Майка ми много обича да разказва. Една такава сладкодумна, описва всичко с детайлите – като почне от дрехите, та стигне до подробности, свързани с душевните състояния на героите. И току уточнява, че вече няма какво да мечтае за бъдещето, то е ясно. Има само минало и все за него си мисли. И така преди празниците се сеща за Коледите отпреди шестдесетина години:
- Беше беднотия, ама като у нас, нигде го нямаше. Като си помисля как сме оцелявали, акълът не ми го побира ! Да ядеш три пъти на ден, няма такава история. Коремът ти къркори на празно и единствената мисъл е къде да намериш нещо. А аз – най-малка! С кого да се меря? Големите нагъват големи залци, ако ги има, а аз едва преглъщам. Зимата издаянвахме как да е. Качамак без мазно, някаква люта туршия, боб и ако сме изкарали картофи – това е. То не бяха наряди, то не бяха реквицизии. Все дължиш нещо. И като се издължиш, мама се озъби срещу полупразните чували.
Ама думата ми е за Коледа. Хич да не ядем, за Бъдни вечер и Коледа имаше храна. Мама цяла година делеше по някой залък за тези дни.
Един ден гледам, големият ми брат дава нещо на мама, а тя го скри. Издебнах момент, когато нямаше никой и право на скришното. Измъкнах някакво пакетче с нещо непознато. Отворих го, нещо ни меко, ни твърдо. Не ми мирише на нищо познато. Викам си, ще го опитам, ако се мре, да се мре. Захапах, а то сладко. Легнах си и зачаках да умирам. Е, ясно е, че оживях. Обаче онова ми хареса и така ден след ден измъквах вкусотийката до последно. Когато наближи Бъдни вечер, мама бръкна на скришното място и попита „Кой изяде смокините?” Всеки отрича. Аз най-много. Ама явно съм се престарала, защото ме хванаха. Та тогава разбрах, че съм яла сушени смокини.
На Бъдни вечер слагахме слама на пода, отгоре просвахме някаква черга и нареждахме що е дал Господ. Идваха и роднини с по нещо, та трапезата се обогатяваше с орехи, ябълки и други чудеса за стомаха. Мама вземаше тамян на керемида и отиваше при кокошките и в обора. Кадеше им и когато се връщаше след малко, поздравяваше с „добро вечер”. Това беше старт за голямото ядене. Как ми е било мъчно, че стомахът ми малък и не побира поне за няколко дни храна! Преяждах, а през нощта се свивах от корем. Ми то кога е била такава трапеза! Да чакаш цяла година за едно свястно ядене1
После ходехме на Сурва. Сестра ми, у която течеше капиталистическа кръв, ни правеше торбички и сурвачки с уговорката после да ú дадем половината от събраното. Ходим ние с Роза, по-малката ми сестра, и млатим по гърбините. По едно време засичаме брат ми – седнал и чупи орехи. Сетил се, че като ги отнесе вкъщи и голямата ще ги реквизира. Па като седнахме и ние с Роза, чупим и ядем. Наядохме се и с ябълки. После лъгахме, че хората не дават нищо. Е, кой ли ни повярва, ама нали напълнихме стомасите.
Такава беднотия, такава гладория беше, че чак не мога да повярвам как сме оцелявали. – довършва поредния разказ мама и доволно потрива ръце: – Сега си живея на топло, имам си всичко, нямам началници, ям, когато искам, ама сладост, апетит вече нямааа…
Ей така се променя животът ни. Така е живяла мама, ние я караме преходно, децата ни почват в преход, внуците се заиграват с компютър и мобилни телефони. Храна също има; е, с лошо качество и блудкава, ама все е нещо. Живот, както би въздъхнала баба ми, все ще го изкашкаме. Тази последната дума сами си я преведете, както ви приляга.
Латинка Минкова
© Латинка Минкова All rights reserved.