O, TEMPORA!*

          Седнал пред телевизионния екран, шаря с дистанционното от канал на канал. Каква измама! Скачам само от реклама на реклама. Ужас! Спасение от тая напаст няма! Стоп тук! Намерих нещо за гледане. По канала течеше интервю със

симпатичен млад мъж, вдъхновен и уверен в светлото бъдеще, когато България ще бъде опасана и нарязана от модерни магистрали. А убийствената война по пътищата вече ще е само лош спомен. Водещият се обръщаше към него на Господин Министър.

          Министър не съм бил, но ми се стори, че виждам себе си, преди около 40-45 години. Тогава и аз мислех като г-н Министъра, че работя за бъдещето, с почти пушкиновско самочувствие. "Я памятник воздвиг себе "Умо-руко-творный"! Сякаш за първи път в света сам строя най-високата язовирна стена на България.

Дали след 40-50 години някой ще знае по времето на кой министър е построена магистралата, по която е полетял? Със сигурност НЕ!

          С характерния за моето и лошо и хубаво време ентусиазъм и самочувствие, за 43 години трансформиран трудов стаж, оставих нещо за идните поколения. На четири от петте континента. Ще го имат и ще го ползват 100-200-300 години, без да са им казали с чии ум, ръце, умения, пот и кръв (имаше и жертви!) е построено то. Най-много да прочетат в някоя изостанала, прашясала и нерециклирана още дебела книга за "ръководната роля" на някаква Велика Партия, която е творила и градила Социализъм. В името на Човека и Неговото

"Светло бъдеще". С неговият ум, ръце, труд, пот и кръв... А моето щедро обещавано светло бъдеще, с излизането ми в пенсия, вече се е трансформирало в мръсносиво и печално настояще.

          Както току-що проходилото дете тича усмихнато с разтворени ръце към майчината прегръдка, така и младият човек е забързан към вечния кумир, наречен "светло бъдеще". А и Бъдещето, окачено на стрелките на Часовника на времето, неспирно приближава към младия човек. И в определен, очакван момент, очакваното светло бъдеще се трансформира в мрачно и печално пенсионерско настояще.

          Не казвай, млади Господин Министре, че като построиш магистралите на бъдещето, те ще гарантират сносни старини на тия, които ги строят. Казвам го от опита на три поколения. Животът винаги крачи в аванс. Настоящето черпи аванс от бъдещето, който, уви, никога не връща. С изключение на изтегления банков кредит, който се връща по-късно, но със солени лихви. А пенсионерите, идващи от миналото, се дохранват от децата им. От почти век живеем в държава, която има завидното умение да издои млечните крави във фертилния им период с обещания за човешки старини, а когато продуктивността им спре, ги праща в кланицата. Или в кофата за смет като изстискания лимон. Така беше с родителите ми, които цял живот блъскаха в ТКЗС с надежда да достигнат до някакви сияйни върхове на някакъв измислен социализъм - обикновен, развит, зрял... И трябваше да им помагаме, за да доживеят някак си старините си със тридесетлевовите пенсии.

          Моят трудов стаж намира еквивалент в:

Над два милиона кубика бетон в язовирни стени, електрически централи, тунели, канали.

Повече от половин милиард кубика вода зад язовирните стени.

Над двеста мегавата мощност на електрическите централи.

Тези еквиваленти не бяха достатъчни, за да мога да си плащам тока от пенсията.

Плащат го децата ни.

          Надявам се, господин Министре, министерската пенсия да не е толкова оскъдна и от нея ще си плащате високите магистрални такси при ползване на магистралите. Преките изпълнители и ръководният персонал по строителството обаче ще трябва да избират една от двете възможности. Или да търсят помощ от децата си, за да преживяват, или да се откажат от ползването на магистралите. Ако им стигнат парите за бензин, да ползват паралелните на магистралите второкласни пътища, строени от моето поколение и да се питат защо ни трябваше да се трепем да строим магистрали. Като си пеят песничката на Хулио Иглесиас "La vida sigue igual" Животът си продължава по същият начин...

                      Послепис. Verba volant, scripta manent.**

          Уви! Не всичко написано остава. На корицата на книгата "Мадрапур" беше написано и името на автора ù. Но то е отлетяло нейде с увяхналата ми памет. Останала е обаче в главата ми страхотната алегория на Човешкия живот, качена и побрана на самолета за Мадрапур. В него пътуват всички разновидности и възрасти на човешкия род. ВСИЧКИ. Да не ги изброявам. Пътниците не познават екипажа, нито той е виждал тях. Никой не знае летището, от което са отлетели и летището на крайната дестинация. Какво е това и къде се намира тоя Мадрапур.

Никой не знае къде и кога има междинни кацания и кой ще слезе от самолета. На останалите в самолета им е безразлично.

          Моля, затегнете коланите и се пригответе за междинно кацане - прозвучава по микрофона гласът на стюардесата. Самолетът се приземява на брега на голямо езеро. Пътниците наблюдават от седалките си, че от самолета е слязъл човек. Тоя, за когото пътуването в самолета и приключило. Той минава по брега  и с безразличие захвърля в езерото куфарчето с личните вещи, парите и... ненужните вече човешки амбиции. И потъва в мъглата. В самолета останаха само страстите човешки, ОНИЯ, ДИВИТЕ! И БЛЕДИ СПОМЕНИ, ОСТАНАЛИ В

СЪРЦАТА НА ЖИВИТЕ...

          Стюардесата разпорежда затягане на коланите И САМОЛЕТЪТ, С ВСИЧКИТЕ ПРОБЛЕМИ МЕЖДУ ПЪТНИЦИТЕ, се вдигна и полетя към загадъчния Мадрапур. ДО СЛЕДВАЩОТО МЕЖДИННО КАЦАНЕ...

          O, TEMPORA... И ГОРЧИВО ОБЪРКАНИ СМЕТКИ...

* О, времена

** Казаното отлита, написаното остава