О Г Л Е Д А Л О Т О

Не можех да разбера от какво са белите пръсканици по лявото огледало на “Ланчията”. Вече няколко дни, откакто това явление впечатлява не само мен, но и колегите ми. По огледалата на техните автомобили няма нищо – моето изцапано. Взеха да се шегуват с мен и автомобила, който купих преди седмица от познат.

Като свършим работния ден, най-старателно изтривам огледалото с влажна кърпа, после го подсушавам. Заранта, като тръгвам за работа, то гледа усмихнато и ми примигва приятелски през микроскопичните капчици утринна роса. Паля двигателя и за една минута подсушавам и двете огледала, после изтривам прозорците и тръгвам. Вътре в купето не е кой знае колко чисто, но огледалата държа да блестят. Те са ми очите за обратно виждане и сутрин също се нуждаят от измиване, за да си вършат пълноценно задълженията на мои първи помощници по време на движение в утринния и вечерния поток от коли.

За лявото огледало отделям повече грижи, защото е по-важно. Понякога като реша да изпреваря, уж се оглеждам, давам мигач и в последния момент с периферното си зрение засичам как от лявата ми страна профучава автомобил, а водачът, предизвикан от поведението ми, натиска клаксона ядосано и жестикулира многозначително.

Имал съм и други автомобили, но с тях такива непредпазливи действия от моя страна, които могат да предизвикат произшествие – не съм извършвал. Тъй и не мога да проумея на какво се дължи това ми недоглеждане. Засега го отдавам на факта, че не съм свикнал да шофирам по магистрала с няколко платна и нали карам с осемдесет-деветдесет, никак не забелязвам как автомобилът, който е бил далеч назад, за секунди профучава покрай мен.

Та затова гледам поне помощниците ми да са чисти и подсушени.

И сега, не мога да разбера от какво са тия бели пръсканици, които се явяват по лявото огледало, докато работя през деня. Вглеждам се внимателно и ми се струва, че някое закачливо птиче каца на горния ръб на рамката, свирука си нещо, подвие опашка и се изцъка на чистото.

Ако петната са по купето – работата е ясна: хвъркато се е изпуснало, докато лети, и късметът е бил мой. Случвало се е на всеки. Не се ли изтрие до няколко дни, нацъканото засъхва, впива се в боята и след като се отстрани, остават едва забележими петна. А това е на отвесна огледална повърхност и никак не може да е от прелитащо птиче. Хайде, да се случи веднъж –  но да се повтаря постоянно?

Един ден Антонио отива да вземе нещо от неговата “Шкода – Фабия” и докато се покаже на улицата, връща се веднага, маха ми с ръка да отида при него и даже шепти: “Кристо! Бързо! Ела да видиш!”

Минава ми през ум, че по улицата се движи хубава жена и ме вика да отида да я видя и аз. Тия испанци, като видят хубава жена – очите им се разширяват и ще излязат от орбитите.  Като кажат “гуапа” - (хубавица), тъй се кефят, сякаш са стигнали до състояние, когато аха-а-а-а да олекнат с някой грам. Тя може да не е никаква хубавица, но нали е чужда… А и сега жените се надпреварват да се обличат предизвикателно – всички изглеждат красиви.

Махам с ръка да не ме занимава с глупости, че имам да дричкосвам цветна мазилка и ако изсъхне, трудно се заглажда и се отличава от останалата повърхност. Старая се да си върша работата добре, защото ако не си изпълнявам задълженията на ниво, ще съм първият, който ще отиде на улицата.

Той продължава да маха като откачен, сякаш е станало пожар: даже се снишава и внимава да не го видят онези, които тайно наблюдава. С него се задяваме постоянно и му викам: “Добре, ще дойда, но ако ми кажеш Христо, а не Кристо”. Ядосва се, прави физиономии, че ще ме удуши, подава си главата леко навън, прибира я бързо и пак шепти: “Ела тук! Бащеле – гащеле и булгаро!” После прави фуния с ръце около устата си и чувам: “Ту коче! Рапидо!” – (“Твоята кола! Бързо!”). 

“Бре! Какво моята кола?” – мисля си и му казвам: “Добре. Ще дойда, но само да ме метнеш нещо – ще ти извия врата” и добавям дежурното: “Кукуригуле бащеле гащеле”. Това е нещо като приятелска псувня. Измислих я преди време, но и сам не зная какво точно означава. На колегите им хареса това благозвучно изречение и като ме попитаха какво означава, съчиних нещо като - “Кукуригуто на баща ти в гащите”. Смяха се на тази безобидна псувня и на момента я запомниха. Влезе в постоянно обръщение помежду ни. Даже като ме запознават с някого, казват: “Това е Кристо – булгаро. Другото му име е “Кукуригуле бащеле гащеле”.

Оставям в съда с вода парчето стиропор, с което дричкосвам, и се запътвам към портичката. Антонио вече не може да търпи туткавостта ми и мята очи от недоволство. После, като ме гледа какъв съм се засилил, препречва ми пътя, внушава ми да внимавам и заедно с него подавам глава извън портата: досущ като крадци. Поглеждам към моята кола и не виждам никого. Тъкмо се каня да го благословя и той като разбира, че не забелязвам нищо – шепти: “Огледалото! Огледалото!”

Тогава се вторачвам и забелязвам малко птиче, което подхвърча около лявото огледало на “Ланчията”. Прави някакви непонятни движения, подхвръква нагоре, каца на предния капак, после литва до съседните храсти.

Наблюдаваме с Антонио и като не разбираме друго – поне ни става ясно кой цвъка на лявото ми огледало. Гледай го ти птичето му с птиче – къде си намерило играчка.     

След кратки закачки – всеки отива да си върши работата. Антонио нанася мазилката – аз я шлифовам.

Дричкосах четвърт стена и прескочих да видя дали птичето е още там. Там беше. Подхвърчаше около огледалото и колата, сякаш си нямаше други задължения. Върнах се да работя, но умът ми в огледалото.

Седнахме да обядваме, а разговорът все около птичето и това, което върши. Пет човека сме и всеки притуря по нещо: защо птичето предпочита да се изхожда на моето огледало, когато по улицата има наредени десетина автомобила? Защото е разбрало, че съм чужденец – българин и по този начин ме белязва: да се отличавам от другите. Абе, един вид, ние българите сме засранковци и тем подобни.

Хапвам набързо и излизам на улицата. Викам си: “Ще седна в колата, ще се сниша и ако се появи – ще наблюдавам какво прави”. Така и сторих. На обяд имаме един час почивка. Понякога ходим да пием обедно кафе в бар “Флинстон”, друг път почиваме.

Постоях в очакване и изглежда съм задрямал. По едно време се стряскам от нещо и още не окопитил се, съзирам птичето на огледалото. Това е врабче - доста едро за тия места. Внимавам да не мръдна, защото разбирам, че не ме вижда, или ме приема за неодушевен предмет. Докато се вгледам добре - литна към оградата и кацна на последния ред бетонни блокове.

Седя и не мърдам. Следя птичето, а то само се върти наляво-надясно, като шугаво: ни изсвирва, ни да клъвне нещо – замаяно. По едно време се засили отгоре ми и премигвам инстинктивно, нищо че стъклото е вдигнато. Преди да стигне до прозореца, извъртя се наляво, взе да трепка с криле и започна да чука по огледалото. Гледам и не мога да разбера що за движения прави. Потрепва – потрепва така с криле и по начина, по който се спуска на моменти надолу, разбирам, че му е трудно да се удържа в такава поза – опитва се да бъде вертолет и да стои на едно място, но не е вертолет. Постепенно силите му го напускат, пропада половин метър надолу, наема се отново и с последни сили стига до предния капак.

Гледам го и се дивя на поведението му: никак не мога да разгадая какво прави. Що за чудесия? Единственото, което преценявам е, че това врабче се държи неестествено: като да е омагьосано или ненормално.

Продължавам да седя като предмет. Само очите ми се въртят: ту към врабчето – ту към огледалото. Доста е понацъкано, но иначе блести от чистота. Леко променям позата си, за да го виждам по-добре. Докато разглеждам белите пръсканици, то пак затрептя пред огледалото. Преди да започне да го удря, за секунди се задържа пред него и се облещвам: виждам две врабчета. Пуля се и колкото и да не ми се вярва – така е. Едното го виждам в гръб, а другото гледа неистово от огледалото. Докато проумея погледа му, първото започна да се блъска в огледалото и закри образа на другото.

Не мога да разбера какво прави. Мислех си, че удря по равната повърхност с човчицата си, а то блъска с цялото си тяло, подвива опашка навътре, трепка като обезумяло и като се умори – пропада надолу, набира сили и литва към оградата. Поглеждам огледалото и виждам - петънцата са се увеличили.

Чудо! Цяло чудо! Що за врабче? Нима и сред врабчетата, както и между хората, има откачени индивиди? Да не би да вижда в огледалото някой враг, от който се дразни и се мъчи да го прогони? Нищо свястно не ми идва наум. Извивам леко ръката си и виждам, че ми остават петнадесет минути от почивката. Решен съм да стоя и повече, но да разгадая какви я върши това приятелче.

Извивам очи към храстите и виждам как се е вкаменило. Този път не се върти наникъде: застанало е като паметник и е изключило околното пространство от светогледа си. Постоя така няколко минути, после се стресна, огледа се уплашено и отново взе да се върти нервно. По едно време разтърси оперение, напушини се, опъна гърди, пое дълбоко въздух и литна към мен. И отново същата последователност: стига до прозореца и преди да се удари в него - спира, извива наляво, вглежда се във врабеца, който го гледа неистово от огледалото и като се надъхва достатъчно – впуска се в атака.   Наблюдавам удивен как блъска като обезумяло и изведнъж ми просветва, но не мога да повярвам.

Врабчето се любеше със себе си!

Това, което изхвърляше по огледалото, не беше преработената през стомаха храна, а бяло лепкаво вещество, от което се раждат малки врабчета.

Невероятно!

Продължава да се удря в огледалото и когато повече не може да се задържи на височината му - пропада надолу и отхвърча.

Никак не мога да повярвам на очите си, затова изчаквам да дойде още веднъж: да се уверя в предположенията си. Този път набира сили повече време и часът вече е два. Зад оградата чувам: “Хей, булгаро. Стига си спал. Почивката свърши”. 

Свърши-не свърши, ще чакам още малко. Намествам се удобно и не се притеснявам, че ще ме забележи, защото явно, не вижда нищо друго освен врабчето в огледалото. Уж следя откъде ще се появи, а то изведнъж се показва пред огледалото.

Няма лъжа: движенията му са точно такива – то се люби. Като не може повече да се удържа,  вдига се със сетни сили, прави още няколко удара и пропада, преди да литне.

 Следя внимателно поведението му и когато слиза надолу, тъкмо да литне, с ужас виждам как изведнъж се появява черно кълбо и го засмуква в себе си. Само едното му крило стърчи навън. Докато се окопитя и виждам черна котка да пресича пред автомобила, засилва стъпки и ловко се мята на съседската ограда. Опъвам дръжката да отворя и я подгоня, но в бързината удрям челото си в горната рамка на вратата и се отпускам на седалката.  

Няма смисъл – просто няма смисъл от нищо: ни да я гоня, ни каквото и да е.

Иде ми да вия.

Само не разбрах защо врабчето си беше избрало именно огледалото на моята “Ланчия”, за да се люби със себе си.

Повече не се старая да го излъсквам толкова добре. Нека е като на останалите автомобили на колегите ми – малко мръсничко.

От прекалена чистота се умира.

Палма де Майорка                  Мигел де Ивантес