Дойде пролетта, първо пристъпваше плахо и боязливо като крачетата на малко дете. Постепенно стана уверена и силна, омайна с цветна прелест. Пъпките на дърветата се събудиха след дългата зима и зелените им листенца отвориха очи. Въздухът си насити на аромати, дните ставаха дълги и хубави. Снеговете се стопиха и ручеи шурнаха и се спуснаха към реката. Слънцето спускаше лъчите си над земята и я затопляше ден след ден. Тревички и цветенца наддадоха  стръкове и главички, зажужаха пчели, дърветата се окичиха с цвят и щъркелите пристигнаха. Клюк-клюк-клюк…ехтяха и потропваха с клюнове. Стъкмяваха гнездата си, кръжаха и размятваха големи криле. Селото се пробуди като заспало мече след дълъг сън. Хората се размърдаха, обикаляха нивите, пасяха стада, похлопваха хлопки по поляните. Реката напълни коритото и дивните и води се лееха от разтопения сняг. Върбите наведоха клони над нея, изпълнени с млади листа. Природата оживя след дългата зима. Над селото по-горе се виждаше планината, с качулка от някоя останала пряспа.
                Мирко похлопа на вратата и се провикна:
                                    –  Лельо, лельо Параскево….лельо….
           Старицата го чу и изпрати Вела да види кой е. Тя отвори портата. В двора влезе каруца, карана от два едри коня. Млад мъж на Христова възраст, смугъл, с тъмни очи, пъргав и силен скочи чевръсто и задърпа конете към единственото дърво в двора и ги запря. После огледа Вела от горе до долу и явно остана изненадан от хубавото девойче, щото се усмихна и я попита:
                                  – Добър ден. Я, ти па коя си? Как те викат? Язе съм Мирко.
                                    – Дал бог добро. Вела ме думат. Тукашна съм.
            Червенина плъзна по лицето  и  и се заспуска по шията като нишки. Каква я е зяпнал, па тоя. Що я оглежда от глава до пети? И какъв е, от где е? Не го знаеше, но любопитството я зачовърка доде затвори вратника и  въведе непознатия в къщата. А той влезе ухилен и се запъти към баба и.
                                      – Добър ден, лельо! Сполай ти! Дочакахме да се видим.
           И я грабна в мечешката си прегръдка. Баба и се изгуби съвсем в него, беше се смалила тази зима още повече. Но лицето и грейна така, кога видиш близък човек. Позна го и се стъписа пред високия мъж.
                              –   Ооооо, Мирко, ти ли си бе леля…Добре си дошъл, леля. Я влизай. Как така тъдява? Как е Лена?
                           Мирко заразказва за тях. Те живееха в далечно село, в Македонско. Баща му си беше македонец и беше взел Ленка, сестрата на баба Параскева за жена. Но баща му се споминал преди няколко месеца, а майка му кретала едва- едва  и живеела при другия брат и  домочадието му. Двете му сестри се омъжили в други села. И те наредили деца. Мирко помагал на баща си  дорде бил жив за търговия. Правели алъш – вериш, ходели по балканите жито и брашно да носят, надолу  в долината с каруците носели картофи, боб, сирене, ярета. И по Гръцко ходели няколко пъти. Скътали  парици и така вървял животаът. Та с тези парици мерак имал да направи нещо, да опита занаят. Трудно било ама редели дните някак си. Сега решил тъдява да дойде ,тук да живее. Нещо го теглило насам, в Българско, силно като магнит.  
                     Баба Параскева се разхлипа от радост и умиление. Все и идваше на ум за сестра и, за родата дето се пръсна чак в Македонско.
Вела се въртеше из стаята и не знаеше какво да каже. Слушаше ги как бъбрят един през друг. Отиде  навън да донесе яйца, че да пържат за обяд. През това време Мирко попита:
                     – Лельо, кое е това девойче? Ратайче ли имаш?
                    – Не бе леля. Дъщеря ми е.
        И бабата се засмя и зацъка с глава. 
          Мирко не и хвана вяра, щото знаеше, че лелята е голяма шегобийка и зачака.
                  – Сираче е Вела. Комшулък сме с тях. Прибрах я да сме наедно, да не ни наляга самотията и да си помагаме. Повече от щерка ми стана. Харна е. Кротка и работлива.
           Мирко замълча. Пооправи си перчема, приглади с ръка ризата си и се ослуша. Щом Вела влезе и започна да шета, той впери тъмните си очи в нея и не мигна. Следеше я с каква лекота се движи, ръцете и бели и пъргави, тялото изправено. Вела опържи яйцата , сложи и зелен лук, и  Мирко усети как му се пълни устата със слюнка. Девойчето постави паниците  с яденето, отвърза кърпата и извади хляба. Хапнаха каквото има – яйца, сирене, мляко. Много беше гладен и жаден. Стори му се, че по-вкусно ядене не беше ял. А момичето човъркаше като птиче паницата, гребваше по малко и дъвчеше бавно. Очите му все надолу гледаха. Срамува се девойчето. Я, каква е хубава…и колко слънце е събрала в тези светли коси…Мирко не отлепяше  поглед и леля му го усети. Заразпитва го за него, има ли невеста, деца, що чини, що е намислил.
                          – Ерген съм, лельо. Още ходя сам по земята. Намислил съм да правя тепавица тъдява. Мама ми е говорила много за Пъргавица, дето извира горе в балкана над вас. Ще кроя, ще струвам мерак имам да хвана вода от Пъргавица и бара да направя във вашето село. Разбрах, че тепавица нямате, а лесно ще стане. Ще идват на нея да перат, ще върти водата халища и дрехи, лесно и чисто ще става. Ще пада някоя пара, а аз ще въртя работата. После може и воденица да прибавя. Тук и воденица нямате, а ходите чак през три села за мливо. Ясно ми е как се прави тепавицата, на един човек в Битоля му работих и видях как се струва. Ходих няколко дни из балкана, с Пъргавица да се огледаме, запознахме се, и тя ми даде знак…съгласи се, вода ще ми даде…
             Майтапчия беше Мирко и се захили. С Пъргавица се запознал, ама че човек… Вела и тя прихна. Но приказката му за барата, за мерака му, за реката я развълнува. Не мязаше на тукашните, чуваше го с какъв плам говори, какви неща е замислил…Ум има, умно ги реди…ачигьоз …Не беше виждала такъв разтропан момък.

                          – И лельо, ще сбера пет-шест момчета, ще направим улея и коритото, дето ще се върти водата. На първо време и колиба до тепавицата ще направим, да има къде да нощувам. Ще изляза в селото да поразпитам и утре да я почваме. Парици съм надиплил, ще плащам за труда им. Ама тук хан немате, мога ли да остана доде стъпя на крака при вас?
                                – Може леля, как да не може. Ще спиш в другата одая, или в пристройката долу, дето чичо ти обичаше да си поспива сам понякога. 
                  И Мирко излезе да търси из село дружина, утре да почват. Как му биеше сърцето, ръцете го сърбяха за работа…Тесли и брадви ще ечат, дървета ще събарят…доде стане барата. Барата на Мирко.

               Антон събра ратаите още сутринта. После тръгнаха към нивите. Излезе много работа. Започваха да орат. Земята беше изпръхнала след ледовете и сега пръстта се ронеше ласкаво в ръката му. Обходи нивата с коня, после дръпна към другата нива. Дорде му поглед стига все са техни земите. Чифликът е голям, грижливо подреден, изкарват от всичко. Весело  и хубаво му е на Антон. Запролети се. Чакаше я тази пролет с нетърпение. Баща му няма да се изметни сега. На пролетес каза…на пролетес ще прати стройници за Вела. Е, пролетта дойде…най-накрая…През зимата се видяха няколко пъти по седенки, сядаше той до нея, гледаше я, подхвърляше и по някоя дума, а тя му продумваше кротко и тихо. И тя го харесва, знае го Антон. Чувства го… В никой друг не вперваше сините си очи…метличини…
 

                            Кина се чудеше какво да прави. Пролетта я пробуди и не я свърташе на едно място. Ходеше из градината, китки береше, топеше ги във вода, миришеше ги, украсяваше дома им. Ратайчето вчера уми стъклата и изпра завесите. Кина отвори прозореца и вдъхна свежия въздух. Замисли се за празниците, след три недели идва Тодоровден , после Лазаров, Цветница и Великден. Тодоровден и кушиите… Антон имаше два коня, на кой ли кон ще се метне? Ще гледат надбягването и ще се кикотят с дружките… Харесваше и  Лазаруването, дето на реката надвечер венци и китки пускаха…Китката ако изплува, ще изплува и любовта и… към Антон…
               Загледа се в огледалото, врътна се, оправи бухналите ръкави, приглади две стърчащи къдрици, дето бяха изскочили  немирно  зад ушите и затропа по стълбите. Докато не е напекло, тръгна да ходи до Славини, но по средата на пътя се сети, че те са на пазар в града. Обърна да се връща, но и шугна да отиде в друга дружка. Минка живееше на близо, така че кривна към тях. Ще си побъбрят по женски, ще се посмеят. Ще разчоплят тайни.
      Вървеше Кина, мислите и се рееха пак  за Антон и чу в последния миг, как една каруца изтрополя зад гърба и. Божке! Този луд ли е, ще ме помете с този луд впряг… Стрелна се тя към дувара да не я събори каруцата и кога се огледа видя един непознат смугъл мъж  да дърпа юздите и закова конете досами нея. 
                            – Ей, ти луд ли си? Що става? Не видиш ли хора като вървят по друма? В село така не се шпорят конете? Да не си в полето? – ядно го започна тя.
          Ядоса му се, щеше да я убие този луд човек. Мирко спря каруцата, беше виновен, караше бързо, смутолеви едва - едва:
                    – Не бой се, моме. Нема да пострадаш. Прости ми, че бързо карам конете, ама бърза работа ме е замотала. Сполай ти. Не ти мисля злото.
                  И девойчето беше право, не трябваше да препуска така, не е в къра. Че беше виновен, беше. Ама и тя как го попържи, опасна работа…
                        –  А ти кой си? И от къде се взе? – Кина го заразглежда и остана изненадана от мускулите, що играеха под ризата му.
             Бре, колко ербап мома…Подсмихна се Мирко и два реда бели зъби се показаха.
                         – Аз съм Мирко. Мирко Македонецът ми викат. На леля Параскева съм рода, племенник. А тебе как те викат? Тукашна ли си?
                  – Аз ли? Аз съм Кина. Кина … дъщерята на първия човек в селото…И сигурно разбра, Мирко, че из нашето село лудо не се кара… Мирни хора сме. Кръвта ни не ври като вашата…македонци… луди глави…
Очите на Кина святкаха още ядосани. Стисна уста, смръщи се, вдигна глава и тръгна. Тъмните и коси, сплетени в две плитки се поклащаха на гърба и.
               Зачаткаха чехлите на Кина по калдъръма нагоре. Мирко гледаше след нея. Каква дребна, а колко наперена… Хубава, ама лошава бре… Ама, че гордост е събрала…Кина… Щерката на най-важният чорбаджия…ай, ай…щях да я ботурясам… 
          И Мирко си подсвирна, се почеса по главата и после прихна да се смее. Хич не му пукаше, ама трябва да внимава, на ново място е, да не си създава ядове…

          Продължава…