идвам. Просто проклетникът спука гума.

     – Кой проклетник, Яворе?

     – Таксиметровият шофьор. На ъгъла на „Московска“ и „Шейново“. Имаше дупка и той я нацели. Хакна се направо в средата. Гумата му се разряза като торта. Каза ми, че щял да я смени за нула време, но аз не му повярвах.

     – Не си му повярвал, значи. И сега?

     – Какво сега? Тичам към теб.

     – Хубаво. Здравословно е да се тича сутрин. Особено, ако освен причина, имаш и посока. Нали така?

     И щеше да му затвори телефона.

     Дали да не ѝ звънне отново?

     Дали да не ѝ звънне все пак?

     Няма никакъв смисъл. Така или иначе щеше да закъснее. Причината нямаше значение. Ето такива са срещите – закъснееш ли, те се провалят, кой или какво носи отговорност за закъснението няма никакво значение.

     Но въпреки това Явор отиде там, където трябваше да бъде. Само осемнайсет минути по-късно от уречения час. И видя, че срещата наистина се е състояла. Но на масата на младата жена, на която не посмя да се обади, вече седеше друг. Някой по-точен. И с вратовръзка. Държеше ръката ѝ и ѝ говореше нещо. Тя, изглежда, не го слушаше. Тя се усмихваше.  Отстрани двамата приличаха на влюбени, слезли да закусят набързо от стаята си в хотела и да се върнат там по-скоро, защото ги чака още работа. Всичко беше станало за нула време. Беше изместен. Или заместен? Защо ли този с вратовръзката му напомни на таксиметровия шофьор? Дори да не беше той, защо, по дяволите, носеше неговата вратовръзка? Неговото бесило?

     Стана му едновременно тъжно и весело. Да, определено тук съдбата имаше пръст. И той сочеше към ъгъла на улица „Московска“ и „Шейново“. Където Явор плати на шофьор, за да му благодари, че спука гумата на своето потрошено ретро такси, и където посоката намери причина или нещо такова.

© Владимир Георгиев All rights reserved.

Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??