ООО, БОЖЕ ! ! !
Беше хладна утрин. Аз вървях след нея и... Ооооо, боже!!!
Черните и къдрици се полюшваха нежно. Черно късо сако очертаваше гърба и. Черната чанта следваше ритъма на краката и. А черната пола – оооо, боже! - изкусно, опната до пръсване, не просто загатваше, а показваше точно какво има там. И то също следваше ритъма на стъпките и – но за разлика от тях, се движеше нагоре-надолу.
Нагоре – надолу, нагоре – надолу, нагоре – надолу... И черната къса поличка бавно и целеустремено се преплъзваше нагоре. Оооо, боже! Още малко, още малко...
Нееее...
Една ръка – дърта моралистка – се появяваше и я смъкваше отново надолу – на приличното и местоположение. Ритъма на стъпките и се объркваше, колената и се протъркваха, а токчетата на черните обувки се заклащаха от недоволство и... След малко всичко започваше отначало. Оооо, боже!
А аз вървях след нея и не мислех, а следвайки я, постепенно влизах в ритъма на стъпките и, и се превръщах в нейна сянка – ехо на човешката форма. Тя беше жива ...