Кофата за боклук беше червена, доста мръсна, с кафяви петна от съмнително естество, бе леко проядена тук-там, но се държеше като застаряваща хубавица, винаги бе готова да поеме необходимия ѝ боклук, за да се чувства нужна. Ивайлов я огледа, стори му се, че кофата е чудесна, експресионистична, дори в известен смисъл възвишена, изми я в банята, проби ѝ две дупки и я захлупи на главата си. Трябваше да бърза, закъсняваше за работа. Запали опела и направо в завода.
Там още на портала пазачът го подкачи: „Ивайлов, каква е тая кофа на главата ти, бе? Приличаш на огнеборец, такъво...“
„Такъво“ беше любимата дума на пазача: понякога се надяваше, че е негово творение.
„А, нищо – отговори Ивайлов, – просто ме мързеше сутринта да се среша, та затова.“
Пазачът се опули многозначително и си каза: „Защо го пуснах да влезе?“.
В цеха метна якето си на един гвоздей, който стоеше като обърнат гарван на стената, неуспешно препариран, пусна метрачката и се загледа през мръсното прозорче отсреща. Беше есен, ...