- Ще си направя маникюр- крещеше тя. - Френски. Напук. Ще си направя маникюр, за да мога да избода очите  на тъпо копеле като теб. Повярвай ми.

След тези думи идваше ред на пронизителните писъци.

- Добре, ще ти кажа какво искам да направя! Ти си боклук, който трябва да бъде изтрит от лицето на земята. Нямаш шансове срещу мен. Забрави.

Беше афектирана и безумно смела. Вонеше на чесън и вино, бе ме открила в бара отсреща. Напи се бързо и влетя горе в стаята ми. Но не беше любов от пръв поглед. Познавах я от дните в литературния клуб за самотници, негодни за нещо друго. Начело бе шантав младеж с мръсни нокти и жълтеникав оръфан пуловер. Последно бях чул, че кръстосвали заедно из страната. Забременяла. Копелдакът искал да направи аборт. Тя не се съгласила. Върнали се в града. Разделили се и родила мъртво бебе. Извадила късмет, останала жива. Нещо прещакало в главата ù. Егаси тъпия номер. Нищожен беше шансът сега да ме открие сред тълпата кретени. Но ето че се случи. Гълъбите пред общината биха тупнали на земята, ако знаеха с коя съм. Часовникът на Сахат Тепе показваше четири следобед. ГЕРБ бяха спечелили последните избори. Но аз страдах от махмурлук и не можех да напиша нищо свястно. Аз бях писател, блокирал над поредния си разказ. Живеех под наем в квартал с шарено население, където се опитвах да разубедя една луда жена. Какво искаше тя? Искаше да ме размаже, за да си отмъсти на целия свят. Само защото приличах на оня тип, който я бе чукал в миналото.

- Виж какво - каза тя, - искам да знаеш защо. Ще го направя и заради дъщеричката ни. Разбра ли?

Наблегна на „ни“, сякаш имахме нещо общо освен, че пиехме заедно преди повече от час.

- Ще ти издера очите с маникюра си- закани се жената. После отиде до прозореца, отвори го и се върна в средата на стаята.

- Хубаво местенце - отбеляза тя.

- Да - съгласих се.

Не знаех какво да направя, но се боях, че ако го направя, ще загазя, че тя ще запищи отново и ще трябва да извикам полиция. Ако успея, разбира се, преди да ми издере лицето. Беше ме страх. Не държах на лицето си, но от време на време я поглеждах крадешком и после пак отмествах очи. „ Тя е пияна, дори не подозира колко е пияна“ - мислех си. Гласът ù ме сепна.

- Кучи син, ти ме напусна - избоботи тя. – Тръгна си и взе детето, нашата дъщеричка...

Боже мой, колко бе фиркана. Не знаеше какво говори. Гледай ти.

Хвана полата си и я дръпна. Издърпа я така, че да се видят гащичките. Бяха розови.

- Скъпи, аз тръгвам!

- Къде отиваш, по дяволите?

- При дъщеричката ни! Ще дойдеш ли? Или първо да ти издера очите?

- Да не искаш да те моля за прошка? Трябва ли да го правя? Да искам извинение за нещо, което не съм направил?

- Защо не? - извика тя. - Всички сме виновни за смъртта ù.

Смълча се. Беше права. Всички сме виновни за наближаващия край на света. Един ден автомобилите ще станат повече от хората, улиците ще станат тесни. Автомобилите ще започнат да мачкат същите тези човеци. Някой луд ще натисне копчето и ще си загазил яката. Пружината е повредена и няма как да ти се размине. Живееш в град с повече от двайсет хиляди жители и такова нещо не може да остане безнаказано. Поредната история за престъпление и наказание. Достоевски е бил прав.

Точно така. Примирих се.

Жената се доближи до прозореца. Продължавах да зяпам бедрата и гащичките й. „Добре, уреден ти е пропуск, дарлинг“.

- Слушай, скъпи- прочете мислите ми тя. - Аз ще изляза за малко. Трябва да свърша нещо.

Не отговорих. Стоях със затворени очи. „Без шеги“ - помислих си. - Моля те, без шеги! Виждал съм хора, които харесвам много по-малко от други, но тя не беше от тях. Това сега приличаше на съучастничество в убийство.

- Не мърдай! Ще извикам полиция.

- Не плямпай глупости, моля те!

- Как не. Това е една шега. Това е една измислица. Ще се събудиш и ще проумееш, че някой е измислил цялата тази история. Аз, ти и дъщеря ти. Това е една безсмислица. Някой се шегува с нас. Казвам ти, че е безсмислица, скъпа.

- Не, не ти вярвам.

Жената посегна с лявата си ръка, загреба в нищото, политна. Полата се уви около нея, но не й попречи да прескочи в него. Долу... На улицата изскърцаха спирачки, чу се нечий вик. Настана тишина. Зверски смазваща тишина. После полицейска сирена продра следобеда.

Изтичах към прозореца, но останах с празни ръце. Светлината ме вцепени, сякаш някой ме удари по тила. Строполих се на пода. След известно време се събудих от тропане по вратата. Звънене. Бяха двама полицаи.

- Купонът свърши.

- Не се прави на палячо. Ти си бил с нея в бара.

- Съжалявам. Жива ли е?

- По-добре да беше умряла. Ще прекара живота си в инвалидна количка.

- Ще дойда да я видя.

Затворих и отидох в кухнята. В хладилника имаше малко салам и пастет. Направих сандвич с пастет, салам, лук и лют кетчуп. Беше за нея. „Може би е гладна.“ Замислих се. - „Е, може би е по-добре, че е останала жива. Това е по-добре, наистина е адски хубаво. Ще си направи проклетия маникюр. Една жена заслужава късметът малко да й се усмихне след такъв ден.“

Отворих хладилника и си взех една бира. Това беше най-хубавата част от следобеда. От вън се чу отново сирена.

Все още не ми беше дошъл редът.