С жестомимично изпружване на ръката, младият покани Янко в манастира, който представляваше двуетажна сграда с тераса и марсилски цигли по покрива. Орехът разклати клони, натъжено. На циганчето възложиха наблюдението на конете при изпомпването на водата от кладенеца, помитането на терасите и отнасянето на кошовете с пране в пералното помещение, както и чувалите с брашно за пекарната за хляб.
Ако някой от конете запреше, Янко трябваше да го шибва с пръчица. Но насилието, съвсем не допадаше на младия мъж. С дорестите разговаряше с очи. Знаеше кога някой от конете е изморен, кога е гладен и кога иска просто да бъде оставен на спокойствие. Завъртането около кладенеца бе като завъртането по спирала на живота. Вървиш по периферията и изнемогваш, а нечие схващане за твоя собствен живот те ръчка, остенно.
Тежеше му на Янко от затвореността зад манастирските стени. Превръщаше се в онези недъгавите коне, които не познават свободата. И ръкополагането на младия свещеник Евгений му се струваше прекалено шумно, въпреки че не чуваше клетвите на обета му. Шумен беше светът на тихите, с възторжена, кънтяща смиреност.
Наблюдаваше ореха и дотежеше ли му, отиваше и заравяше пръсти в тревата под сянката му. Земята се превръщаше в копринена забрадка, обрамчила нечие чело, под което те гледат две строги, но топли очи. Орехите тупаха, както затуптява тревожното сърце.
А дали на католиците, които идваха и си отиваха, им липсваха очите на тяхната майка земя, или те просто забравяха да я споменат в обетите си. Някъде между латинския и заваления български остава „Terra parens”, майката земя, непознатата и забравимата... Може би имаше земя, отвъд и за нея се смиряваха...
Понякога Евгений сядаше с Янко под ореха. Откакто прибра циганчето в манастира, се учеше от дебелите си книги на прост жестомимичен език. Добрата му богословска подготовка като католически мисионер, познанието на езици, предполагаше и психологически умения. Защото смяташе, че изречените клетви стигат до хората, ако са част от техния живот, ако са простички и близки до потребностите им
- Баща ми вярваше, че всеки човек идва с мисия... - разказваше свещеникът на Янко – Да отидеш на война, да гледаш свине, да обработваш земята или да служиш на Бог, са си дългове към живота. Но ако в душата няма обич по това, което правиш, то ти е само окова... Да обичаш, това е всичко!
Янко се усмихна и поклати глава. Да обичаш хората, местата, нещата, които правиш, а пак и да протегнеш ръка, но да напипваш празнота, едно имане на самия себе си... Откъсват и обещаното ти...
- Скоро ще стана епископ...- отбеляза Евгений – Плаша се! Обичта ми няма да се хареса на всички... Тя е като шепа пръст, от нея покълва животът, но попадне ли в грешни ръце, се разсипва... Отчуждена. А в отчуждената от сърцето обич падат лоши семена. Съмнения. - каза Евгений и загреба рохка пръст, която помириса и замълча
Янко не разбираше всичко, но четеше тревогата в очите на Евгений. Освен земята, можеш да споделиш и мълчанието, ако то носи твоите собствени неизречени мисли. Циганчето потупа приятелски свещеника по рамото и му подаде орехова ядка. Евгений се усмихна. И в последните си часове щеше да помни онази споделеност на този жест.
Скоро ветровете довяха стенанията на войната. Орехът съскаше, изсушен. Страшно бучеше въздухът. Развяха се жалейки, наместо пране по просторите. Част от сградата на манастира бе превърната в щаб на немски войски. В двора, около кладенеца, се разгънаха противовъздушни оръдия. Монасите бяха сбутани в едното крило, където с тревога се кръстеха пред светите образи. Янко се свиваше в едно от помещенията, където издигаше дървено-цинково туловище на органа. Представяше си, че тръбите му ще застанат като армия, за да защитят Евгений и ореха. Онези символи, които го привързваха с родното и не му позволяваха съвсем да загуби вяра в хората. Че вярата в Бог, колкото и да му се искаше да не е така, не разгъва щит срещу смъртта и омразата...
Притискаше се Янко в клавишите на органа, щом някакъв страх и тревога запреше в гърдите му. И не подозираше, че страховете раждат токати, мелодии, които докосват с бягащите, надпреварващите се с тях чувства. Глухият призоваваше Бога тоново. Тембрите на повика му прокънтяваха в душата на изплашените монаси, но и воюващите по неволя. Наставаше мълчание, в което и физически глухите биха чули сърцебиенето си... Което бумтеше, сякаш хвърлена бомба...
И след разквартируването на армията, у братята остана кобното усещане за отвъдност. И вечно кънтящият глас на Бога в тръбите на органа. Под ореха останаха кости, наместо орехи, а родната земята ги изравяше, както се изравят некръстените. Че земята като майка иска да претегли тежестта на своите си...
Задуха, развилня се вятърът. На одържавена земя братята станаха шпиони, нощни и тайни бяха венчавките и кръщенетата. Обискираха се божите домове, гонеха се служители. Нахлуха и в манастира и изпречилия се със сопа в ръка Янко бе повален. Отведоха Евгений, зъзнещ, гологлав. Затвориха обичта му за разстрел... И когато куршумът премина през лявата гръд под развятото палто на отеца, свличайки се, от джоба му се търкулна орех със смарагдово-зелен цвят... Погледна към навъсените облаци, видя ръката на Янко с протегнатото орехче, като обет... Оня споделен миг с приятелското чувство е обетована земя, където и изгубилите се намират себе си. Ханаан. Земята вика, когато видиш своята мисия, а животът запира, едва когато жизнелюбието остане в мълчание...
© Петя Стефанова All rights reserved.
обгърна ме обич
страх зазвуча
споделеност
орех и земя
притихнах
обет
безмълвно приех
намерих се...