Ограбен живот - продължението

                                                   вулгарен роман - девета част

,,Ей ся я втасахме! Ся си еба майката!,, Гледах към него със зяпнала уста. Изведнъж ми стана толкова горещо, че си свалих тениската и я метнах на дивана. Закрих лицето си с длани и започнах да дишам учестено. Всичко това ми дойде много. От двадесет дни насам в мен се натрупваше огромно напрежение. Тъкмо започваш да приемаш нещата и изскача нещо ново. Първо смъртта на Мима, после вестта, че е била бременна, последва новината, че не е било нещастен случай, а убийство, а сега и това. Не! Не можеше да е истина! Не и отново! Вичонти се бъркаше нещо, няма начин да е така, както казва. Свалих ръцете от лицето си и казах:

   - Нещо се бъркаш, бе човек… а? Абе т’ва са три години бе! Колкото и да ми казваш, че не е много то си е много…

   - Някога подвеждал ли съм те? – гледаше право към мен – Някога да не съм бил прав?

   - Абе де да знам, ама… сега може и да грешиш. След толкова време… Баси!

   - Да, наистина е доста, но като ти казах, че не е толкова много имах предвид друго.

   - Какво? – попитах аз. Всичко в мен трепереше от напрежение.

   - Последствията. След цялата онази история, ние, както ти казах, объркахме нещата на много хора. Целият канал за трафик, който е бил разработван с години се скапа само за един ден. Нали си спомняш какво стана след това? Колко оставки се разхвърчаха?! Половината митница беше уволнена. Помниш колко много бандити бяха арестувани и вкарани в затвора и колко политици на местно ниво бяха съдени. И сега този канал трябва да се възстанови, защото от него идват милиони. А знаеш ли колко е трудно това? Всичко се започва отначало. Да се намери сигурен човек, който да замести Боро и който да има стройна организация от бандити. Да се намери начин новия шеф на митницата на Капитан Андреево да опъне чадър, когато трябва. Дали с ,,блага,, дума или с компромат, така, както бяха вързали Стоев, но на всяка цена да е в ръцете им. После да се намери начин и за политически чадър, защото повярвай ми, без това няма как да виреят и ден. Всичко това изисква много време, за да са сигурни, че отново могат да ползват канала като преди и  едва тогава да мислят как да ни убият. Още повече, че когато е минало по-дълго време, толкова по-малка е вероятността да се усъмнят в тях и да ги разследват. Представи си, че това беше станало само месец-два след онзи случай. Щяха да ги разнищят, защото щеше да е ясно от къде идва всичко. А сега винаги ще има съмнение, че е напълно възможно да е от другаде. Мима е… беше криминална журналистка, а аз бивш криминалист и настоящ частен детектив. С такива професии човек си спечелва доста врагове. На това са се надявали и онези копелета. След моята смърт разследването да поеме в друга посока, а не към тях. Предполагам, че са щели да натопят някой кокошкар с който съм си имал взимане–даване. Да изкарат нещата така, че да става въпрос за отмъщение на някой закоравял престъпник, който примерно съм вкарал в затвора преди години. Те ги могат тези неща. Повярвай ми. И след това, приятелю, щеше да дойде и твоя ред.

   Въздъхнах тежко. Във всичко, което казваше Вичонти имаше голям резон. Логиката му беше желязна, още повече, че той беше професионалист. Цял живот се занимаваше с това. Да разследва и да залавя престъпници. За съжаление след всичко това което чух, вече му вярвах на сто процента.

   - Ами добре де…- казах аз – Да кажем, че те бяха очукали… Ами нали след това като убият и мен, веднага ще се свържат двата края. Единствения случай, в който и двамата сме били намесени е именно този с Нора. Предполагам, че щом аз го мисля, какво остава за разследващите. Не е ли така?

   - Да, така е, ако се окажат толкова тъпи, че да те застрелят примерно или да те взривят. Т.е. да си личи, че е преднамерено, добре замислено убийство. Само че, Емо, те не са никак тъпи. При теб нещата щяха да са толкова лесни, че си нямаш на представа.

   - Как така? – стреснато попитах аз.

   - Ами така. Ти си бакшиш, качва се клиентът в колата, сяда на задната седалка зад теб и казва примерно да караш за… Стара Загора да кажем. Ти потегляш и някъде по пътя, когато не сте в населено място, ти казва да отбиеш, че му се пикае. Ти спираш, той ти реже гърлото, взима ти каквото намери – портфейл, телефон, касетофона на колата и т.н. и изчезва. Така в криминалната хроника ще влезеш като поредния таксиметров шофьор, който е убит, за да бъде обран.

   Гледах опулен срещу него. Това дори го накара да се усмихне леко.

   - Виждаш ли? Лесно е! – каза той.

   - Еба си майката – бях ужасен от тези думи – И ся к’во… аз повече с таксито не трябва да работя. То вече и дете да седне зад мен ще ме е страх.

   - Не се панирай толкова – каза Светльо – Сега нещата са по-различни.

   - Да бе, да… така ме наду шубето, че…- посегнах към цигарите и запалих поредната – И к’во казваш?... Качва се тоя при мен и до там. Ами ако съм някой бияч и го пребия?! Той откъде ще знае какъв съм? Имало е случаи колеги да пребият някой такъв.

   - Първо, този човек ще е професионалист и изобщо няма да му пука какъв бияч си. Второ, поне веднъж ще се е возил при теб преди да предприеме каквото и да било. Много е вероятно дори и да те накара да минете по същия маршрут, по който смята да те убие, така, че…

   Усетих как кръвта нахлува в главата ми. С риск да се повторя, отново ще кажа, че имам много силна памет. Това, което чух току що от Вичонти ми върна спомените до деня след рождения ми ден. През съзнанието ми мина като на лента пътуването ми до Пазарджик с онзи гаден клиент. Спомних си онзи жесток поглед, с който ме гледаше. Как го беше вторачил в мен само! Спомних си, че колкото и пъти да погледнех в огледалото за обратно виждане,  той все ме гледаше със сините си воднисти очи. И после картичката която намерих на задната седалка. ,,Пак ще се видим, братино,, гласеше посланието в нея. Ако тогава стигнах до заключението, че не е за мен, сега бях сигурен в обратното. Оказа се, че май съм си возил убиеца. Бях забил поглед в масата пред мен. Тялото ми трепереше от страх.

   - Какво ти стана, бе? – чух да казва Вичонти – Червен си като домат… и к’во се разтрепери такъв?

   Вдигнах главата си към него и казах:

   - Аз го возих… Ужас! Возих го, бе…

   - Какво? – детективът подскочи.

   Станах от стола и нервно започнах да крача из стаята.

   - До Пазарджик… дотам го возих – тихо, като че ли повече на себе си казах аз.

   - Чакай бе, чакай малко, не се впрягай сега. Аз изказах само предположение, не значи, че трябва да се случи точно така – опита се да ме успокои Вичонти.

   Изкарах портфейла от задния си джоб и започнах да ровя в отделението за кредитни карти. Бях прибрал онази картичка тогава, защото ми харесаха револверите и розите. Намерих я и я извадих.

   - А това? Как ще обясниш това? – подхвърлих я на масата. Светльо я взе в ръце, разгледа я и я отвори. Прочете какво пише вътре, погледна към мен и каза:

   - Какво е това?

   - Това намерих в колата след като закарах онзи до Пазарджик – отговорих аз и започнах да му разказвам какво се е случило. Той ме слушаше много внимателно. Когато завърших разказа си, каза само едно ,,Хм,, и продължи да върти картичката в ръцете си. Аз продължавах да крача нервно из стаята. Чаках Вичонти да каже нещо, но той мълчеше. Накрая не издържах и го попитах:

   - Е, какво мислиш?

   - Объркан съм – каза той – Аз само изказах едно примерно предположение, което ми се стори най-логично, но чак пък да съм улучил десетката. А и друго ме обърква. Хора, които се наемат да извършат убийство, както казах в повечето случай само с това се занимават. Профита са. Такъв човек не би оставил каквото и да било доказателство за неговото присъствие, а камо ли картичка с неговия почерк. Или трябва да е луд, или да е някой по-низш бандит, който иска да се докаже пред по-големите. В такъв случай много вероятно е да допусне грешка от престараване.

   - Аз те питам дали това е бил човекът, който е трябвало да ме убие?

   - На първо четене, така както ми разказваш е много вероятно да е той, но от друга страна, ако е така, е допуснал много грешки.

   - Какви, освен това с картичката? – попитах аз.

   - Ами например това, че ти е дал възможност да го огледаш добре. Това, че постоянно те е наблюдавал, както казваш. По този начин рискува да бъде запомнен добре и ако нещо се обърка би могъл да го разпознаеш или най-

малкото да го опишеш подробно. Не ми се връзва нещо…- каза Вичонти и щракна с пръсти.

   Отново мълчание. Аз бродирах из стаята нагоре–надолу, като шевна машина, а детективът беше допрял палеца на ръката си до устата и се беше замислил.

   - Знаеш ли? – накрая каза той – Аз си мисля, че това наистина има връзка с цялата тая история, но едва ли това е човекът, който е трябвало да те убие.

   - А какъв е тогава?

   - Съгледвач.

   - Какво? Съгледвач ли? Тоя да не е Винету, бе? – само в тази прекрасна детска книжка, аз бях срещал думата съгледвач. Това усмихна за секунда Вичонти.

   - В престъпния свят, съгледвачите са хора, които проследяват навиците на жертвата и подробно описват това на човека, който трябва да я ликвидира. По този начин се избягва всякакъв физически или визуален контакт жертва–убиец. Когато се подготвя дадено убийство, всичко се изпипва до най-малката подробност, а съгледвачът играе основна роля.

   - Затова ли няма заловени убийци на силови босове досега?

   - Заради това и заради политическия чадър, който им предлага държавата. Ти чувал ли си за държавни убийства?

   - Не – искрено отговорих аз – Какво е това?

   - Нали не мислиш, че Луканов са го убили без знанието на държавата. Точно обратното, Емо. Убиха го по нейна поръчка.

   - Стига бе! Как държавата ще си поръчва убийства?

   - Ама ти наистина си много наивен – каза Светльо – Историята познава много такива случай, много. Един от тях е Кенеди. После го отнесе оня завалия Осуалд. Мамата му ебаха на човека. Но както и да, отнесохме се. Та така. Аз мисля, че онзи бай хуй е бил точно такъв. Съгледвач.

   - И какво сега – бях много притеснен – На полицията ли да кажа?

   - Ти пък – погледна ме все едно съм луд – Какво ще им кажеш? Един го карах за Пазарджик преди време и сега разбрах, че ще ме убива.

   - Не бе… ще им кажа това, което си мислим – наивно казах аз – И като се сетих, защо досега не са ни потърсили за взрива. Мен само ме питаха какво съм видял и чул и дотам.

   - Кога те питаха? – изстреля въпроса си Вичонти.

   - Ами още същия ден. Докато бях в болницата – гледах към него – А и теб да не те разпитват… Нали си ù мъж.

   - Кой ти каза, че не са?

  Погледнах го учудено.

   - Ами никой… нали ти…

   - Питаха ме – прекъсна ме той – Сто пъти ме питаха още щом ме изкараха от интензивното.

   - Ми ‘щото не си ми казал… И к’во стана? Каза ли им, че се съмняваш за онези?

   - Не! – отговорът беше категоричен и някак си рязък.

   - И ‘що? Ако знаеха за това можеха…

   Той вдигна ръката си нагоре в знак да замълча.

   - Не им казах, защото им нямам никакво доверие. Защото измежду тях има много плъхове, Емо, които  взимат пари от бандити като оня Боро – слушах го внимателно – И преди време ти казах, ако си спомняш, колко подкупни полицаи съм накиснал заедно с другите свестни момчета. Спомняш ли си?

   - Да, спомням си – казах аз. Вичонти говореше за онази нелегална организация от полицай, която бяха направили помежду си и се бориха точно с корупцията в МВР.

   - А така. И сега ако има бях казал – продължи той – почти съм сигурен, че много бързо онези копеленца щяха да разберат за това и щяха да вземат мерки. Затова предпочитах да се правя на чук и постоянно да им повтарям, че нямам никаква представа откъде е дошло това.

   - А те сами не се ли сетиха за този случай? – казах аз – Все пак… нали са професионалисти.

   - Сетиха се. И за него и за още няколко, в които съм имал пръст, но аз им повтарях, че наистина нямам идея – облегна се на облегалката на дивана и си потърка очите с ръка – Така и искам да си остане. Просто не вярвам, че ще си свършат работата.

   - И какво тогава? – попитах – Така ли ще останат нещата? А Мимето…

   Когато Вичонти ме погледна в очите, всичко ми стана ясно. Толкова добре го познавах, че понякога не беше нужно и да си говорим. Разбирах го по погледа. И сега го разбрах.

   - Аааа, значи вече си взел решение, а?

   Той помълча малко загледан в мен и каза:

   - Да, Емо. Взех решение, приятелю. То и не беше трудно – посегна към кутията с цигари и запали една. Като видя как го гледам, добави – Мислех пак да ги спирам, но за к’во вече…

   - И какво си решил? – без да обръщам внимание на пояснението попитах аз. Той смукна силно, издиша шумно дима към тавана и каза:

  - Ще го убия! Ще издиря гадния изрод, който уби Мария и ще го убия! Бъди сигурен!