Пропуснах хиляди залези. Загубен между паралела и реалността. Между примамливия сън, в който усещах косите й около лицето си, и стотиците километри, които ни деляха. Между „тук и сега“ и „никога повече, защото...“. Между мечтаното и заслуженото, между пътя и пропастта.
А тя спеше до избраното, а вреченото може би отдавна беше вече спомен, чието съдържание подсилваше достойна лъжа. Но продължаваше да носи усмивката си, наред с хорските нагласи и очаквания, че „там“ всичко е наред, цветно е и е богато. На споделеност. Като в началото – тръпнеш, мислиш, а дори и разкрасяваш. Подхранваш илюзиите си с наивност. А натам... разбираш, че цветовете отсреща са бледи и студени, също като зимата...
И пропускам залезите. Дотолкова отричащ, че се вълнувам. Дотолкова убеден, че съм някъде, но не и „там“. Толкова изгубил посоката на емоциите си към нея.
Толкова там.
Че всъщност никъде...