Ограбен живот - продължението
вулгарен роман - 24 - та част
Продължихме до късно през нощта. Връщахме се назад в спомените си и дори се усмихвахме на някои от тях. Като този от първата им среща. Ама как само го ,,нахрани,, Мима тогава. Никога няма да го забравя. Голям майтап беше. Беше! Минало свършено време! А сега? Сега само болка и празнота. Нямаше ги вече и Мима, и Шопа, и дори и жива Нора също. Тя вече не беше част от живота ми, а само част от миналото. Винаги щях да я нося в себе си като нещо свидно и много скъпо, но никога повече нямаше да я докосна, прегърна или целуна. Може би и никога повече нямаше да я видя. За краткото, но огромно щастие, с което ме беше дарил животът, сега му връщах дан. Огромен и ужасяващ. Дадох му едно изпълнено с изключителна любов и преданост сърце, за да остана с празно място в гърдите. Но поне празното място не боли! Или…?
Когато стана време да си ходя, Вичонти ме помоли на другия ден да отидем до Хасково.
- Искам да я видя… да ù кажа нещо… - тихо прошепна той.
- Добре, Светльо – потупах го по рамото аз – Само се обади и тръгваме. Нали?
- Да, ще се чуем. Благодаря ти – беше много тъжен. Аз също.
На другия ден детектив Джилянов за първи път щеше да се поклони на гроба на съпругата си.
Вече бях поставил цветята си върху могилата на Мимето, когато Вичонти ме помоли да го оставя сам. Отдалечих се. Седнах на една пейка до пешеходната алея и се загледах към детектива. Той стоеше прав до самия гроб с наведена глава и все още държеше двете червени рози в ръката си. Виждах, че устните му се мърдат. Говореше ù. Говореше на мъртвата. Говореше на една купчина пръст и на един забит в нея кръст.
Беше изминал месец и малко от смъртта ù и затова гробът все още не беше направен. По традиция, гроб се строи след четирийсетия ден от кончината.
Картината беше тягостна, тъжна, черна. Вичонти не приличаше на себе си, а на прегърбен старец, който едва се държи на краката. Видях го как приклекна до гроба и постави розите до кръста. После заби пръсти в меката пръст и започна да рови в нея, като, че ли искаше да стигне до Мимето. Тялото му леко се тресеше от ридания. Това продължи около минута, но докато съм жив ще го помня. Накрая детективът запали свещичка, постави я до цветята и се изправи. Изтупа ръцете си от пръста и тръгна към мен. Лицето му беше с цвят на восък, а от очите му излизаха не искри, а светкавици. Изражението му издаваше дива ярост.
- Да тръгваме – гърлено каза той и аз станах от пейката.
Отправихме се към паркинга, където бяхме оставили колата. Когато влезнахме в нея, Вичонти запали мотора и го чух да казва:
- Ще ги избия! Всички гнусни копелета ще избия! Мамичката им ще разкатая! – когато отправи тази заплаха, той не говореше на мен, а на себе си. Беше подивял.
Включи на първа и с пълна газ и въртене на гуми излетяхме от мястото си.
През целия път не продумахме и дума. Знаех, че в момента на детектива най-малко му беше до разговори или опити от моя страна да го успокоявам. През цялото време по пътя до Пловдив изражението му не се промени. Лицето му беше като издялано от камък. За съжаление все по-често го виждах такова. Аз също бях изпълнен с гняв и жажда за мъст и определено нямаше да проявя и капка милост към гадовете. Още повече, че вече бях убил един от тях.
Когато пристигнахме във Фелибе (едно от старите имена на Пловдив), Вичонти ме остави пред квартирата и ми каза, че иска да остане сам за известно време. Съгласих се, като се разбрахме по-късно или на другия ден да се чуем отново. Взехме си довиждане и аз се качих в апартамента. Денят почти си отиваше, но лятното слънце все още беше високо в небето. Въпреки това, аз се чувствах отмалял. Предната вечер бях погълнал солидно количество алкохол и днес, през целия ден ми беше едно замотано такова, едно махмурлийско, затова като се прибрах, направо си легнах. Заспах веднага. Определено доста ми се насъбра през последните два-три дни. Бях изтощен и физически, и психически. Явно затова съм спал като заклан, защото, когато се събудих, навън беше тъмно и тихо, а часовникът показваше малко след три през нощта. Вичонти не ме беше търсил и аз, още докато бях сънен, само се обърнах на другата страна и заспах отново. Отворих очи чак в осем сутринта, схванат, но отпочинал. Повъртях се в чаршафите още малко, после станах, поразкърших се и се отправих към кухнята. Направих си кафе, седнах на масата и запалих цигара. Щях да чакам да стане девет и ако дотогава детективът не ме потърси, щях да му се обадя аз. Точно допушвах втората си цигара и допивах кафето, когато телефонът иззвъня.
- Какво става, Светльо? – попитах аз.
- Гледаш ли телевизия?
- Не, защо?
- Пускай и гледай! – каза той и линията прекъсна.
Отидох в хола и включих телевизора. Историята беше гръмнала. Предаваха се извънредни новини от мястото на събитието. А мястото беше опожарената от нас къща в Бозяковци. Имаше репортери, камери, полиция, която не ги допускаше да преминат през полицейската лента с обяснението, че това е местопрестъпление и не трябва да се доближават. От оскъдните обяснения, които им бяха дали, се разбра, че вътре има труп на човек, неизвестен засега поради силното обгаряне. По-късно се заговори и за опожарена в София кола, но името на собственика се пазеше в тайна. Говореше се и за намерени преди две нощи на магистралата жена и дете, за които се знаеше, че са били отвлечени и по-късно освободени. Не казаха дали трите случаи, които бяха станали в рамките на двадесет и четири часа, имат общо помежду си. Тепърва нещата щяха да се изясняват.
Разбира се, аз и Вичонти дори за миг не сме си помисляли, че това ще остане неразкрито. Напротив. Знаехме, че в най-скоро време полицията ще се задейства. Няма как да запалиш къща и кола, да отвлечеш хора и никой да не разбере. Надеждата обаче ни беше разследването да тръгне в желаната от нас посока, а именно разчистване на сметки между банди, разпределение на територии или нещо от сорта. И точно така стана. Поне по официалната информация, която главният секретар на МВР даде пред медиите три дни по-късно.
В общи линии тя гласеше следното. Пиша го по памет:
,,Жената и детето са бивша съпруга и син на изчезналия преди пет дни Валентин Стефанов Тодоров – Саръка, който е сериозен престъпен авторитет от Пазарджик. Били са отвлечени от двама мъже с бял бус. Това е станало сутринта на паркинга пред блока, докато майката е тръгвала да води детето на детска градина. Откарани са в неизвестна за тях посока и по всяка вероятност са били държани в необитаема къща. Не могат да опишат похитителите си, защото те са били с маски, а през останалото време са им слагали превръзка на очите. Настоявали са да говорят със Саръка и когато това е станало, по-късно вечерта отново са ги натоварили на буса и са ги оставили на магистралата. През цялото време са се държали добре с тях.
От този момент нататък Саръка изчезва. Предполага се, че опожарената къща в махала ,,Бозяковци,, е същата къща, в която са държани майката и детето, а трупът, намерен в нея, е този на Саръка. Това подсказва и изгорелият бус, паркиран в двора ù. При всички случаи става въпрос за убийство по гангстерски маниер, защото в тялото са открити две огнестрелни рани в сърцето и главата. Трупът е силно обгорял и установяването на самоличността му ще отнеме време, затова не може категорично да се твърди, че е на въпросния.
Запаленият лек автомобил в един от крайните квартали на столицата се оказва собственост на приближен до Саръка човек, който при разпита е разказал, че е негова само по документи, а иначе е била на Валентин Тодоров и я е ползвал само той.
Засега полицията смята, че отвличането на жената и детето, намереният труп в опожарената къща и запалената в София кола са дело на едни и същи хора, като към тези три случая може да се приобщи и още един, а именно, убийство, извършено по-рано този месец. Това на Крум Иванов – Крумеца, също от Пазарджик. Припомняме, че трупът му беше открит в собствения му апартамент със същите огнестрелни рани, като тези на трупа от къщата.
Работи се по версия за гангстерски конфликт, най-вероятно на местно ниво, касаещ разпределението на наркопазара и търговията с жива плът. Това е засега.,,
През цялото време, докато чуем това изявление, с Вичонти бяхме като на тръни. Следяхме всичко, което се говори по телевизията или се пише по вестниците. През тези дни почти не излизахме от дома му. Стояхме и чакахме кога най-после ще кажат нещо по-конкретно и когато това се случи, си отдъхнахме. Така си отдъхнахме, че се напихме като кучета. Този път сълзи нямаше. Поводът беше радостен. Сега вече бяхме спокойни да действаме по плана за ликвидирането на Дебелия.
За съжаление обаче, това спокойствие трая само още два дни. На третия, точно когато пиехме сутрешното си кафе в апартамента на детектива и гледахме сутрешния блок, страната беше разтърсена от ново убийство, в което обаче ние нямахме пръст. Убийство на млада жена или по-точно намерен труп на такава. Тялото беше открито в ранните часове на деня в покрайнините на Пазарджик от шофьор на камион, който е спрял, за да се облекчи в близките храсти. Трупът е бил гол с множество наранявания и отрязан език, а в последствие се разбра, че това е тялото на Виктория Пенчева. По полицейски данни е работила като проститутка.
Когато показаха снимката ù по телевизията, с Вичонти останахме като гръмнати. Това беше Вики – момичето, с което се запознах в оня бар, когато ходихме да търсим Саръка. Момичето, което по-късно отвлякохме и закарахме в наетата от детектива къща. Проститутката Вики! Не можех да повярвам на очите си. Гледах опулено екрана на телевизора и мигах на парцали. Детективът също беше заковал погледа си на там.
- Еба си майката – тихо казах аз и се хванах за челото. Вичонти мълчеше.
Когато свърши представянето на тази новина с молба който знае нещо убитото момиче да се обади в най-близкото управление на МВР, водещите започнаха да говорят за политика. Светльо изключи телевизора и се облегна назад. Разтри очите си с ръка и силно въздъхна.
- Вичонти, к’во ще рече т’ва, бе? – силно притеснен го попитах аз.
- Хм… и всичко, и нищо – отговори ми той след кратка пауза.
- Е как така?
- Остави ме малко да помисля – каза детективът и запали цигара.
В продължение на пет минути той стоеше като препариран и загледан в една точка някъде пред себе си. Току само смукваше силно от цигарата и звучно изпускаше дима. Когато фасът стана толкова малък, че му припари на пръстите, той го загаси и ме погледна.
- Най-вече ме притеснява това, че е с отрязан език.
- Само това??? – бях искрено учуден.
- Казах най-вече, нали?!
- Е?
- Значи виж сега. Ако беше намерена в това си състояние, но без отрязан език, спокойно можеше да се приеме, че е убита от клиент. Стават такива работи. Сблъсквал съм се с такива случаи, когато бях в криминална. Разни новобогаташчета, които се правят на мутри, си правят разни частни партита, разбирай оргии, и си поръчват проститутки, пиячка, кока и всичките му там екстри. И се започва една вакханалия… не можеш да си представиш. Да, обаче, като се надрусат като животни, става опасно. Имаше случай, един цървул така беше нарязал едно момиче, че не се виждаше има ли лице, или не. Ако не бяхме получили навреме сигнал, че на това място става нещо, момичето щеше да е история. Сигурно и нея щяха да я намерят в някоя канавка. Та искам да ти кажа, че не е нещо необичайно да открият убита проститутка. Такава им е професията и такъв е рискът. За съжаление, повечето момичета го разбират много късно. Но това, че езикът ù липсва, е вече съвсем различно. Това вече е един извратен гангстерски начин за започване на диалог – детективът посегна към кутията с цигари и запали една.
- Какво? Диалог ли? К’ъв диалог е т’ва, бе? – думите излизаха като куршуми от устата ми.
- С това тези, които са я убили, искат да кажат ,,Знаем, че е пропяла. Знаем за вас,,. Това означава отрязаният език, Емо. Много е вероятно Вики да е убита заради това, че е говорила с нас.
Сигурно изражението, което излъчвах в момента, е било най-тъпото изражение на света, защото Вичонти ме гледаше с такова едно приятелско съжаление, че едва ли не очаквах да ме прегърне.
- Какво не разбра? – накрая ме попита той.
- Чакай сега… – прекарах длан през лицето си – Чакай малко, че ще лудна… Искаш да ми кажеш, че онези главорези знаят кои сме ли, бе? – постепенно тонът ми ставаше висок.
- Не кои сме, а, че знаят за нас – каза спокойно той – но това е само предположение. Може за друго да е била убита.
- Я да се върнем на предположението – припряно казах аз – Значи, казваш, че знаят за нас, а не знаят кои сме?! Така ли?
- Ами да – като че ли беше учуден, че все още не го разбирам.
- Ще ми обясниш ли, или да се сещам сам?!
- Аз виждам нещата така – започна Вичонти – Единият вариант е, след като се е прибрала в Пазарджик, Вики да е споделила с някой какво ù се е случило и когато медиите гръмнаха с тази история, този някой да е казал на друг какво знае от Вики и така да са разбрали. Другият вариант е, когато тя разбира за изчезването на Саръка и чува за какво става въпрос по телевизията, да се е изплашила и сама да е разказала, на сводника си примерно, какво ù се е случило. Онзи веднага докладва където трябва, какво е научил и така. При всички случаи онези са разбрали за нас. Разбрали са, че тези, с които е говорила Вики, са същите, които са свършили и всичко останало. С две думи знаят за нас, без да знаят кои сме – детективът завъртя рязко главата си в двете посоки и вратът му изпука - За съжаление, доста зор е видяла, докато я убият гадовете.
- Откъде знаеш?
- Не чу ли?! Множество наранявания по тялото. Нали не мислиш, че първо са я убили, а после са започнали да я бият?!
Ужас! Не стига всичките гадости, които се случиха да тук, а сега и това. Като казах на Вичонти, че ще лудна, въобще не го излъгах. Свят ми се зави. Нямах нищо против смъртта на онези педали, точно обратното. Исках я! Но на съвестта да ми лежи смъртта на едно младо и невинно момиче… Ако наистина беше така, нямаше никога да си го простя! Никога!
- А наистина ли е възможно да е убита за друго? – искрено се надявах отговорът на детектива да успее да ме убеди, че е така.
- Пуффф – звучно въздъхна той – По принцип да, но при толкова много съвпадения… съмнявам се.
- Е к’ви са пък тия чак толкова съвпадения?
- Ами много са. Първо, всичко това се случва в един много кратък период от време. Саръка изчезва, малко след това е открит мъртъв - убит и обезобразен до неузнаваемост, а само дни след това момичето, което ни е дало информация за него, е намерено мъртво. И при това с оставено послание. Говоря за езика. Няма как да е случайност. Разбираш ли?
- Да, ама нали казаха, че все още не се знае, че това е Саръка? Онези откъде знаят, че е той? – наивно попитах аз.
- Абе, човек… и на полицията, и на бандите им е ясно на кой е трупа. Просто от МВР няма как да го обявят официално, преди да е минала аутопсията и да са установили категорично самоличността. Това е. Нищо повече – детективът взе празната кафена чаша и стана – Искаш ли още кафе?
- Не – отговорих аз.
Той излезе от хола, за да си напълни чашата отново, а аз седях на дивана със забит в прашния екран на изключения телевизор поглед. Всичко, което беше казал до тук, имаше логика. Колкото и да ми се искаше да не е така. Колкото и да исках призракът на Вики да не ме преследва през целия ми живот, все повече започнах да се убеждавам в противното. Жалко! Жалко за момичето, жалко и за нас. Въпреки че детективът изглеждаше спокоен, аз бях сигурен, че съвестта го гризе не по-малко от моята. Нямаше как да е иначе. Той беше добър човек.
Когато се върна от кухнята с пълна чаша в ръка, ме попита:
- Помниш ли първата ни среща?
- Да – изненадан от въпроса му, отговорих аз.
- Тогава ти ме попита колко неразрешени случаи имам. Помниш ли какво ти отговорих?
- Нито един – спомнях си го като днес.
- Точно така. Нито един! – постави чашата на масата, заобиколи я и седна на дивана – Това е така, защото съм абсолютен професионалист, колкото и нескромно да звучи. Бях такъв и като полицай, бях такъв и като детектив. Просто е така – направи пауза, докато палеше поредната цигара.
- И какво искаш да кажеш с това? Аз знам, че е така.
- Искам да кажа, че като такъв смятам, че дори да има неточности в предположението ми. Например, как онези са разбрали за Вики и какво точно се е случило, в едно съм сигурен… А именно, че момичето е убито в следствие на това, че е разговаряло с нас. Вики, Емо… е убита заради нас!
(следва)
© Емил Стоянов All rights reserved.
Надявам се да ме опровергаеш, но... мнението ми за живота в този линк потвърждава съмненията ми...
http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=318549
Поздрави, приятелю и дано все пак не съм права!