Седнали сме четирима, като каре за белот, пред малкия сив павилион. Седим, ама седим яко на светло зелени, клатещи се от старост пластмасови столове. Някакви бутилки бира с почти изпито, топло съдържание се мъдрят пред нас, засилвайки обхваналата ни скука. Около размътените ни глави в морната юлска жега витае лепкаво безделие. Масата, край която седим, е единствената в заведението. Стои си самотно на малката площадка, без покривка и без препоръчителния хигиенен вид.
Над главите ни нескопосано изрисувана табела, скрита в прашните листа на розов храст, указва името на мизерното заведение – “При Буцата!”. Тук удивителната е важна, както важен е и собственикът – дебел до разплутост младок с късо остригана глава. Имаше вид на бандит в разцвета на силите, фалшиво копие на подобни, пръкнали се в самата зора на милата ни демокрация.
Тревата до заведението е прилежно окосена, с раздрънканата бензинова косачка на градската община. Прилича на райграс, ама само прилича, защото тънките стъбла на ве ...