„Тик-так, тик-така -
времето си работи,
стрелки се гонят -
кръгът е техния бряг,
цъкащото умира.”
Sg
Времето – едва ли нещо тежи повече от него – казваше си често Емер.
Но безтегловността, сред която попадаше извън понятието за време, беше омайваща за него. Усещането, че се носи сред нищото и че нищото се носи в него бе лекота, свобода и безплътност.
Нямаше я тежестта на тялото, което сковава душата да не може лети извън собствената си клетка от време. Нямаше ги и нуждите, заради които мисълта се превръща в котва, задържаща се в една ограничена с разбирания и понятия реалност.
Нямаше нищо друго освен личността му, намираща се някъде извън времето.
*****
Как се случваше това с него, Емер не знаеше, а и със сигурност нямаше кой да обясни като явление. Беше се родил с тази си дарба и просто живееше с нея, но без да може да сподели с никой за способността си да излезе отвъд реалността и да прогледне истински над обвивката, която я съдържаше. ...