,,Ограбен живот,, - вулгарен роман - седма част

Понеделник сутрин. Бях спал като заклан, без да си спомням нищо от съня. Вечерта с родителите на Нора, беше много тягостна и тъжна. Майка и постоянно плачеше и ме молеше да я намеря, баща и само мълчеше, но погледа му ме викаше за помощ. Казах им да звънят на всеки който се сетят, близки роднини, далечни роднини, приятелски семейства. На всички. Казах им, че има вероятност тя да е при някой от тях. Исках да им дам някаква надежда, че Нора може да не е отвлечена, поне за час, макар да знаех каква е жестоката истина.

Колегите бяха тръгнали за работа, а аз точно се приготвях да отида при Валя на кафе. Беше малко преди девет и ми се стори рано да ходя в полицията. Точно когато прибирах цигарите в джоба си, телефона иззвъня. Вдигнах моментално.

- Да.

- Добър ден, лейтенант Стоев на телефона. Търся Емил Стоянов.

- Да, аз съм.

- Трябва да се явите при мен, във връзка с Вашето заявление! - заповеднически ми каза той.

- Кога? В колко часа? – попитах на свой ред.

- По възможност веднага.

- Да благодаря ви, идвам.

Изстрелях се като тапа през вратата. Дори не се отбих през барчето, да кажа на Валя. Прекосих парка и след не повече от десет минути пред мен се показа сградата на полицията. На входа на районното ме посрещна друг дежурен полицай. Обясних му къде отивам и се забързах по стълбите към кабинета на Стоев. Почуках, отвътре се чу познатото ,,Дааа,, и влезнах в добре разхвърления кабинет.

- Добър ден - казах аз.

- Седни – посочи с ръка към скъсания стол.

Седнах и зачаках. Стоев прелистваше и зачиташе моето заявление, седнал на стола зад бюрото си. Този път ми изглеждаше съсредоточен. Имаше свеж вид и същия песимистичен поглед. Прехвърли още няколко страници и когато стигна до края, го прибра в папка и го остави пред себе си.

- Така, значи имаш нова информация по случая, доколкото разбрах от колегата? - започна той.

- Да, още в събота ви потърсих, за да ви я кажа, но бяхте излезли по служба и той каза, че ще ви я предаде.

- Слушам те, разказвай!

Разказах му, как съм решил отново да се разходя по булеварда, и да се огледам за колата или за тримата от ресторанта и по каква случайност съм срещнал Боро. Разказах за телефоните разговори между него и Мурад и за момичетата, които много ми заприличаха на проститутки. За това което им е казал а именно, че ако не са в Свиленград до определено време Мурад ще побеснее. С две думи, разказах му за всяка подробност, която се сетих. Не пропуснах да му спомена и за срещата ми с родителите на Нора. След това той ми подаде празни листове и ме накара да напиша всичко ново което знам. Когато приключих и му подадох написаното попита:

- Казваш, че когато Боро е говорил по телефона с този Мурад, само е мълчал, така ли?

- Да, клатеше си главата в знак на съгласие и това е.

- После е тръгнал посока Хасково и ненадейно е завил към Димитровград?

- Точно така, следвах го с такси.

- Следвал си го значи? – вдигна ръце към главата си, постави ги върху нея и започна да си глади косата напред, като че ли искаше да я удължи - Ти голям детектив си бил, бе!

- А вие какво бихте направили на мое място? – попитах раздразнен от иронията му.

- Ами, като например да отида веднага в полицията – тропна ядосано с ръце по бюрото и се изправи. -  Абе ‘що всички си мислите, че сте голяма работа бе? Всеки тръгва да върши работата на полицията сам и после като вече сте сгомнясали нещата, идвате да ни плачете тук! Ние за какво сме?!

- Аз не виждам да съм объркал нещо.

- ‘Щото си имал късмет, затова. Оказа се, че този Боро има интересна история и дебело досие.

- Значи го познавате? – развълнувано попитах аз.

- Не го познавам. Чувал съм го само като прякор. Нямаме данни да е извършвал престъпление на територията на Харманли и затова се обадих до колегите в Хасково. Попитах ги и за Мурад, но няма данни за него. А Боро се казва Борислав Славеев Кръстев, под тяхно наблюдение е, но няма за какво да се хванат.

- А за какво го наблюдават, с какво се занимава?

Изгледа ме доста продължително. Като, че ли искаше да разгадае реакцията ми, която ще последва. Отново приглади косата си и каза:

- Легалната му дейност е собственик на нощни клубове, но има съмнения, че се занимава с трафик на наркотици и проституция.

- Господи… ужас… Нора! – усетих как тревогата ми прераства в паника.

- Спокойно, спокойно не драматизирай нещата. Все още има много неизвестни, нищо не се знае. Засега сме я обявили за местно издирване, когато препратя преписката в Хасково, колегите ще решат дали да я обявят за общодържавно.

- Кога… днес ли ще я пратите?

- Абе как днес бе?! Нали трябва да се направи проверка, да привикам всички свидетели на разпит. То да не става така?!

- А кога тогава, кога? – тялото ми трепереше, а от него и гласа ми. Стоев ме изгледа изпод вежди, може би му идваше да ме изхвърли с шутове от кабинета, но видял притеснението ми каза:

- Не по рано от сряда, до тогава не напускай града. Може да се наложи да те извикам за сравнение на показания.

- Какви показания?

- На свидетелските показания, как какви?! Много подробен взе да ставаш - стана от стола и отвори прозореца след което се обърна – Това е всичко. Свободен си.

Точно отварях вратата когато чух да казва:

- И момче – погледнах към него – без изпълнения. Разбрахме ли се?

- Да, разбрах – смотолевих аз и излязох навън.

Бях ужасен, въпреки, че бях наясно със ситуацията, това потвърждение което получих току що ме хвърли в паника. Макар и не директно казано, аз знаех, че Стоев беше стигнал до същото заключение като мен. Все още не можех да контролирам треперенето на тялото си. ,,Трябва да се успокоя мамка му, трябва да се успокоя,, повтарях си на ум. Извадих телефона и набрах Валя.

- Да, Емо, какво става? – разтревожено попита тя – Точно щях да ти звъня.

- Сега излизам от районното. Нора е обявена за местно издирване, а до няколко дни ако не се появи, ще я обявят и за общодържавно.

- Майчице… - гласът и заглъхна и чух ридание.

- Вале… Вале, недей сега, успокой се. Това е добре. Това значи, че в момента полицията я търси и сигурно ще я намерят – дори невярвайки на себе си казах аз. – Нали? ‘Айде, успокой се.

- А нещо за онези двамата казаха ли? – въздъхна като човек, който спира да плаче.

Питаше за Боро и Мурад. Реших да не и спестявам нищо. Нали казват, че лошите новини трябвало да се съобщават наведнъж.

- За Мурад не знаят нищо, но този Боро е престъпен авторитет в Хасково. Собственик е на нощни клубове а всъщност се занимава… с дрога и проституция.

- Олеле, майчице – този път не можах да я успокоя с думи. Затворих телефона и се затичах към барчето.

Валя беше седнала на едно сепаре, а две момичета се опитваха да я утешат. Когато ме видя скочи и ме сграбчи за ръцете.

- Намери я… чуваш ли?! Намери я! – не беше способна да контролира емоциите си.

- Валя… успокой се, всичко е наред - притиснах я до себе си - Полицията я издирва, ще я намери… само се успокой.

Тя се сгуши в мен, покри лицето си с ръце и продължи да плаче. Само можех да чакам да и отмине пристъпа. Стояхме прави в средата на барчето, а клиентите насядали по масите гледаха слисани. В този момент се запитах, дали има някой, който може да успокои и мен. След малко нещата взеха да се нормализират, Валя престана да плаче и постепенно се върна към работата си.

- Поуспокои ли се малко? – казах загрижен аз.

- Да, да добре съм, благодаря ти – изкара от чантата си някакво хапче, наля чаша вода и го изпи – Валериан – поясни ми тя – И сега какво, Емо? Какво ще правим от тук нататък?

- Ще чакаме. Стоев ще разпитва свидетелите, така че имай готовност да се срещнеш с него.

- Кога?

- Ами и аз не знам. Днес, утре, а може и в сряда, нямам идея. Предупреди шефа си, ако трябва. Ти вече каза ли му за това?

- Да, всички знаят.

- Кажи му и за този боклук Боро. Може да го знае, нали са в един бранш все пак.

- Добре, веднага щом го видя. Искаш ли да ти пусна кафе?

- Не, не искам. Мисля да отида да поработя днес. Имам нужда малко да се разсея.

- О’кей тогава. Довечера ще минеш ли през тук?

- Със сигурност.  Ще кажа на Младен и той да дойде - погледнах я по продължително – Ти сигурна ли си, че си добре?

- Да, всичко е наред.

- Добре тогава, до после.

- До после.

*       *        *

Влязох в обекта и започнах да се преобличам. Усещах погледите на колегите  в гърба си. Никой не пророни и дума. Приготвих си инструмента и преди да разбъркам разтвора Владо каза:

- Емо, не бъркай бе, то след малко ще ходим да ядем.

- Аз няма да ям, не съм гладен нещо.

Той остави машината, с която работеше на земята и се приближи към мен. Хвана ме под ръка и излезнахме отвън.

- Не е нужно да си тук сега. Оправи си спокойно нещата, тя работата не е заек да избяга.

- Знам, Владо, благодаря ти за разбирането, но каквото можах да направя - направих. От тук нататък само мога да чакам. Полицията има думата. А и искам да се поразсея малко, много ми се събра от петък насам.

- Да бе, знам – въздъхна със съчувствие – Шибана работа, да му ебеш майката.

- Повече от шибана – добавих аз.

Ефектът с разсейването не се получи, защото постоянно мислих за Нора. Къде е сега, наранена ли е физически, дрогирана ли е или изнасилена? При тази мисъл ме сви стомахът от болка. Моята Нора изнасилена, някакви изроди да се гаврят с прекрасното и тяло, да и се редуват един след друг. Опитах се да си представя какви са тези хора, нямат ли семейства, нямат ли деца. Как биха реагирали ако някой като тях се гавреше с техните дъщери, жени или приятелки?... За мен това не бяха хора, а животни! Не! Дори не бяха  животни, защото в животинския свят такова нещо не съществува. Не можех да намеря точното определение за тях. Каквато и лоша дума да ми идваше на ума,  щеше да е като комплимент.

Продължавах да работя, а колегите не смееха да ме заговорят. Дори Кольо, който постоянно пускаше някакви майтапи и усмивката не слизаше от лицето му, сега беше неприлично сериозен. Беше ми неприятно, че е заради мен, но от друга страна се радвах на тяхното съчувствие и разбиране. Имах нужда от него. Хубавото беше, че времето минаваше бързо и вече наближаваше да приключваме.

- Какво ще правиш сега? – Младен си беше изчистил инструмента и се подготвяше за тръгване.

- Ами ще ходя да се натряскам при Валя най-вероятно.

- Да се натряскаш? – с учудване ме погледна той – Мислиш ли, че така ще оправиш нещата?

- Поне за момент ще забравя… надявам се – бяхме започнали да се преобличаме – Ти ще дойдеш ли с мен?

- Ами ако ще се напиваш, нали трябва да има кой да те прибере.

Усмихнах се. Знаех, че няма да се напия, но ми стана приятно, че има човек на който му пука  за мен. През този месец и половина от както се познавахме с Младен, станахме нещо като приятели. Беше точно момче и добър човек. Никога не каза нищо лошо за никой и винаги беше готов да помогне с каквото може.

- Абе няма да се напивам бе, така му е думата.

- Абе то думата си е дума ама… някой път човек се изпуска та…

- Май, май искаш да си видиш Валето – и тогава се сетих, че не съм го попитал дали има някакво развитие между тях – Какво става при вас, има ли точка на пресичане?

- Има, ама нали знаеш, че при мен е сложно - жена, дете…

- Тя знае ли?

- Да, казах ù. Не ù стана много приятно ама… това е положението.

- Ама заедно ли сте сега или не?- попитах аз.

- Абе, какво да ти кажа, и аз не знам.И тако, и вако, както казват шопите. Но не сме се ебали, ако това имаш предвид.

- Е, и това ще стане де, имай малко търпение. - намигнах му аз.

- Абе, аз търпение имам, ама ми се изтри линията на живота от чекий.

Смях се от сърце. Добър отдушник да изпусна напрежението, което се беше събрало в мен, поне малко. Бяхме готови и тръгнахме да излизаме от обекта.

- Емо – каза Младен.

- Кажи – обърнах се към него.

- Ще я намерят, ще видиш. Скоро пак ще сте заедно.

Приятелят ми се опитваше да ми вдъхне надежда. Благодарих му с поглед и казах:

- Знам.

Вечерта при Валя, мина малко по-нормално. Успяхме да си поговорим и за други неща освен за отвличането на Нора. Може би се бяхме успокоили от това, че все пак по случая се води проверка и полицията я издирва. Стоев не и се беше обаждал, предположих, че ще се обади утре. Казах ù да звънне на майка ù и да ù каже поне единия от двамата да си е в къщи постоянно, да им обясни какво ми е казал Стоев и да очакват посещение от него. Казах ù, ако разбере нещо, веднага да ми се обади.

Легнах си малко по-спокоен тази вечер, но все така притеснен. Дълго време не можех да заспя и прехвърлях всичко отново в съзнанието си, не знам вече за кой ли път. Помислих си дори, дали не трябваше наистина да се напия и да заспя като дърво. Постепенно започнах да се унасям и накрая заспах като не забравих да настроя алармата за седем часа.

Събуди ме бръмченето на телефона, вече беше се съмнало. Слънцето пробиваше с лъчите си мръсните прозорци на стаята и ù предаваше един по-свеж вид. Изненадващо се почувствах по-спокоен и уверен, дори имах настроение за работа. Приготвихме се и тръгнахме към обекта. Към обед Валя ми се обади.

- Стоев е ходил при родителите на Нора – каза ми тя.

- И какво е станало?

- Ами разпитал ги е, те са му казали всичко както е било и това е. На тях също им е казал, че я издирват.

- Е, те нали знаеха така или иначе, ти им беше казала, нали?

- Да де, но и той им е съобщил. Малко по-спокойна ми прозвуча майка ù като ми се обади.

- Това е добре, аз също се чувствам така, даже ми се струва неестествено.

- Аз пък не, продължавам да съм много притеснена.

- Ох, не знам и аз какво да ти кажа. Иска ми се да се събудя и всичкия този ужас да се окаже един кошмарен сън.

- Да, разбирам те, но няма как и двамата да сънуваме един и същи кошмар.

Да, така си беше за съжаление. Беше си една чиста, шибана, гадна реалност.

- Значи трябва да очакваме всеки момент да ни потърси. Това е добре, значи работят.

- Да. Емо, виж трябва да затварям, че имам работа. Ако има нещо, ще се чуем.

- Добре, Вале, чао.

Линията прекъсна. Значи Стоев е започнал да обикаля, сигурно е разпитал също Пепи и Милена, искаше ми се да отида при тях и да разговаряме, но не мислих, че ще имат желание. Все пак ги забърках в нещо от което не са имали никаква нужда, а и ако Стоев разбереше пак щеше да мрънка и да обижда. Важното беше, че проверката вече е започнала. Малко след три ми се обади точно той и ми каза да се явя при него утре в десет за повторен разпит. Веднага набрах номера на Валя, даваше заето. След малко ми звънна тя.

- Емо, Стоев ме вика при него утре в девет.

- А мен в десет, явно ме оставя последен за да свири вашите показания с моите.

- Сигурно.

- Ако искаш да отидем двамата, става ли?

- Точно за това исках да те помоля, по-малко ще се притеснявам.

- Няма проблем, ако не се видим довечера, утре в девет без десет пред районното.

- Добре, разбрахме се – съгласи се Валя

- Хубаво, Вале, чао за сега.

- Чао.

Обърнах се към Владо, но още преди да си отворя устата той ми направи жест, че е разбрал и няма никакви проблеми да отсъствам.

*       *        *

Сряда в девет без петнайсет сутринта бях на центъра пред РПУ-то и чаках Валя. Тя не закъсня и двамата поехме към кабинета на Стоев. Вътре ни спря дежурния и попита:

- Вие накъде?

- Отиваме при лейтенант Стоев – отговорих аз.

- По какъв повод?

- За даване на показания за случая с изчезналото момиче - Нора.

- Втория етаж, двадесет и първа стая. – и посочи към стълбището.

- Да, да знам. И друг път съм идвал.

Качихме се по стълбите и преди да почукам на вратата въздъхнах силно. Този човек ме караше да се чувствам така, все едно аз съм извършил престъпление. Почуках и натиснах дръжката, направих път на Валя и влезнах след нея. Стоев стоеше зад познатото бюро и ни гледаше втренчено.

- Аз на теб не ти ли казах да дойдеш в десет?!

- Реших да я придружа, че се притеснява малко – опитах да оправдая ранното си идване.

- От какво ще се притеснява? Ние тук не ядем хора, точно обратното – защитаваме ги - ,,Защитаваш - дръжки,, помислих си аз, но само наведох глава в знак, че съм сгрешил. Не исках да казвам нищо повече за да не се ядоса.

- Излез навън и изчакай да те викна – тонът му беше по-строг от колкото трябва, но може би това беше представата му за полицай, а и все пак беше началник, може да е професионално изкривяване за вдъхване на респект.

Излезнах и седнах на стара, облечена в кожа пейка. Тя със сигурност беше от времето на комунизма. Спомнях си ги като дете, когато майка ми ме водеше в поликлиниката на лекар. Там бяха абсолютно същите. Тогава се сетих, че не съм ù се обаждал от една седмица поне. Отправих се навън и потърсих кабина. Набрах кода на Пловдив и номера в къщи. Даде свободно, на второто позвъняване майка ми вдигна.

- Ало, майко, здрасти. Как си?

- Ееее, Емиле, това твоето на нищо не прилича. Как може толкова време да не се обадиш бе. Спука ми се душата от притеснение.

Почувствах вина.

- Всичко в наред, бе майче. Просто много работа и нямах време да се обадя.

- Е толкова за две думи да нямаш време. Как си, кажи сега?

- Аз съм добре работя, при тебе как е?

- Всичко е нормално, добре съм, плета, гледам си сериалите и така.

- Кръвното как е? Пиеш ли си лекарствата?

- Да да да, спокойно не съм дете.

- Майко, вземи един лист и химикал и запиши един номер.

- Чакай малко – изчаках – казвай.

Продиктувах ù номера си.

- Това е моя номер, купих си джи ес ем.

- А така. Давай си парите за глупости, а стой гладен.

- ‘Айде стига сега почвай пак. Храня се добре – ,,Особено през последните дни,, помислих си аз – трябва да затварям, че имам работа, ако има нещо спешно ми се обади, но аз може и да си дойда тази седмица.

- Ами добре, дано.

- Чао, майче.

- Чао и да се храниш, да не стоиш гладен.

- Няма, няма.

Затворих телефона и взех картата от апарата. Качих се пак на втория етаж, седнах пред кабинета на Стоев и зачаках. До десет часа имаше още четиридесет минути. Отпуснах се назад към облегалката, затворих очи и се опитах да не мисля за нищо. Или по точно да мисля за нещо друго. След като се чух с майка ми, ми стана по-добре, поне за нея нямаше да се притеснявам. Беше жена на близо седемдесет години, но не се даваше и на трийсетгодишните, беше много енергична и, за моя радост, с по-съвременно мислене от нейните връстници. Наистина мислех да си ходя до Пловдив, но след станалото, нещата се промениха. Чух шум от бравата на вратата и след секунда се показа Валя. Седна до мен.

- Какво стана, разказвай – подканих я аз.

- Ами, разпита ме за всичко което знам, накара ме да го напиша на лист и каза, че работят по въпроса и ще я намерят – облегна се назад и въздъхна – но кога и дали -не знам. Да ти кажа честно, не ми направи добро впечатление този Стоев. Някак си като, че ли му е тегаво да работи по случая.

- И аз съм имам такова наблюдение, нали ти казах – подкрепих я аз – но наистина като имаш предвид колко такива като нас са му на главата, и в повечето случай се оказва вятър работата…

- Ами нали затова е тук, като не му харесва да си ходи!

Точно мислих да и кажа колко е права, когато вратата се отвори и Стоев ме покани вътре. Преди да влезна, Валя ми каза, че ще ме чака в барчето. Седнах на познатия скъсан стол, който вече беше започнал да ми става симпатичен. Стоев се настани срещу мен и ме погледна изпитателно. Пред него бяха наредени написани листове- явно показанията на свидетелите.

- Така – започна той – всички възможни свидетели са разпитани и ти си тук за да сравним достоверността на техните показания с твоите. Първо, съседът на Нора, с който първо си разговарял. Какво ти каза той и в колко часа е станало това?

- Ами каза ми, че е видял Нора да излиза за работа малко след четири часа, аз говорих с него след осем – той гледаше към листовете под него.

- Кое те накара да помислиш, че тя е отвлечена?

- Аз тогава още не мислих, че е отвлечена, а че ù се е случило нещо.

- Като например?- продължаваше да пита той.

- Ами, че ù е станало лошо или, че може да е претърпяла някакъв инцидент.

- Кога се усъмни, че е отвлечена?

- След като говорих с Милена - сервитьорката и ми каза марката и цвета на колата, в която се е качила Нора.

- Тя ти е казала, че се е качила в колата с познат, ти защо се усъмни?

- Ами това, че в пет трябваше да е на работа, а не дойде и телефонът ù беше изключен, а и Милена е чула, че той и е казал, че ще я закара. Плюс това нали ви казвам, че същата кола ни следеше предишната нощ.

- Откъде си сигурен, че е била същата, видял си я през нощта?

- Предположих, стори ми се доста странно съвпадение. Еднаква марка, тъмен цвят.

- Познаваш ли мъж с името Явор от Хасково?

- Не, но доколкото знам от Валя, така се казва бившият ù приятел.

- Защо си се върнал при Милена по-късно?

- Защото си спомних, че видях регистрацията на колата, която ни следваше и исках да питам и нея дали е обърнала внимание на това.

- Тя какво каза?

- Че е била турска регистрация.

- А ти каква видя?– продължаваше да гледа към написаните показанията.

- Че беше чуждестранна.

- Защо си ходил при сервитьора от ресторанта, в който сте били, Васил?

- Защото разбрах, че е обслужвал тримата мъже, които сигурен съм, видях по-късно в БМВ-то и исках да го питам дали случайно не са били турци.

- Откъде разбра, че ги е обслужвал?

- След като говорих с Милена втория път, отидох в ресторанта, но него го нямаше, негов колега си спомни, че той ги е обслужвал и ми каза кога е на работа. Затова на другия ден сутринта отидох отново. След това дойдох при вас.

- Той какво ти отговори?

- Каза, че са си поръчвали на български и не знае какви са.

- Познаваш ли хора с имена като Борислав Славеев Кръстев – Боро и Мурад? – е тук ме хвърли в тъча, толкова ли не е слушал какво съм му разказвал досега. Но после си помислих, че е такава процедурата и отговорих:

- Не, не познавам такива хора, само съм ги чувал като имена, а този Боро съм го виждал, както знаете.

Зададе ми още няколко въпроса, след което ми даде моите показания и ме накара да се подпиша под тях. Прибра всичко в една папка и каза:

- Това са показанията на свидетелите, когато изготвя становището си по случая ще ги препратя заедно с заявлението ти на колегите в Хасково. От там нататък всичко е в техните ръце. Имай готовност да те извикат на разпит като главен свидетел по случая.

- А, моля Ви да ми кажете, кога ще ги изпратите? - нарочно му говорих умолително само и само да ми каже нещо.

- Още утре сутринта. Сега си свободен, но всеки един момент може да ти се обадя за нещо допълнително, затова пак казвам, не напускай града.

- Да, добре, няма.

Станах и напуснах кабинета. Почувствах облекчение и радост, че най- после преписката ще отиде в Хасково. Не знам защо, но все си мислих, че там ще се справят по-добре. Отидох при Валя както се бяхме разбрали, разказах ù всичко и че утре Стоев ще прати преписката в Хасково. Лицето ù се разведри, дори се усмихна, обади се пак на родителите на Нора и им каза добрата (доколкото можеше да е добра) новина. Пих кафе и реших да отида на работа. Надявах се още в петък да ме извикат в Хасково. Времето си минаваше, дойде четвъртък и се замина, а в петък никой не ме потърси. Постоянно поглеждах към телефона, да не би да не съм го чул, но… уви, нямаше  пропуснато повикване. В събота също работихме, а вечерта с Младен както винаги, отидохме при Валя в заведението. Там пихме по няколко бири, говорихме си, а аз се ослушвах, дали някой клиент няма да спомене нещо, но за съжаление си останах само с надеждата.  Дойде неделя, почивен ден, колегите бяха излезли на по кафе след което, сигурен съм щяха да обърнат на нещо по твърдо. Аз  изкарах повечето време на терасата на стаята със студена бира в ръка. Валя почиваше и не ми се слизаше до барчето. Преброих бутилките в краката си, бяха шест. Усетих леко замотване, но предвид напрежението през тези вече девет дни, от както беше изчезнала Нора, имах нужда от това. Искрено се надявах утре да ми се обадят и да ме извикат. Надвечер излязох да се разходя из града,беше прекрасен неделен ден и слънцето все още беше високо в небето. Не спирах да се оглеждам, за колата, за Боро, за Нора. Да за Нора. Представях си как я виждам да върви срещу мен в цялата си прелест - усмихната, красива. Как ми казва, че всичко е наред и, че всичко това не се е случило, разказва ми някаква история и аз и вярвам. После се отправяме на някъде, изпълнени от щастие, че пак сме заедно. От мислите ме изтръгна един силен вик. Обърнах се. Една майка ужасена се беше затичала към улицата, на която малкото и детенце упорито искаше да излезе. Хвана го за ръка, удари го нежно, по майчински по дупето и го прибра навътре към тротоара. Сетих се, че казах на майка ми, че може да се прибера затова реших поне да я чуя. Казах ù, че имаме много работа и се е наложило да работим и днес, затова най-вероятно ще се прибера другата седмица за няколко дни. Тя, разбира се ми повярва, разменихме си няколко мили приказки, естествено не забрави отново да ми напомни да се храня. Усмихнах се. Толкова много я обичах тази жена, толкова мила ми беше – тя, моята майчица.

В понеделник се чувствах много превъзбуден, бях като шугаво яре, не ме свърташе на едно място. Кольо имаше настроение, пееше песни, от които би се изчервил и Казанова, разказваше вицове и така нататък. Като ме видя да се въртя по обекта, каза:

- Емооо, какво се въртиш като обран евреин, бе? Да не си загуби куру?

Нямаше как да не се засмея.

- Не бе – казах усмихнат – напрегнато ми е нещо. Днес трябва вече да се обадят от Хасково.

Всички колеги знаеха вече за Нора, така че не беше нужно да обясняван защо.

- Е не го мисли де, ако е писано ще ти се обадят.

- Абе, Коле, то отстрани е лесно ама я се постави на мое место!

- Знам бе, брат, знам бе! Ама нали гледам малко да те разведря. Като гледам как са ти потънали гемиите ми се плаче направо.

- Мерси приятелю, мерси. Успяваш… донякъде – казах аз.

В този момент телефона иззвъня. От бързане да го вдигна, щях да го изпусна в кошчето с разтвора.

- Да – с очакване казах аз.

- Обаждаме се от областната дирекция на полицията в Хасково. Капитан Тонков на телефона. – гласът беше спокоен и равен. Стиснах ръката си в юмрук, вдигнах я нагоре и после рязко я свалих свита в лакътя към себе си. Точно както правят футболистите, когато вкарат гол.

- Да, да?!

- С Емил Стоянов ли разговарям?

- Да, същия.

- Господин Стоянов, във връзка с изпратената преписка, от колегата Стоев от Харманли по повод вашето заявление, трябва да се явите при нас за допълнителни показания.

- Да, разбира се, кога да дойда?

- Не по-късно от два следобед.

- Да, добре, ще съм при вас. Кой да търся там?

- Кажете на дежурния полицай, че идвате при капитан Тонков. Той ще ви упъти.

- Да, добре. Благодаря Ви.

- Довиждане – каза капитана и линията прекъсна.

Владо ми даде знак да изчезвам и аз се втурнах към автогарата. В движение се обадих на Валя, за да я известя къде отивам, не се прибрах до хотела нито да се изкъпя, нито да се преоблека с по-хубави дрехи. Нямаше време. Пристигнах на автогарата и се огледах. Имах късмет. Автобусът за Хасково още чакаше на сектор заминаващи.

                                                                                                                                   ( следва )