ООО, БОЖЕ ! ! !

         Беше хладна утрин. Аз вървях след нея и... Ооооо, боже!!!                                                         

Черните и къдрици се полюшваха нежно. Черно късо сако очертаваше гърба и. Черната чанта следваше ритъма на краката и. А черната пола – оооо, боже! -  изкусно, опната до  пръсване, не просто загатваше, а показваше точно какво има там. И то също следваше ритъма на стъпките и – но за разлика от тях, се движеше нагоре-надолу.

         Нагоре – надолу, нагоре – надолу, нагоре – надолу... И черната къса поличка бавно и целеустремено се преплъзваше нагоре. Оооо, боже! Още малко, още малко...

         Нееее...

         Една ръка – дърта моралистка – се появяваше и я смъкваше отново надолу – на приличното и местоположение. Ритъма на стъпките и се объркваше, колената и се протъркваха, а токчетата на черните обувки се заклащаха от недоволство и... След малко всичко започваше отначало. Оооо, боже!

А аз вървях след нея и не мислех, а следвайки я, постепенно влизах в ритъма на стъпките и, и се превръщах в нейна сянка – ехо на човешката форма. Тя беше живата плът, изтъкана от разум и морал, а аз – нейното безплътно превъплащение, но пропито от плътски желания.

Ние бяхме едно, но същевременно и не бяхме – както Земята и Луната. Ние бяхме самотен номад, умиращ от жажда сред безкрайните пясъци на неизвестна пустиня. Ние бяхме живота, копнеещ за своето продължение. Но ние бяхме и смъртта, изкусно облечена в тайната, която човешкия разум, изтъкан от безкрайната река на любопитството, иска да открие – какво е.

Какво е...

Беше хладна утрин. Беше пролет. Дългата и люта зима, провокираща нашето недоволство, ни направи щастливи, защото имаше за какво да си говорим, и се чувствахме по-близки от всякога, беше вече спомен. И ние отново бяхме доволни, но не и щастливи, защото не си говорехме, защото нямаше за какво да си говорим. И по-отчуждени от всякога, се разминавахме като безмълвни сенки из безкрайната пустош на неизвестна планета.

А беше пролет и сливите цъфтяха. Аз вървях след нея... Оооо, боже! След нея ли вървях?

Нееее...

Вървях след самата себе си. Бях собствената си сянка и копнеех да се съвокупля с тялото си. Защо ли? Защото беше пролет, и защото само така можех да разкрия тайните на живота и мимолетната смърт.