Седнали сме четирима, като каре за белот, пред малкия сив павилион. Седим, ама седим яко на светло зелени, клатещи се от старост пластмасови столове. Някакви бутилки бира с почти изпито, топло съдържание се мъдрят пред нас, засилвайки обхваналата ни скука. Около размътените ни глави в морната юлска жега витае лепкаво безделие. Масата, край която седим, е единствената в заведението. Стои си самотно на малката площадка, без покривка и без препоръчителния хигиенен вид.

Над главите ни нескопосано изрисувана табела, скрита в прашните листа на розов храст, указва името на мизерното заведение – “При Буцата!”. Тук удивителната е важна, както важен е и собственикът – дебел до разплутост младок с късо остригана глава. Имаше вид на бандит в разцвета на силите, фалшиво копие на подобни, пръкнали се в самата зора на милата ни демокрация.

Тревата до заведението е прилежно окосена, с раздрънканата бензинова косачка на градската община. Прилича на райграс, ама само прилича, защото тънките стъбла на вече прецъфтелия  живовляк нарушават това впечатление. Кой знае как е израснал и дивият орех, точно зад моя гръб. Впрочем той не е от културните растителни видове. Изправил се е смело, трупа осигурителен стаж и се кефи, че досега на никой не му е хрумнало да го отсече.

Червеният СЕАТ, спрял досами заведението, е привлякъл погледа ни не толкова с крещящия си вид, колкото със залепения надпис на задната му част. Надписът се чете само от училите западни езици и се състои от четири бели букви, VIVO или нещо подобно. Дали е името на собственика или пък някаква гъзарска приумица? Едва ли! По-скоро е някаква модна тенденция да се шарят личните автомобили където и както може.

- Хей! Кой е пък тоя VIVO? – питам, без да влагам и минимална емоция в гласа.

- Да бе, кой ли е пък тоя? – повтаря като тъпо ехо въпроса ми Буцата.

- Виж номера! От Софеее е! – репликата е на Коко, чиято бейзболна шапка е толкова голяма, че е скрила напълно малката му, обрасла с немита коса глава. Ако присвиеш очи и погледнеш Коко, ще ти се стори, че гледаш идиотската физиономия на клоуна от едновремешния цирк “Буш”. Ушите му си бяха обаче негови, а не залепени, както е при клоуните. Стърчаха смешно нагоре и встрани по начин, който не мога да опиша. Абе... какво да ви разправям, Коко си е оригинал и толкоз!

- Искаш да кажеш, София. – проточи глас четвъртият член от компанията. Това е Миро. Когато Господ е създавал света и Миро вероятно е мирисал черен пипер, защото миг преди да кихне, така е сбърчил физиономия, че тя се е предала като точно копие на отрочето Миро.

- Не София, бе! Софеее! Това е голяма София, демек от Илиенци и Требич, та до Бусманци и Железница. Ама съвсем нищо не разбираш от автомобилни номера!

- Затова пък разбирам от бира! Хей, Буца! Я дай по още една студена “Леденика”, че ми пресъхна гърлото. И гледай да е със златен етикет - “Специално”.

- “Специално”-то го пият в бара на “Стъклен дом”, тук е само “Оригинално”.

- И к’ва е разликата? Май само в етикета. Оня, Мишо-Бирата, собственикът на ММ, ги догажда еднакви на вкус, а после лепи различни етикети. Най-важното ù предимство обаче е... За бирата ми е мисълта, а не за водката! Кой ще каже? Евтина-а-а цена-а-а! Давай бе, Буца! Какво си се стиснал!

Буцата вдига и пресушава своята бутилка, след това става тромаво и влачейки клефар, се запътва към заведението. То пък от своя страна страшно се изненадва на многобройната влизаща клиентела.

- Я виж бе, Миро! Оня при банкомата да не е софиянецът? Не ми изглежда тукашен.

- Глей го колко много пъти тегли от банкомата! Цяла пачка пари набута в джоба. Дали да...? А? Какво ще кажете?...

- Може! Нека излезе Буцата и ще го обсъдим. Ей, Буца-а-а...! Айде, бе! Какво се мотаeш с тая бира. Идвай, че мислим план как да гепим пилето!

- Коко, защо не му спаднеш гумата? Само предна лява. Без нея е за никъде. Айде, бе, давай, докато се е заплеснал. Опп-а-а-а! Готов е! Идва!

- Ей, Софее! Чуеш ли бе, копеле! Що не седнеш при нас да пиеш една бира! Айде де! Не бой се! Нема да бързаме! Така яваш-яваш. Айде бе, пиленце! – каканижа си аз и се чудя защо ли на тоя му е така мръсен погледът. Гледам го. Слабичък е, ама жилав. Дали ще можем да му хвърлим юздата? Пипам в джоба си за по-голяма сигурност. Бронзовият бокс е там, хладен, вдъхващ кураж на дясната ми ръка. Пищова си го оставих у нас, да не стане някакъв сакатлък. Нощем може, но сега по бял ден, трябва само с бокса.

Буцата излиза с четири запотени бутилки, точно с бирата, която обеща, “Специално”, мездренско производство, със  синьо-бял етикет.

- О-о-о! Имаме си гостенче...! От Софеее, както казва Коко. Приятно ми е, Буцата! Можеш да ми казваш точно така. Няма да ти се обидя, бе Софее. Тук бирата си я пием само от шише. Водата ни е кофти, варовита и с хлор, така че като измиеш чашите, остават мръсни петна. Ха седни сега при нас, ето едно столче! От най-здравите е! Какво? Не щеш!? Ама как така!? Да те кани Буцата и ти да му откажеш? Миро, я кажи на Софеето, че на Буцата не може да се отказва, нали?

- Е-е-е, Софее, не можеш да откажеш на нас сега. Каним те учтиво и приятелски. Ама ще се обиждаме ли сега? – издекламира Коко своето стихче.

Пръстите на дясната ми ръка стискат силно хладния бокс. Тя е готова да се покаже и да заиграе Дунавското хоро. Чакам само удобния момент. Той неминуемо щеше да настъпи, след като Софеето забележи спадналата гума.

Ето, забележи я! Отваря багажника, вади резервната и започва да я сменява. Да, ама кой ли от нас би му позволил тая волност? Коко е много пъргаво копеле. Подскача на един крак, залепя се зад Софеето и понечва да му приложи някаква хватка, която е гледал в “Стъклен дом”.

Тук става обаче нещо необичайно. Софеето се завъртва и краката на Коко литват във въздуха. Секунда по-късно той се хласва по гръб на прашния асфалт.

Идва ред на тежката категория. Буцата надува гърди, изсумтява и пристъпя с широко разтворени ръце като за борба. Опитва се да хване Софеето за врата, странно... Почти успял, той се свива и застенва от болка. Софеето го е ритнал между краката. Никой истински мъжага не устоява на подобна атака. Буцата също.

Миро е докопал изпита бутилка, строшил е дъното и пристъпя към Софеето със заплашителен вид.

В един интересен миг бутилката му е избита с ловък ритник и полита към ясното синьо небе, учудена от новата си роля. Грозен плътен юмрук се стоварва в Мировата брадичка. Той е толкова грозен, че грозотата на Миро изглежда почти като райска красота.

Идва моят ред. Няма начин, трябва да изтрия срама от бандата. Иначе после из квартала ще се разправят легенди и пишат сериали за нашето поражение.

Поглеждам Софеето в очите и кръвта ми изстива. Тоя пич май не е обикновено копеле. Кой ли от Софее ще тегли в провинцията толкова пари наведнъж! Не е чиста работата! Ами ако е от занаята? Такива са много опасни и виж! Какъв му е погледът само, мръсен, ама мръсен, та чак калищак!

- Ей, пич! – казвам му. – Дай да се разберем! Тук си на наша територия. Дай половината пари, дето ги криеш по джобовете и те пускам. Иначе...

Мълчи и ме гледа мръсно. Трябва да запомня тоя поглед и да опитам да го репетирам пред огледало. Много плаши хората. Мен обаче... не!

Спускам се към Софеето, набрал инерция, изваждам бокса и се прицелвам в лявото му око. Ха сега, копеле!

Надали, копелета, сте изпитвали подобна болка! Дясната ми ръка увисва безсилна и отмаляла. Май я счупи мръсното му копеле. Овапцахме я! Оправи ни и четиримата.

Писък от полицейска сирена огласи квартала. Бял форд се появи отнякъде, взе завой със силен писък на гуми и спря досами нас. Трима формени ченгета излязоха от автомобила и се нахвърлиха вкупом на Софеето.

- Мамицата ти гаднярска! Дошъл си от София да обираш банкомати, а? От три дена те наблюдаваме. Мислиш, че ще ни се измъкнеш, а? Знаеш ли как бием тук? Докато стигнеш до съдията и си останал без бъбреци.

Софеето бе халосан с палка по главата и падна в несвяст. Тъкмо навреме, защото на младоците - ченгенца, ако мене питате, жална им майка би се получило.

Черна камионетка спря до белия форд.

- Хайде отрепки! И вие вътре! Ти бе, изрод! Дай бокса. Не ти е за пръв път, познавам те. Чакай да видиш как бием само... Хайде, намъквай се вътре, че няма да повтарям. – Едрото ченге ме хвана за врата и ме блъсна в черното.

Буцата продължаваше да хленчи. Ударът в слабините не бе от леките.

Коко бе седнал на задната седалка до третото ченге. Нещо си шушукаха. После нашият човек извади някаква зелена банкнота и я пъхна в горното джобче на ченгето. Оня нареди на шофьора да спре и щастливеца-паралия бе изритан навън по най-безцеремонния начин.

Който има - плаща. Който няма - тегли тегло. Теглото го знаехме, защото не ни беше за първи път. В мазето на полицейското биеха яко и то така, че да не остават следи. Излизаш потрошен, а по теб няма нищо. Изпипан полицейски фокус.

Егати късмета! Само ако знаехме, че ще попаднем на човек от занаята...

Моята баба като малък все ми повтаряше: “Чедо, късметът си ходи с чиляка. Ако немаш късмет, по-добре си седи на дупето и не се закачай.”

Гледам прашния асфалт зад камионетката и си разсъждавам все в тоя стил за късмета и за проклетията, дето не ни дава мира. Тъпо! Тъпо-о-о!