„Тик-так, тик-така -

времето си работи,

стрелки се гонят -

кръгът е техния бряг,

цъкащото умира.”

                          Sg

         Времето – едва ли нещо тежи повече от него – казваше си често Емер.

         Но безтегловността, сред която попадаше извън понятието за време, беше омайваща за него. Усещането, че се носи сред нищото и че нищото се носи в него бе лекота, свобода и безплътност.

         Нямаше я тежестта на тялото, което сковава душата да не може лети извън собствената си клетка от време. Нямаше ги и нуждите, заради които мисълта се превръща в котва, задържаща се в една ограничена с разбирания и понятия реалност.

         Нямаше нищо друго освен личността му, намираща се някъде извън времето.

         *****

         Как се случваше това с него, Емер не знаеше, а и със сигурност нямаше кой да обясни като явление. Беше се родил с тази си дарба и просто живееше с нея, но без да може да сподели с никой за способността си да излезе отвъд реалността и да прогледне истински над обвивката, която я съдържаше.

          Докато се носеше извън познатите му измерения, Емер разбираше все повече и повече, че те са просто миг, затворен в окръжност от време, който ги съдържа.

         Хората бяха просто секунди.

         В кръга на часовника Емер живееше като на сън. Досадно му бе това непрекъснато отчитане на времето от другите. Целият свят се бе побъркал да измерва години, дни, часове и то без да знае за какво всъщност го правят. А като цяло и без да има смисъл да го правят, защото всяко трепване на стрелките беше предначертано от твореца на тази реалност.

         Емер бе на тридесет според земните величини, но вече знаеше, че времето е значение, което се познава само в кръга. Понякога казваше на познатите си, които точно и стриктно спазваха обозначените за празници дни, че Нова година може да бъде всеки един ден от цялата година. Но никой не го разбираше, може би защото никой не бе пресичал границата, която Емер прекосяваше толкова често. Отвъд нея имаше съвсем различни понятия за продължителност и те нямаха граници, нито бяха с крайност.

         Отвъд всичко бе нулево безкрайни.

         *****

         Брегът на океана бе място, където потъваше в мигове на размисли. Приливите, отливите, тишината между тях. Емер ги оприличаваше на живота в часовника, където всеки човек цъкаше и отмерваше с всеки свой дъх пулса на личното си време, което примаше за свой живот.

         Понякога реалността се размиваше пред него, навярно заради дарбата му да вижда отвъд нея. Просто така, от нищото, се отцеждаха образи, събития, които кацаха по околните скали и заживяваха свой си живот. Понякога за час, друг път за цял ден. А после морските птици ги прогонваха с крилете си или вятъра ги раздухваше като летни облаци.

         Когато заспива, съзнанието за миг проглежда в алтернативна реалност, където също така  живеем – мислеше си за тези явления Емер, – и тя е паралелна на нашата, макар да сме по овободени от тази сега. В нея нещата са познати и преживени, макар и усетени по различен начин. И всеки в даден момент може би се откъсва и отива отвъд, като него, но не всеки го прави толкова често. Повечето оставаха затворени в...

         - Часовник – казваше си Емер, затваряйки очи нощем, - часовник, в който се въртим като стрелки просто и само заради самото въртене.

         *****

         - Виждам те често тук – каза една вечер една жена, с която няколко пъти се засичаха край скалите на брега.

         Емер не отговори само кимна. Двамата вървяха в една посока, вятъра бе топъл и ги съпровождаше. Небето гореше от залеза, мигът бе красив и се отбеляза по лицата им.

         - И си все един такъв – усмихна се жената.

         - Такъв?!

         - Замислен – каза тя. – Дълбок, гледаш към невидими хоризонти и уж си тук, а сякаш виждам през теб, защото те няма.

         Емер спря и погледна залеза. В очите му се разгоряха два въглена.

         - Казвам се Ана.

         - Емер В. – представи се и той.

         А после реалността премигна и от небето се спунаха струни на сребрист дъжд, оплетени с цветовете на дъга. Бяха съвсем реални щрихи на нерелността, която ги създаде точно пред тях.

         - Виждам понякога различни неща, който са невидими за другите.

         - Като онези цветове ли – посочи жената струните.

         - Като тях. 

         Емер разбра, че не само той има странната дарба.

         *****

         - Но не стигам далече, само тук – на Земята – разказваше му Ана. – А усещам, че има и нещо отвъд нея.

         - И има и няма. Отвъд е друго. Няма ги познатите ти усещания. Няма го времето. Няма ги часовете и дните.

         - Нулево безвремие – прошепна тя, разбрала нещо, до което се бе докосвала.

         - Нулева безкрайност...

         Емер гледаше как птиците се промушват между сребристите струни и крилете им се оцветяват в различните багри на дъгата. Беше красиво, макар и да се случваше някъде другаде.

         - Ана, ние живеем в часовник, който е всичко това – той описа околността. Врмемето е всичко и нищо – то е преброено от първата до последната ни крачка. Всеки човек е вързан за часовник, в който обикаля и който неуморно тик-така.

         - В кръгът му? – попита тя.

         - Точно в него – потвърди Емер. – Времето е затворено в него, отчитаме го с размитите понятия на нашия живот, но той е само частица от посоката на стрелките, които се движат само и само за да се завъртят и да започнат пак отначало да въртят.

         - Време... – прошепна Ана, а дъждът изчезна и залеза изтъня съвсем. Океана започна да въздиша по-тежко с вълните си срещу скалите. На небето звездите затрептяха. Тя се загледа в тях, потъна с мисли в тях, а после се върна. – Ами Вселената – и тя ли е в кръгът?

         - Едно от най-старите ѝ названия значи: - „нещо, което се върти в кръг”. В този кръг, който ни е създал, който обитаваме, който си мислим, че познаваме и че е единственото понятие за всичко. Не знам какво сме и къде сме всъщност, но реалността ни не е нещо по-различно от един кратък сън за времето.

         Океана замря, в тишината се долавяше трептенето на звездите.

         - Значи...

         - Значи, че сме в часовника и всички живеем в него. На всеки час узряваме – в първия да дишаме, на петия да мислим, на осмия да обичаме, за да можем в дванайсетия да разберем, че всичко в живота е кръг и със смъртта отново започва въртенето, раждаме се като нови секунди, но без да помним миналото от предишното завъртане.

         Емер погледна също към звездите, които знаеше, че не са толкова далечни и недостижими.

         - А отвъд всичко това е другото състояние, което много по-безкрайно от всяка мисъл за безкрайност – каза той и небето започна да събира в една малка точка.

         Ана се заслуша в тишината, която ги заобикаляше. В тъмнината ръката ѝ потърси тази на Емер и когато я намери пръстите ѝ силно стиснаха неговите.

         - Ще ме заведеш ли отвъд?

         *****

         Докато се носеха в нищото, мислите на Емер и Ана се сляха в една, питайки се за онова, което се губеше някъде далече, далече под тях:

         - Ако дишаме, не го ли правим така, както вятъра духа, само за да се гони с вълните?

         - Ако живеем, не отчитаме ли дните си просто така, както стрелките се въртят само и само за да отчитат съвсем безполезно времето?

         - И ако ни има във времето, нима и времето не го има само заради нас?

         - И ако сънуваме, да приемем ли, че реалността ни е само един миг на съня?

         - А живота на всички е затворен в кръгът, то дали и всеки един не е затворил кръгът на всичко в себе си.

         - И се събудим само за да узнаем, че сме били частица от мисълта на някой, който си е пожелал да се срещне с някой друг извън часовника - сред безкрайността...