Ослепявам. От очите ми са останaли малки цепки, а някога с тях виждах цветове, претворявах светове, говорех.
Постоянно ме преследва детско лице. Виждам го в икони, виждам го в картини, виждам го в картички, но никога по улиците. То е мило, с буйни коси, големи несъразмерни очи и ме гледа. Винаги си мисля ,че ме укорява. Понякога ми се радва, но в повечето случаи иска. Казвам си наум, че няма какво да му дам, освен любов, може би.
Често ми напомня за сина ми.
Синът ми. Моят син. Детето ми. Малкото ми пораснало момче, пред което винаги ще се старая да бъда най-добрият баща и да му дам всичко, което мога. Всичко!
Бих му дал дъха си, живота си, само и само да е щастлив и да е добре.
Той е инвалид за хората, но за мен временно е поседнал, за да си почине. Той може да лети нависо̀ко, да тича бързо и да ходи леко и елегантно, но не го прави. Синът ми е голям. Не защото ми е син, а защото ми показа, че човек, дори и седнал може да бъде навсякъде, с всеки и по всяко време, стига да пожелае.
Аз ...