Зимата се развихри като лудетина, отвързана от пояса си. Беснееше, танцуваше, завърташе се в стихията си.  Първо засвири вятър, студен и силен. Виеше хорото си като на празник. Фъртуната после омаля и отпусна силата си. Като се наигра вятърът, заваляха едри снежинки. Прозрачни, чисти и бляскави като звездици. Падаха нежно и ефирно като пеперуди, докосваха земята, стелеха се и изтъкаха бял килим. Бяло, бяло…Белота…тя превземаше очите щом я погледнеш, свиваш зеници за да не ослепееш ... даже ти причернява от светлината. Пречисти се въздухът, стана кристален и   бистър. Селцето се схлупи под белия юрган, смълчано и тихо, заспало спокойно в пазвата на зимата. Само кукуригането на някой петел или лаят на кучета прорязваха тишината. Хората стояха на топло, палеха от заран огнищата и се въртяха в домовете. 
             Кина се измъкна от топлата постеля и се облече набързо. Зимното утро беше  настъпило и  тя видя, че всичко е побеляло навън. Каква чистота, Боже! Каква ведрина! Дърветата  бяха навели клони и се огъваха под белия сняг. Дворът им застелен с дълбоки преспи, само няколко стъпки в различни посоки показват накъде е ходил някой. Къщурката на кучето и тя беше побеляла, а то свито на кравай се беше прихлупило в сън. Кина затрополи по стълбите и слезе в долната одая. Майка и плетеше до прозореца, а баща и пиеше чай. Поздрави ги с добро утро и се протегна. Спеше и се. Сънят и снощи беше накъсан като дреп, въртя се ядосано из постелите  и нищо не измисли.
         Трябва да примами Антон. Но как? Като оня беше сляп за любовта и. Да сподели с майка си ? Тя е умна, все нещо ще и каже за разлъката и любовта. Не, по-добре да не пита. Ще се оправи сама. А, онази бозавата… Вела. Ще си изпати тя. Трябва да насъска дружките и против нея. Ще пусне някаква приказка, която да се разнесе из село. Тогава Вела очите си няма да покаже. Ха... ха... ха...
         Усмивка цъфна на устата и. Беше измислила нещо и я обхвана една ленност и спокойствие. Слугинчето я погледна и попита:
                         - Закуската е готова. Ще хапнеш ли, Кинче?
                         - Само чай, от какво е? Мирише сладко.
                         -  Липов, мента и лайка.
            Взе чашата с чая, пусна вътре една лъжичка мед и седна до баща си. Не и се говореше още рано сутринта, затова изсърба на две – на три чая и каза, че отива да вземе ръкоделието си. Качи се на горният кат и пак метна поглед навън. Вече ратаите се бяха разшетали. Ринеха с лопати и гребла снегът. Трупаха го на камара и купата ставаше все по-голяма и висока. Земята се оголи – черна, лепкава  и влажна. Чистотата изчезна като мираж. Кина завърза плитките си над главата и се повъртя до огледалото. Какво? Хубава си е. Лицето и е дребно, като на майка и, но с правилни черти, белези няма. Очите и са кафяви, като на кошута, със закачливи пламъчета, когато е весела, веждите тънки, кръстът  стегнат, гърдите и започнаха да опъват ризата. И белило има. Като се направи с него, матовото и лице побелява като снежеца отвън. И косите и хубави, тежки, тъмни…не като на Вела косата, все едно… цветът и на жълта плява мяза… Като си спомни за Вела изражението и се измени. Ревността, дето не и даваше мира  пак я прободе. Грабна ръкоделието си и реши да отиде в Елкини. Трябва да излезе навън, че тук не я свърташе. А и техните като стояха по цял ден в одаята и омръзваха с приказките си. Все едно и също чуваше всеки ден. Но не смееше да им се противи, че баща и не беше лесен.
…………………………………………..
                  Вела въртеше точилката, ама корите се късаха. Баба Параскева пак и показа, ама тя не беше толкова сръчна. Брашното летеше като облак. 
                    -А, така... а така… - ѝ думаше бабката. 
         Насърчаваше я и и подаде още стиска брашно. Точилката пак заигра. Този път листата ставаха без дупки. Тънки и кръгли, като за показ. Вела се усмихна. Справи се, макар че беше мъчна работа. Научи се да точи баница и млин.
                   - Харно става… а така…Сега сложи малко сирене и ги завий като повой… После ще я наръсим със стопена масчица и ще я опечем. Като се зачерви, ще я пръснем с вода и затулим с кърпата. Ей  с тази кенарена кърпа ще я покрием, ще чакаме да обиколи нивката. 
И  докато чакаха, баба Параскева   разръчка огнището и хвърли още една цепеница. Гледаха  втренчено пламъка и всяка си мислеше за нейните си работи. Бабата тихо запя, а после и Вела със звънък глас:
             Калино-малино,
             Кой ти Калино изписа
             туй бяло лице, 
             бяло като звездичка.
             И тез черни очи,
             очи като маслинка,
             и таз тънка снага,
            тънка  върбичка.
            Дето минеш Калино,
            слънце посърва    
            славеи млъкват, Калино
            цветенцата вехнат.
            Не са видели Калино
            толкова  хубост…
            толкова хубост Калино,
             толкова прелест…

                Вела избърса чело, щото капки пот се стичаше по него. Пъхна баницата да се пече и взе  да премете пода. Мирисът на печено изпълни одата им. Момичето приседна до прозорчето. Навън стана студено, но снегът проблясваше в здрача. Какво ли прави Антон? Дали мисли за мен? Как мило ме погледна на седянката. Дали ме харесва или си измислям? Какъв хубавец, дали ще ме търси… Сещаше се как се докоснаха пръстите им, кога и подаде ябълката. Като огън нещо премина през нея. Искаше да стисне тези силни мъжки длани и да не ги пуска. Да я закрилят мъжките му ръце като стряха за нея.  Искаше да я погали… Ама, че мисли в главата и… Божке… Свян и червенина се спусна по лицето и. Плъзна надолу по гушката и досами пазвата. Сърцето се разтупка премаляло. Баба Параскева ако научи какви ги нареждам, ще ми строши главата, боже…ще си мълча… А лицето на Вела  беше като отворена книга, ако се вгледа старицата всичко ще научи…Срамно и стана, ама от тази седянка все за него жадуваше. Ако я вземе Антон някога… баница ще му изпече… нова мисъл се прокрадна, но тя не я изпъди, а усмивка се разля по сочните и устни. Като тази днешната баница, дето за пръв път я направи с голям мерак. 
           Гледаше как се спуска нощта и звездици заблещукаха на високо, студени и далечни... Мама и татко дали  ме гледат отгоре? Дано ми помогнат в съдбата. Каквото Бог даде… Орис…човешка… Орисана ли съм  за либето, дето ми открадна съня…?
………………………………………..
                       Антон се затвори в себе си. Ходеше като на сън. Нямаше работа и стоеше из дома, но като го хванеше онова нещо за гушата грабваше брадвата и впрягаше каруцата. Излезе и днес навън, а снегът хрущеше под краката му. Обичаше си той двата коня, млади жребци, единият черен като арап, а другият сив като здрача. Милваше ги като деца, а те протягаха шии и близваха дланите му. Закачаха се с него, нетърпеливи да излязат от обора и да поемат на път. Буйната им кръв вреше и кипеше, както кръвта на момъка. Слагаше им хамутите Антон и дръпваше нагоре към планината. В гората беше призрачно тихо. Топуркането на колелетата потъваше в снега. Конете бяха силни и изкачаха стръмнината без много зор. От муцуните им излизаше пара, а гърбовете им опъваха  ремъците и теглеха каруцата. Косъмът им беше гладък като на добре гледани коне. Оглеждаше се Антон в гората, сребърната красота беше като приказка, дебнеше го от всякъде и го примамваше да навлиза все по-навътре. Спираше и хващаше брадвата. Хвърляше по един чул на конете да не изстинат. Чук-чук-чук… звънеше брадвата в ръцете му. Силно замахваше и съсичаше дървото. Така изливаше горчилката, дето му се събра. Освобождаваше ума му, мускулите трепваха и му ставаше по-леко на душата.  И пак чук-чук-чук… докато заглъхнеше брадвата и настанеше тишина. Хапваше комата хляб с дъхава сол и малко сирене, после натоварваше каруцата и тръгваше по пътя. Пътят се вие през склоновете и едва се вижда. А снегът пак се сипе като бяло брашно от небесната мелница. И се стели, стели… Падат по калпака му, ямурлука, влизат в очите, а той ги пъди с ръка. Ама те нямат спиране, нахални и  дръзки. Трополи каруцата едвам, едвам, че от стръмно се спускат и да не се обърнат някъде с товара си. Дърпа юздите Антон, че онези двата лудетини нямат спиране. Сега му става  по-светло, по-ясно,  щото снегът взе да му отмива тъгата. И чисти мисли се въртят и кръжат като пеперуди в ума му. И си мисли  пак…за Вела. Вела му се явява пред него. Вижда я. Иска да целуне меките и устни, да я приласкае с дланите си, да я вземе…Мечтае се да стане негова невеста, както си му е редът. Да се венчаят в църквата, камбаната да звъни… зън… зън… зън… за любовта им. Сега зимъска както е бяло, така да е бяла съдбата им.  И Вела да е с бяло кокиче в косите… Да вдигнат наздравици в хана, хоро да се вие… Остава само да се оправи с баща си. Мечтите му го унасят и той не усети кога влезе в селото.

                      Раздигна дървата, оправи конете и влезе в дома. Вече се смрачаваше и майка му запали ламбата. Гозбата къкреше и Антон се усети много гладен. Братята му се чуваха из двора. Хранеха животинките и си подвикваха нещо. През зимата разпущаха ратаите, само една жена помагаше за къщната работа. Баща му, чобаджи Никола  не се виждаше тъдява. Антон искаше пак да повдигне въпроса за Вела. Беше изчакал две недели, но това го човъркаше като гвоздей и мира не му даваше. Баща му хлопна портата и се прибра. Антон се загледа в лицето му, чудеше се дали ще е  по-сговорчив тази вечер за разговора…Трябва да изчака да хапнат и да се приберат братята му в тяхната одая. Като пийнат винце и ако върви приказката тази вечер, по мъжки ще поеме Антон. Дано кандиса баща му за Вела… Ще започне първом благо, ако не потръгне ще… … … … …. ...