Ники

Осъден на 40 години затвор

Да си родител е трудно. Понякога в стремежа си да осигуриш добър живот на детето си пренебрегваш други важни неща. Обсебен от идеята да подсигуриш бъдещето на своето най-свидно същество, забравяш, че всяко твое действие е от значение. Ти си пример за своята рожба. Ти си човекът, на който твоят син или дъщеря подражава. За това всяка твоя стъпка трябва да бъде ясно премислена, достойна за подражание. Защото един ден, когато детето ти стори нещо нередно, което не би ти се харесало, голяма част от вината ще бъде твоя.

Няма по-голямо страдание за един родител от това да види в очите на собственото си дете страх. Страх, породен от самия него. Помня ясно онзи ден. Постоянно пред мен стоят онези големи лешникови очи, които ме гледат със страх. Синът ми не можеше да ме познае. Беше объркан. Плачеше, докато полицаите ме отвеждаха от дома ни. Не знаех какво да му кажа. Не знаех как да му обясня всичко, което се случваше. Той беше толкова уплашен. Мислеше ме за чудовище, а не за герой, какъвто иска да бъде всеки един баща за своето дете. Това за мен бе най-голямото наказание, а не всичките години, които съдът ми отреди да излежавам в затвора. За мен по-страшна бе присъдата, която видях в очите на малкия Валентин, моят син.

Отраснах в малък град в сърцето на страната. Никога не съм живял на друго място. Дори не се бях отделял от родния си дом. Да, живеех с родителите си. Започнах да работя и да изкарвам прехраната си сам още щом завърших гимназия. Но не намирах смисъл да живея другаде. Може би защото така бе по-лесно... Работех в един сервиз за автомобили. Собственикът беше приятел на баща ми. Не получавах много пари, но ми бяха достатъчни за момента. Все пак си казвах, че един ден ще отворя свой собствен автосервиз, чрез който ще успея да спечеля много пари, за да обиколя света. Мечтите на двадесетгодишните.

Колкото и да харесвах работата си, най-хубавата част от деня бе краят му. Защото тогава се виждах с нея. Елена. Момичето, с което бях започнал връзка преди три месеца. Бях лудо влюбен в нея. Запознахме се в един нощен клуб, където тя бе най-красивото момиче. Онези зелени очи ме изкушиха! Бяха толкова блестящи и дълбоки, че сякаш потъвах в тях. Усмивката ѝ я караше да изглежда толкова невинна и чиста. Приличаше на ангел, който ми е бил пратен, за да ме накара да опозная истинската любов. Но тази любов ме отведе в ада!

Елена ме чакаше пред сервиза в края на деня. Обикновено излизахме да се разходим или да хапнем някъде наблизо. През делничните дни не ни оставаше много време, което да прекарваме заедно. Тя учеше, аз работех, но въпреки това успявахме да си откраднем по няколко мига, през които да се наслаждаваме един на друг. В онзи ден обаче, тя се държеше странно. Целунах я по устните, но тя не ми отвърна. Беше притеснена за нещо.

- Какво се е случило? - попитах със загрижен глас.

- Трябва да поговорим – отвърна студено и тръгна към близкия парк. Последвах я.

Вървяхме, без да си кажем нито дума. Притеснявах се. Да не би да беше дошъл краят на нашата връзка? Толкова много неща ми минаха през главата, но не и това, което тя щеше да ми съобщи. Седнахме на една пейка и я погледнах в очите. Бяха пълни със сълзи.

- Бременна съм.

Останах стъписан. Та ние се познавахме само от три месеца! Това беше толкова неочаквано и дори... нежелано развитие на нашата връзка. Не знаех какво да кажа. Сведох поглед и усещах силното си сърцебиене. Погледът ѝ бе прикован в мен, очаквайки да проговоря. Но бях като залят с гореща вода. Не знаех какво се случваше и какво се очакваше от мен да сторя.

- Кажи нещо! Какво ще правим? - разтресе ръката ми Елена.

- Ще го задържим – чух се казвам накрая. - Ще родиш това дете. Нашето дете. - Най-необмисленото и неправилно решение в моя живот. Може би се заблуждавах, че на двадесет години можем да бъдем родители. Все пак имаше нещо романтично в това. Но само в книгите. В истинския живот нещата бяха съвсем различни...

Когато съобщих новината на родителите си, те ми казаха, че ще ме подкрепят и се радваха, че съм поел отговорност за действията си. Но при родителите на Елена нещата стояха много по-различно. Те не бяха съгласни. Поставиха я пред избора да живее с тях и да ѝ плащат образованието или да роди детето и да се маха от очите им. Още същата нощ, афектирана и разплакана, Елена дойде с куфар вкъщи. Заживяхме заедно в родния ми дом.

Бременността на Елена беше рискована. Лекарите я съветваха да стои вкъщи. През по-голямата част от деня тя трябваше да бъде в леглото и да не върши нищо. Майка ми винаги се втурваше да се грижи за нея като за порцеланова кукла, която трябваше много да пази, за да не се счупи. И често пъти, в стремежа си да бъде добра и грижовна, се превръщаше в обсебваща и досадна за Елена. Така започнаха проблемите. Почти всяка вечер, когато се връщах от работа, майката на бъдещото ми дете ме посрещаше с недоволство.

- Майка ти не спира да ми досажда. Все се меси в неща, които не ѝ влизат в работата. Когато се роди сина ни, пак ли така ще си вре носа? Говори с нея! Не може да продължава така!

Обяснявах ѝ, че просто е загрижена за нея и заради това понякога прекрачва границата, но Елена не искаше да разбере. Беше упорита и твърдоглава. Все повтаряше, че не е сигурна дали сме взели най-доброто решение относно детето ни. Казваше, че може би ни е рано да ставаме родители, защото дори нямаме собствен дом. Дори веднъж, в поредния си пристъп на ярост, ме заплаши с това, че ще роди детето и ще го изостави в някой дом за деца. Боях се, че може и да го стори. За това се опитвах да ѝ угодя по всякакъв начин, за да се чувства добре и да бъде спокойна.

Малко преди раждането, успяхме да си наемем квартира. Спестяванията, които имах, щяха да ни стигнат за два-три месеца. Родителите ми ни уверяваха, че ще ни помагат с каквото могат. Дори купиха почти всичко, което ни бе нужно за бебето – кошара, количка и куп други неща. Елена вече беше по-спокойна. Отново започнах да виждам усмивка да грее върху лицето ѝ, когато се прибирах от работа. Посрещаше ме с топла вечеря и приказки за това как нашият син вече рита в корема ѝ, нетърпелив да излезе на бял свят.

В деня, когато Валентин се роди, бях най-щастливият човек на света. Мигът, в който го взех на ръце, бе неописуем, спиращ дъха ми. Най-после можех да видя детето си, да го докосна. Беше толкова мъничък и уязвим. Исках да го браня с всички сили от всичко лошо, което бродеше по света. Елена не спираше да плаче от щастие и облекчение. Казваше, че семейството ни вече е в пълния си състав. Звучеше толкова хубаво от нейната уста. Сякаш наистина бе щастлива, че ни има мен и Валентин.

Но не ни било писано да бъдем за дълго щастливи...

Съвсем скоро започнаха финансовите проблеми. Спестяванията свършиха, а не можех постоянно да искам пари от родителите си. Помагаха ни много, но усещах, че вече и те се изчерпват. А родителите на Елена дори не пожелаха да видят внука си! Започвах да се отчайвам. Взимах постоянно аванси от собственика на сервиза, но парите сякаш се топяха. Постоянно изникваха неща за бебето, които трябваше да се купуват. Всичко ми се струваше толкова скъпо. Не успявах да се наспивам, заради плача нощем. През останалото време с Елена не спирахме да се караме, защото проблемите не спираха. Всичко се превръщаше в един неописуем кошмар, от който исках да се измъкна. Но осъзнавах, че голяма част от вината за случващото се бе моя. Елена обичаше да казва:

- Това дете не съм го направила сама! За това ще трябва да се грижиш за него и за мен, независимо какво ще ти коства! Да беше помислил за последствията, преди да кажеш, че искаш да задържим бебето!

И беше права. Затова трябваше да сторя всичко необходимо, за да се чувстват добре и да нямат лишения.

Това ме доведе до най-грешната постъпка, която сторих. Бях отчаян, на ръба на криза, за която не бях сигурен до къде ще ме доведе. Трябваше бързо да намеря решение за финансовите проблеми, които ни бяха погълнали. Не можех да живея с мисълта, че съм неспособен да издържам собственото си семейство. За това един ден останах да работя до късно. Когато всички си отидоха от автосервиза, отворих касата и взех парите от нея. Оборотът за деня не беше много голям, но си мислех, че всякакви пари ще са ни от полза на този етап.

Когато собственикът на сервиза разбра за кражбата, веднага свика всички служители на събрание. Разбира се, че не си признах за стореното! Това го накара да замеси полицията. Те започнаха разследване. Разпитваха ни един по един, докато накрая не ме разкриха. Шефът ми беше много разочарован от мен. Никое оправдание нямаше да бъде достатъчно пред него. Срамувах се. Не можех да го погледна в очите, когато трябваше да потвърдя, че аз съм крадецът. Наказанието за постъпката ми беше три години затвор.

Родителите ми не можеха да повярват на това, което бях сторил. Изпитвах вина пред тях. Но най-много се чувствах виновен пред Елена и Валентин. В стремежа си да им осигуря нещо по-добро, допуснах грешка. Грешка, заради която трябваше да бъда далече от тях цели три години. Това бе толкова тежко за мен. Щях да пропусна да видя как детето ми расте, как прохожда, първите му думи. За него нямаше да бъда баща, а непознат, който ще вижда веднъж в седмицата, когато с Елена ми идват на посещение в затвора. Обвинявах се за всичко, което се бе случило. Бях толкова разстроен, че в главата ми започваше да се върти мисълта за самоубийство. Най-отчаяният изход от трудна ситуация.

Първият път, когато Елена дойде да ме види в затвора, беше много разстроена. Беше сама. Не я бях виждал толкова зле досега. Не спираше да плаче, изглеждаше недоспала и много уморена.

- Къде е Валентин? - попитах я.

- При майка ти. Не исках да го водя на това ужасно място.

- Ти добре ли си?

- Дали съм добре?! - засмя се с ирония тя. - Как може да ме питаш това? Остави ни сами със сина ти! Как си мислиш, че ще продължим да се справяме без теб отсега нататък?

- Знам, че допуснах грешка. Съжалявам. - Сведох поглед към дланите си, които бяха заключени с белезници. - Родителите ми обещаха да ти помагат постоянно. Дори ако искаш може да отидеш при тях.

- Това няма да реши проблемите ни.

Известно време мълчахме, стоейки зад масата един срещу друг. Вече извеждаха хората от стаята за посещения. Трябваше да ме връщат в килията, където отново щях да остана сам, потънал в отчаяние.

- Доведи Валентин следващия път. Моля те – обърнах се към Елена, когато излизаше. Тя не каза нищо. Дори не кимна с глава. Просто си отиде.

Затворът беше място, което ме накара да остана сам със себе си и мислите си. Успях да преосмисля толкова много неща за живота си. Реших да оползотворя времето си на онова ужасно място, като инвестирам в бъдещето си. Започнах да уча английски език. Знаех, че това ще е нещо полезно за мен, защото кроях планове, когато изляза на свобода да заминем със семейството ми за чужбина. Там щях да работя още повече, но и парите, които бих получавал за труда си, ще си заслужават.

Вторият път, когато Елена дойде в затвора, беше със сина ни. Той беше толкова пораснал от последния път, когато го видях! Беше прекрасен. Притискайки го към себе си, за да го прегърна, сякаш всичко останало загубваше смисъл. Валентин ме караше за миг да забравя за случващото се - за затвора, за кражбата, срама и това, че не съм добър баща. Бях толкова благодарен, че го имам.

- Спокоен е, когато е с теб – обади се Елена, гледайки ме как прегръщам Валентин.

- Усеща, че съм баща му.

- Жалко, че рядко ще те вижда. Казват, че връзката между родител и дете се гради в първите му месеци живот. Ти ги пропускаш.

- Моля те, не започвай отново. Не мисли, че не страдам при тези мисли. - Тя ме гледаше озлобена. Сякаш искаше само с поглед да ме накара да прочета всички обвинения, които таеше към мен. - Липсвате ми.

- И ти ни липсваш.

- Води детето по-често. Не искам да ме забравя.

- Баща ми се обади.

- Моля?! - бях изненадан. - Защо? Какво иска?

- Иска да ми помогне. На мен и на Валентин.

- В никакъв случай! Тези хора те изоставиха. Не помниш ли?!

- Те са ми родители.

- Това не ме интересува. Не искам да приемаш нищо от тях.

- Защо? Ти ли ще помогнеш на мен и сина си? От затвора не можеш да направиш нищо!

- Елена, не искам да допускаш родителите ти да се месят.

- Опитай да ме спреш!

Грабна Валентин от ръцете ми. Той се разплака. Тя дори не се сбогува, а просто излезе от стаята. Бях разгневен. Безпомощността ми ме караше да изпитвам ярост, която не би ме довела до нищо добро. Как можеше Елена да се поддаде на манипулациите на родителите си? Те можеха да я настроят срещу мен, както и сина ми. Имаха достатъчно време за това.

Родителите ми идваха да ме видят всеки път, когато това беше възможно. Винаги ми носиха вкусна храна и принадлежности, които ми бяха нужни в затвора, за да се чувствам по-добре. Разказваха ми за това, което се случваше навън. Разбрах, че с Елена не се виждат много често. Когато се чували по телефона, тя все им казвала, че Валентин спи, или че ще излиза на разходка с приятелки. Понякога, ходила вкъщи и оставяла детето на майка ми да го гледа.

- Имам нужда от малко почивка. Само за няколко часа – казвала тя.

Разбирах я. Донякъде. Все пак се справяше сама с всички грижи покрай бебето. Имаше нужда понякога да остава сама, да се разходи, да се види с приятелки. Трябваше да учи и за изпитите в университета, а с Валентин на ръце, това би било невъзможно. Толкова много исках да ѝ помагам! За повечето мъже би било наказание да се грижат за малко дете, но за мен това се бе превърнало в мечта. Всичко друго би било хубаво пред това да съм затворен зад решетките и далече от любимите си хора.

С течение на времето, започвах да виждам сина си все по-рядко. Дори посещенията на Елена не бяха постоянни. Винаги, когато я виждах, че идва сама, първо я питах къде е сина ми.

- При майка ти е. Не е нужно детето да се стресира, идвайки тук. Вече не е малко бебе, което не разбира нищо. Гледката на това място би оставила трайни отпечатъци в съзнанието му. А и всички тези престъпници, сред които живееш, едва ли са най-добрата компания за Валентин.

- Какви ги говориш? Не можеш да ме лишиш от това да виждам сина си!

- Не се ядосвай. След година и половина, ще прекарваш всеки ден с него. Дори ще ти омръзне да го виждаш и да слушаш хленченето му. Ще видиш.

- Никога не би ми омръзнало да бъда с детето си. Не знам какво се случва с теб. Говориш като... луда.

- Луда?! - Направи пауза. Гледаше ме със зелените си очи, които пронизваха душата ми. Една болезнена пауза, която ме накара да съжаля за думите си. - Не съм луда, а отчаяна. Самотна. Наранена. Слаба и уязвима. Просто не знаеш какво е...

- Съжалявам, Елена... - опитах се да докосна ръката ѝ, но тя се отдръпна и не ми позволи. Сякаш точно в този момент усетих нещо, което ми беше трудно да приема. Губех я.

- Трябва да тръгвам.

- Искам да се оженим.

- Сега ти говориш като луд!

- Не, изслушай ме. Искам, когато изляза от тук, да се оженим. Да узаконим връзката си, да те видя в бяла рокля и най-после Валентин да има баща пред закона. Не е ли хубаво?

- Ще говорим пак, когато си на свобода – довърши тя и си тръгна.

Тогава за последно видях Елена, преди да изляза от затвора. Тя не дойде повече да ме види. Не доведе и сина ни. Всеки път, когато идваше време за посещения, аз чаках тя да се появи. Тръпнех в очакване да зърна лицето ѝ и усмивката на малкия Валентин. Но това не се случваше. Почти всеки ден се опитвах да се свържа с нея по телефона. Често пъти на ми отговаряше, а през останалите случаи, в които чувах гласа ѝ, не говореше много.

- Не можах да дойда да те видя, защото имах толкова много неща за вършене. Грижите за едно бебе не се състоят в това просто да го накърмиш и да му смениш памперса. Не си мисли, че и на мен ми е лесно – оправдаваше се тя. - Следващата седмица ще дойда на посещение.

- А Валентин?

- Да, и той ще дойде с мен.

Но не изпълняваше обещанието си. И това се повтаряше всеки път.

Дори родителите ми не бяха виждали Елена от известно време. Казваха, че когато ходели да я търсят в квартирата, която си бяхме наели, нея все я е нямало. Не отговаряла на обажданията им. Това ме притесняваше. Не знаех какво се случва с нея и с детето ми. Побъркваше ме мисълта, че съм в клетка, от която не мога да се измъкна, за да поправя нещата. Толкова силно копнеех за свободата си, че бях готов на всичко. Дори да убия!

Дойде денят, за който си мечтах от толкова много време. Беше краят на лятото, когато най-после усетих вкуса на свободата. Бях силно развълнуван, докато полицаите ми връщаха вещите, взети ми преди три години. Решетките пред мен се отваряха и най-после щях да си поема дъх с облекчение. Сбогувах се с всички и само след минути вече стоях от другата страна на затвора. А там... не ме чакаше това, на което се надявах. Посрещнаха ме родителите ми. Прегърнаха ме силно, казвайки колко са щастливи, че най-после ще се прибера у дома.

- А Елена? - попитах аз, оглеждайки се в очакване. - Къде е тя?

- Не е тук – отвърна майка ми. - Не дойде да те посрещне.

Бях съкрушен. Представях си по съвсем различен начин този толкова дългоочакван ден. Мислих си, че Елена ще ме посрещне с Валентин на ръце. Че ще отидем да хапнем някъде заедно и след това ще се приберем у дома, където да прекараме време като истинско семейство. Знам, че нищо не би могло да компенсира годините, през които бях далече от тях, но това не означаваше, че не не можем да започнем отначало. Но за да се случи това, трябваше и двамата с Елена да го искаме.

Веднага помолих баща си да ме откара до апартамента, който бях наел за мен и майката на детето ми. За моя голяма изненада, вратата ми отвори непознат мъж. Попитах го за Елена, но той дори не беше чувал за нея. Каза ми, че от шест месеца живее тук и не знае кои са били предишните наематели на жилището. Вече ми беше ясно къде можех да открия Валентин и майка му. Очевидно Елена бе завела сина ни в дома на родителите си.

- Не прави глупости. Ела си вкъщи и утре ще отидем да ги потърсим – посъветва ме баща ми. - Имаш нужда да си починеш, да се успокоиш и да премислиш добре действията си. Не бива да допускаш да оправдаеш очакванията на онези хора. А те със сигурност не гледат на теб като на нещо повече от... престъпник.

Беше прав. Трябваше да го послушам. За това се качих отново в колата и се върнахме в родния ми дом. Майка ми беше сготвила вкусна храна, стаята ми ме чакаше непокътната, а аз най-после можех да се насладя на тези малки мигове, които толкова ми липсваха в затвора. Мислих си, че веднага щом легна в леглото си, ще потъна в блажен сън. Но не. Не можах да мигна. Изяждаше ме отвътре мисълта за това, че Елена е допуснала да стори онова, за което знаеше, че съм против. Не ме беше послушала, не бе идвала да ме вижда в затвора, дори в деня на освобождаването ми не дойде да ме чака. Нима това бе краят?

На сутринта отидох в онази къща. Позвъних на вратата и зачаках. След миг ми отвори самата тя. Елена. Беше шокирана да ме види. Очите ѝ се разшириха и не можеше да затвори устата си. Най-малко мен очакваше да види на прага.

- Май си забравила кога излизам от затвора – казах ѝ.

- Не...не. Аз... просто съм... изненадана... - пелтечеше тя.

- Защо не дойде да ме чакаш? Защо спря да ме посещаваш?

- Аз... съжалявам... Знам, че не беше правилно от моя страна, но... Опитай се да ме разбереш. И на мен не ми беше лесно...

За няколко секунди останахме мълчаливи един до друг, гледайки се в очите. Сякаш не знаехме какво точно да си кажем. В следващия момент Елена се втурна към мен и ме прегърна силно. Заплака на рамото ми. Отпусна се в обятията ми и я почувствах толкова безпомощна.

- Ела да видиш сина си – каза ми след малко и ме въведе в къщата.

Валентин стоеше на дивана в хола и гледаше анимационен филм, играейки си с една малка червена количка. Беше толкова пораснал! Нямаше почти никаква прилика с малкото бебе, което държах в ръцете си последния път, в който Елена ми позволи да го видя. Имаше големи лешникови очи, кестенява коса и пухкави бузи. Беше съвършен. Не можех да повярвам, че съм допринесъл за създаването на това прекрасно същество. Той ме погледна за момент, но не реагира. Отново се извърна към телевизора и продължи да гледа анимационния си филм.

- Валентин, виж кой е дошъл, скъпи – заговори му Елена. - Татко е тук, миличък. Татко се върна.

Той не обръщаше внимание на думите ѝ. Доближих се бавно и седнах до него на дивана. Гледах го. Изпитвах толкова силно желание да го прегърна, да го целуна. Но не исках да го плаша. Той не ме помнеше. Не знаеше кой съм... Сърцето ми се късаше. Тогава усетих как малката му ръчичка се протяга към мен. Даде ми количката, която размотаваше от ръка на ръка.

- За мен ли е? - попитах го с насълзени очи. - Даваш ми играчката си?

Той ме погледна за миг и кимна с глава. За мен това означаваше много! Той ми се доверяваше. Може би все пак усещаше, че не съм непознат.

Чух вратата да се отваря. Родителите на Елена се връщаха. Неприятна и нежелана среща, която нямаше как да избегна.

- Какво означава това? - с гневен тон попита баща ѝ. - Какво правиш тук? Не си желан в този дом!

- Знам. Затова си тръгвам. Но заедно със сина си.

- Остави детето. Не можеш да го отведеш от къщата. Няма какво да му предложиш. Все пак си един... престъпник.

Исках да го ударя. Исках да го поставя на мястото му веднъж завинаги. Но не биваше. Трябваше да владея гнева си. Трябваше и да се старая да не избухвам пред сина си. Все пак той бе толкова невинен, че не заслужаваше да става свидетел на подобни грозни картини. За това просто го взех на ръце. За моя изненада, той не прояви съпротива.

- Елена, тръгваш ли с мен и детето ни или оставаш тук?

Тя погледна към почервенелия от яд старец и жената, която искаше да ме убие с поглед. Накрая ме последва. Бях доволен от постъпката ѝ. Отидохме в дома на родителите ми. Те ни посрещнаха с отворени обятия. Бяха готови за забравят всичко лошо, което се бе случило и ни приеха отново. Почувствах, че началото на един по-добър живот за мен и моето собствено семейство, е вече поставено.

Не бях мислил за това колко труден може да бъде животът на един човек, който вече е бил осъждан и лежал в затвора. Оказа се толкова трудна задача да си намеря работа! Ходех къде ли не на интервю, молейки се този път нещата да се получат и да бъда нает. Но не. Всеки път получавах отказ, всяка врата пред мен се затваряше. Никой не искаше да допусне един от служителите му да бъде престъпник. Накрая един добър човек склони да ме наеме за разносвач на храна по домовете. Не предлагаше високо заплащане, но все пак ми предоставяше някаква възможност за работа. Това за мен значеше много. Все пак някой вярваше в мен и ми даваше шанс да му докажа, че не съм такъв, за какъвто всички ме мислеха.

Работех много. Вземах дори допълнителни смени, за да мога да изкарам повече пари. Благодарение на това, след два месеца успях да намеря прилична квартира за мен, Елена и Валентин. Обясних на родителите си, че съм им много благодарен за всичката помощ, която получих от тях, но е най-добре да бъдем самостоятелни. Нямаше да ни бъде лесно, но това бе крачка, която трябваше да направя, за да спася връзката си с майката на детето ми. Все още я обичах и исках да си я върна. Мислех, че и тя изпитва същото, че е склонна да ми прости стореното. Престоят в затвора ме бе направил много по-наивен, отколкото бях.

- Може би трябва да си намериш работа – казах една вечер на Елена, докато се хранехме. - Ще изпратим Валентин на ясла и така ще можем двамата да работим, за да имаме по-големи доходи.

- Да – каза тя. - Ще потърся.

- Със сигурност за теб ще е по-лесно да намериш нещо добро, с повече възможности.

- Утре ще започна да преглеждам обявите за работа. - Стана от мястото си и остави празните чинии в мивката. - Отивам в банята и след това ще си лягам. Много съм уморена, а Валентин вече спи.

- Можем да прекараме времето си по-приятно, от това да спим... - със закачлив тон казах аз.

- Някой друг път – отговори, както обикновено. - Уморена съм. - Все това казваше, откакто заживяхме отново заедно. Очевидно не искаше да полага толкова старание, колкото мен, за да спасим връзката си.

Докато се къпеше, чух звук от мобилния ѝ телефон. Беше получила съобщение. Не бих си и помислил да разглеждам мобилния на Елена, ако съобщенията не се сипеха едно след друго. Накрая го взех от масата и го отключих, за да видя кой ѝ пише толкова настоятелно. Беше мъж. Някакъв си Тони. Отворих съобщенията. Зачетох се и кръвта ми кипна.

Къде си?

Кога ще се видим?

Вече ми липсват целувките ти. Липсва ми тялото ти.

Утре можем да се видим, ако си сама.

Пиши ми.

Усетих как сърцето ми заби като лудо. Ръцете ми се разтрепериха. Това обясняваше всичко. Вече ми стана ясно защо Елена спря да ме посещава. Защо не ме чакаше пред затвора. Защо не се радваше да ме види и защо не правеше никакви опити, за да спаси връзката ни. Имаше друг. Друг мъж в живота ѝ.

- Какво правиш? - попита ме тя, излизайки от банята, виждайки ме да държа телефона ѝ в ръцете си. - Мобилния ли ми преглеждаш?

- Кой е Тони?

- Моля?

- Кой, по дяволите, е Тони?

- Не е твоя работа – доближи се до мен тя и изтръгна телефона от ръцете ми. Прочете съобщенията, които бях видял.

- Била си с него, докато бях в затвора, нали? Спала ли си с него, докато сина ни е бил вкъщи? - Не усещах как гневът надига гласа ми. Въпреки това стоях на мястото си, а лицето ми почервеняваше като домат.

- Той е различен от теб. Кара ме да се чувствам добре – обясняваше хладнокръвно Елена, стоейки до масата по хавлия. - Опитах се да пренебрегна всичко, което се беше случило между мен и теб, в името на Валентин. Но не мога. Не те обичам. Не искам да бъда с теб.

- А някога обичала ли си ме въобще?

Тя се замисли. Остана безмълвна известно време и после каза:

- Да. Преди да разбера, че съм бременна от теб.

Станах от мястото си и се доближих до нея. Тя се уплаши. Направи крачка назад към стената и опря гърба си о нея.

- В такъв случай искаш да ми кажеш, че е било безполезно всичко, което ми се наложи да изживея заради теб и Валентин, защото не си ме обичала?

- Да имаш дете, не означава просто да го направиш, а да се грижиш за него. Бях готова да пренебрегна собственото си щастие, заради това на сина ни. Затова и останах с теб. Но само заради детето. Аз не те обичам.

- Не мога да повярвам... - с ирония се засмях, а всичко в мен крещеше като освирепял хищник, който беше готов да разкъса своята жертва. - Откога се виждаш с Тони?

- Няколко месеца след като влезе в затвора.

- О, Боже! - обвих шията ѝ с дланите си. Усещах пулса ѝ под тях. - Как си могла?! - Очите ми потъваха в мъгла, пълнейки се със сълзи. - Защо, Елена? Защо?

- Вината е твоя, а не моя. Ти допусна толкова много грешки – не спираше да говори тя.

- Но аз направих всичко в стремежа си да осигуря по-добър живот за теб и Валентин! - изкрещях в лицето ѝ.

- Е, не успя! Не успя да ни дадеш никакъв живот, защото те тикнаха в затвора! И знаеш ли, татко беше прав. Ти не можеш да ни предложиш нищо!

- Млъкни, Елена! - стиснах шията ѝ и лицето ѝ бързо поруменя. Но това не я спираше.

- Не, няма да млъкна – започна да се опитва да свали ръцете ми от себе си, но не успяваше. Бях я притиснал до стената като в капан, от който не можеше да избяга. - Искам най-после да разбереш, че животът ми без теб беше много по-добър, отколкото като сме заедно. Имах свободата, от която се нуждая. Ти... ти не ме караш да се чувствам добре... По-добре... По-добре да си беше останал в затвора!

Тези думи отключиха най-мрачната част в мен. Сълзите ми потекоха като поточета по лицето, а пръстите на ръцете ми се свиваха все повече и повече. Дланите ми стягаха шията на Елена и тя вече не можеше да си поема дъх. Бях разстроен, припомняйки си всичко, което ми се бе случило заради нея през последните три години и половина. А тя твърдеше, че не ме обича и че вината за всичко е само моя. Очите ѝ вече щяха да изскочат от орбитите си. Започна да ме блъска с ръце и крака, опитвайки се да се измъкне от хватката ми. Но не успяваше. Не успяваше дори да каже нещо, с което да ме спре. В онзи миг, гледайки онези зелени очи, осъзнавах колко голяма грешка съм допуснал, забърквайки се с тази жена. Тази неблагодарна жена, която въпреки всичко обичах. След миг осъзнах, че Елена спря да се бори с мен. Вече не се съпротивляваше. Олекна в ръцете ми, а лицето ѝ бе застинало. Не дишаше. Бях я убил.

Пуснах шията ѝ и тялото се свлече безжизнено на пода. Гледах трупа на Елена, притаил дъх. Чувах само силния ритъм на сърцето си, който сякаш ми крещеше какво бях сторил. Убих я. Убих майката на детето си. Коленичих до нея плачейки, молейки я да се събуди. Но тя не идваше на себе си. Беше мъртва.

Взех телефона и се обадих в полицията. Лично съобщих за убийството, което бях извършил. После покрих трупа с покривката от масата, на която до преди броени минути вечеряхме с Елена. Останах до нея, очаквайки полицаите да дойдат, за да ме отведат в участъка. Само след броени минути отново си припомних студеното докосване на белезниците по ръцете си. Отново щях да бъда затворник. Този път за много по-дълго време. Може би целият ми живот.

Докато ме отвеждаха от апартамента, зърнах лицето на Валентин. Беше се събудил от настаналата суматоха и стоеше уплашен до вратата на стаята си. Нямаше кой да му обясни какво се случваше. Нямах смелост да го гледам повече време. Онези очи ми показваха, че той знае всичко, което бе станало с майка му. Бях я убил. И той се страхуваше от мен. Боеше се от собствения си баща. Този страх за мен бе най-голямото наказание, което можех да получа. Защото го обичах. Обичах го повече от живота си.

Родителите ми не можаха да понесат станалото, не можаха да намерят повече сили, за да ми прощават грешките. Те поеха грижите за сина ми. Но вече не съм ги виждал от години. Не съм виждал и Валентин. Дори не зная дали ме помни. Може би дори са му казали, че и аз съм мъртъв. Така ще бъде най-добре за него. Все пак не заслужава да расте с мисълта, че има баща убиец.