Един слънчев лъч се плъзна по изпъстрената с цветя завивка на Сияна, погали разрошените ѝ коси и я погъделичка по върха на носа. Тя извърна глава настрани и продължи да спи. Днес беше почивния ѝ ден и хич не ѝ се ставаше толкова рано.
  Изгряващото лятно слънце обаче не беше съгласно с нея. Продължи да изпраща топлите си лъчи към бялото ѝ лице, а те съвсем леко, но настойчиво тичаха по бузите ѝ, сипеха златен прашец по къдриците ѝ и гъделичкаха носа ѝ. 
  Тя кихна, отвори сънените си очи и се намръщи. Прозя се лениво и отметна рязко завивката си. Ясно беше, че при това положение нямаше как да продължи да се излежава. Стана, облече се и отиде в кухнята да си направи кафе. Топлата, ароматна течност ободри сетивата ѝ, а мислите ѝ започнаха да подреждат новия ден.
  Сега щеше да почисти малката си уютна къщичка, да си направи обяд ( беше скарана със закуската), а после щеше да се обади на Деси, своята най- добра приятелка, за да потвърди, че ще отиде на уговорената среща пред киното. Бяха се разбрали да гледат филм.
   Речено- сторено. Започна задълженията си с лека досада. От малка си беше такава- обичаше да гони пеперудите навън, вместо да прави това, което трябва. Вечно беше с издрани колене, а не кротко седнала до своята кукла. Обаче сега вече станала на двадесет и осем години съвсем не ѝ подхождаше да прави бели. Стараеше се да бъде изрядна в работата си и навикна да внася ред в къщи.
Приключи с подреждането и реши да се качи на тавана. Нещо необяснимо я притегли към прашните кутии от детството ѝ. Ето го лексикона, в който беше събрала спомени от най- добрите си приятелки. От пожълтелите страници надничаха рисувани сърца, цветя и усмихнати човечета. Тя бръкна отново в кутията и пръстите ѝ докоснаха нещо студено и твърдо. 
   Сияна трепна радостно. Беше познала извивките, които бе докоснала.
Те принадлежаха на сребърната рамка на малко огледало, което майка ѝ ѝ беше донесла от Африка за седмия ѝ рожден ден. Имаше странна форма със загадъчни фигури, гравирани на рамката, а блестящата му повърхност дълго време ѝ показваше как лицето ѝ се променя с годините, които я превърнаха от малко немирно дете в млада жена.
Отдавна не го беше използвала. Даже не помнеше и кога го беше захвърлила тук сред спомените си. Тя с любопитство потърка прашната и потъмняла огледална повърхност и реши да се огледа в нея.
Тук обаче я чакаше голяма изненада. От огледалото, вместо собственото и́ лице я гледаше малко русо момиче с издраскана буза. От раната малки капчици кръв се плъзваха по бялата кожа, а сините очи на момиченцето я гледаха с укор.
- Коя си ти? – гласът на Сияна потрепна- Какво става тук?
- Аз съм твоето минало.- отговори кротко детето и се усмихна тъжно- Помниш ли случката?
Сияна наведе гузно очи и лека руменина обагри бялата ѝ кожа.
- Помня… - едва чуто промълви тя.
  Навремето имаха една бяла и пухкава котка. Тя беше много гальовна и винаги тичаше да се гуши в Сияна. Обаче момичето все ѝ погаждаше номера. Или ѝ изливаше млякото, когато котката беше гладна, или я дърпаше за опашката, или я пускаше отвисоко, за да я гледа как пада на краката си. Мъченията ѝ нямаха край. Един ден я подложи на особено жестоко мъчение. Стисна я здраво и обръсна с бръснача на дядо си, захвърлен в един ъгъл на чекмеджето му пухкавата ѝ козина. Котката се дърпаше и мяучеше жално, но малката ѝ стопанка не спря да я измъчва.
   Накрая котката се отскубна от мъчителката си, като я одраска лошо по бузата и избяга. Естествено след това, което стори Сияна беше наказана, а малкото пострадало животинче родителите ѝ подариха на една далечна роднина, която много обичаше котките и отглеждаше цяла дузина от тях.
- Но защо ми напомняш тази случка?- попита девойката малкото загадъчно момиче.
Обаче вместо да ѝ отговори детето се усмихна и тънка бяла мъгла заличи образа му в огледалото. След миг оттам я погледна едно къдрокосо момиче с дяволит поглед. Усмивката му беше надменна, а изражението на лицето леко иронично. Сините му очи я пронизваха с леден блясък.
- Ти пък коя си?- ахна вече съвсем объркана Сияна.
- Твоето настояще.- отвърна ѝ невъзмутимо непознатата.
- Какво искаш от мен?
- Аз не искам нищо, Сияна.- отвърна ѝ момичето от огледалото- Въпроса е ти какво искаш. Аз съм само отражение на теб.
Сияна намръщи вежди. Какво по дяволите ставаше тук? Май въображението ѝ ѝ погаждаше някакви номера. Не беше възможно да ѝ се привиждат разни момиченца и девойки, приличащи на нея и при това говорещи. И то застанали зад повърхността на огледалото, което си беше най- обикновен невъодушевен предмет. Тя затвори за миг очи и след това пак погледна към него. И видя… отново видя в него различни свои образи. Те се меняха един след друг и извикваха рой спомени. Ето тук например разплака едно момче, защото беше дръзнало да ѝ признае, че я харесва. Обиди го, като му се присмя, че е книжен плъх, голям зубър и скучен смотаняк с когото тя за нищо на света не би имала нещо общо и то пред всичките му приятели. А тук извъртя гаден номер на една своя съученичка, като целуна гаджето ѝ пред нея. Момичето, дълбоко наскърбено и до днес не ѝ говореше. Един след друг спомените ѝ 
говореха, посочваха и грешките ѝ и събуждаха вина в сърцето ѝ.
  Една сълза затрептя в ъгъла на едното ѝ око и се търкулна по бузата ѝ. Капна върху огледалото и заблестя тъжно. След миг на повърхността на стъклото се появи малкото момиченце и проговори:
- Видя ли се отстрани, Сияна? Хареса ли се?
Сияна погледна виновно детето и поклати отрицателно глава. Наведе засрамено поглед и промълви едва чуто:
- Не…
- Тогава се опитай да се промениш.- каза ѝ тихо детето, а сините му очи я гледаха с мъдрите очи на старица – Бъди малко по- толерантна към другите. Нямаше да загубиш котката си, ако вместо я измъчваше се беше помъчила да я обикнеш и дариш с любов и загриженост. И тя носи душа, като теб. Нищо, че е малко животинче. Нямаше да бъдеш сега сама, ако не беше обидила момчето, което те обикна тогава. Можеше да му покажеш по най- добрия начин, че не можеш да отговориш на чувствата му без да се подиграваш с тях. Ако продължаваш да живееш по този начин ще изгубиш и малкото, което имаш и хората, които те обичат дори и такава дразнеща и непоносима.
Сияна тъжно поклати глава и каза:
- Трябва да си тръгвам. Имам работа.
- Добре.- усмихна се детето и каза:
- Не забравяй какво ти казах, защото днес ще срещнеш своето бъдеще и ще получиш възможност от съдбата да избереш подарък. От теб зависи дали ще го получиш.
Сияна мълчаливо помаха на изчезващия детски лик от огледалната повърхност и прибра подаръка от майка си обратно в кутията. В душата ѝ бушуваше буря от противоречиви чувства.
Тя слезе долу изкъпа се и се облече, Време беше да отиде на срещата с Деси. Пред киното приятелката ѝ стоеше и я чакаше с едно непознато тъмнокосо момче. Сияна се приближи до тях и ги поздрави учтиво. Приятелката ѝ я погледна изненадано. Обикновено тя не си правеше труд да поздравява, когото и да било. Деси се чудеше какво ли беше променило Сияна така. И все пак беше доволна. Никак не ѝ се искаше братовчед ѝ да си мисли, че дружи с невъзпитани момичета. Все пак той беше син на детска учителка и лекар и на семейството му им бяха чужди грубите обноски.
Хей, Яна, здравей! – обърна се на галено Деси към своята приятелка – Имаш ли нещо против, че доведох и своя братовчед да гледа с нас филма?
- Не, миличка. – отвърна меко и с дружелюбен глас Сияна – Даже ще ми бъде много приятно.
Деси зяпна изумена приятелката си. Сякаш виждаше пред себе си друг човек. Сияна никога до сега не се беше държала така добре, когато нещо в плановете им се променяше. Винаги се цупеше, ако не беше предварително запозната с тях. Е, поне днес братовчед ѝ нямаше да стане свидетел на детинските ѝ прояви. Тя облекчено се усмихна и каза:
- Ами тогава да ви запозная. Това е Калоян. Той ми е братовчед и ми гостува. Доведох го, за да не скучае сам в къщи.
- Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Сияна.- отговори с усмивка Сияна и протегна ръка към Калоян.
- Удоволствието е взаимно.- отвърна той с мек, кадифен глас и на свой ред протегна ръка. В учтивото им ръкостискане се появи една странна топлина, която пропълзя по вените на Сияна, като слънчев лъч и извика светли и радостни чувства в нея.
   Тримата влязоха заедно в киното. Седнаха на първия ред и започнаха да гледат филма. Сияна си спомни думите на малкото момиче от огледалото: „ - Не забравяй какво ти казах, защото днес ще срещнеш своето бъдеще и ще получиш възможност от съдбата да избереш подарък. От теб зависи дали ще го получиш.“ и погледна замислено красивия профил на Калоян. Дали това беше подаръкът, за който ѝ спомена малкото дете? Странната случка с огледалото не излезе от ума ѝ през цялото време, докато гледаха филма.
Сияна се прибра в къщи странно спокойна. Усети промяната в себе си. Проумя, че няма нищо страшно да бъде добра. До сега смяташе, че ако бъде такава всички ще я нараняват. Оказа се, че тя също беше наранявала в опит да избегне болката. И в крайна сметка навярно беше отблъснала много хубави неща. А може би те тепърва предстояха… Кой можеше да знае това? И все пак не беше лоша идеята да опита отново… с такт, търпение и много доброта.
   А горе в ъгъла на прашната кутия едно малко дете, заключено в сребърното огледало се усмихваше доволно, че е изпълнило задачата си. Задачата на всяко собствено Аз. В случая това беше собственото Аз на Сияна.

22.01.2017г.
Бадемов Цвят