Ослепявам. От очите ми са останaли малки цепки, а някога с тях виждах цветове, претворявах светове, говорех. 

Постоянно ме преследва детско лице. Виждам го в икони, виждам го в картини, виждам го в картички, но никога по улиците. То е мило, с буйни коси, големи несъразмерни очи и ме гледа. Винаги си мисля ,че ме укорява. Понякога ми се радва, но в повечето случаи иска. Казвам си наум, че няма какво да му дам, освен любов, може би.

Често ми напомня за сина ми.

Синът ми. Моят син. Детето ми. Малкото ми пораснало момче, пред което винаги ще се старая да бъда най-добрият баща и да му дам всичко, което мога. Всичко! 

Бих му дал дъха си, живота си, само и само да е щастлив и да е добре.

Той е инвалид за хората, но за мен временно е поседнал, за да си почине. Той може да лети нависо̀ко, да тича бързо и да ходи леко и елегантно, но не го прави. Синът ми е голям. Не защото ми е син, а защото ми показа, че човек, дори и седнал може да бъде навсякъде, с всеки и по всяко време, стига да пожелае. 

Аз нямах баща, но пък имах втори. Аз съм дете, което е имало много бащи, но никога един-единствен. Майка ми направи така, че да не познавам онзи – единственият.

Всяка нощ сънувам стълби, по които тежки кални обувки се изкачват и слизат. Чува се шепот, после викове, тишина и отново бързо трополене.

Събуждам се потен и трескав, и после пак заспивам. Стъпалата ги няма, но черна, космата, мръсна ръка бърка в дълбок кладенец и вади риба. Тя пуска рибата в тиган, в който се пържат спомени, надежди и мечти. Риба, която съм ял наяве, а сега и насън, по всякакъв начин. Варена, пържена, панирана, на чорба. Риба, риба, риба, риба, ихтиус.

Питат ме, защо не вярвам в Исус Христос. „Много риба изядох, много вино изпих“, отговарям им аз. 

Опитвам се да забравя и да изтрия от спомените кладенеца, ръката и стълбите, но те ме преследват, като църковна катапетасма разделена на две. Стоя пред нея и пътят зад мен е ясен и очертан, но не знам какво има зад малката й цепка, тъй като е тъмно. Мирише на тамян, а работничката в църквата бърза да загаси едва запалените свещи. 

За мен е важно само едно - да избягам. Да избягам от майка си, която цялото село познава не само в библейския смисъл и от черната, мръсна ръка на втория си баща – страстен рибар. 

Тръгвам си. 

Единственото, което ми остава от тези двама души са омразата ми към рибата, тежките сънища и желанието да ме обичат.

Събрах си малкото лично пространство в една бохча и минах за последно по стълбите. Леко и тихо. Без сбогом, без довиждане, сълзи и „скоро ще се видим”.

Дишах без страх и боязън. Единствeното, което можех да направя оттук нататък е да рисувам. Бяха ме научили да не говоря, пеех сносно, а театърът все още ми беше чужд.

Затова рисувах. Ден след ден, месеци, след месеци, години след години и се харесвах. Харесвах се не само в границите, но и извън тях. Дори ме награждаваха. Мнозина харесваха стълбите, кладенеца и рибата. Именно те ме питаха вярващ ли съм. „Вярващ съм“ – отговарях, – „вярвам в това, че някой ден сънищата ще си отидат“.

Тогава срещнах за първи път човек, който да ме обича. Този човек, каза че със зъби и нокти ще се бори за нашата любов, независимо какво става. И изпълни обещанието си, но зъбите и ноктите бяха впити в мен и аз кървях. Едни рани зарастваха, но други се появяваха и ме болеше. Болеше ме и само земята успяваше да приюти тъгата, която ме обземаше. Тъгата, че желаната любов се е оказала поредната ходеща наляво и надясно, и водеща поредния баща на сиротния син.

Съвзех се, а през това време се заредиха много желаещи да ме обичат, много, които фактът, че съм известен напълно ги удовлетворяваше. И те ме обичаха силно и страстно, до следващата картина, до следващото събитие, на което да покажат колко мнооооооооооого държат на мен.

Появи се и първата ми съпруга, която ме дари с този невероятен син. Големият ми, малък син. Чест и почитания!

Отидох си от нея или тя от мен, едва ли има някакво значение, кой и кога. 
И продължих да живея, много по-изпълнен, много по-одухотворен, но и много самотен. Така срещнах втората си съпруга, заради която сега имам голям проблем. Проблемът, че много я обичам.

Стълбите отдавна ги няма, кладенецът е пресушен, а аз дори не мога да погледна встрани, защото тя е и въздуха, и небето, и паветата, и улиците. Живее в сенките, усмихва се, чрез минувачите, съблазнява с изгрева, сърди се чрез дъжда, гали с вятъра, ревнува с бурята и ляга до мен със залеза. Тя е всичко, а аз съм сам. 
Реших след дълги години да се върна отново у дома, но тя не пожела да дойде с мен, и така и трябваше. Това трябваше да ме спре, но уви. Прекалено дълго сънувах, а после прекалено дълго го рисувах.

Имах отговорите, но крайно време беше да потърся въпросите. 

Затова се усамотих, но не било писано. Около мен се завъртяха ТЕ. 

ТЕ са странна и недотам интересна порода хора, които винаги се въртят около някой известен и недотам, но пък първи на деня, от когото очакват да ги забавлява, черпи и ако е писано, да извлекат не малко дивиденти.

Известните допускат ТЕ до себе си, тъй като имат нужда от своите почитатели, които винаги да са съгласни с тях, да им се възхищават и не рядко да им правят компания, когато са най-самотни и непоносими.

Аз не бях нито от едните, нито от другите, но ТЕ постоянно бяха около мен. 
Възможно е да са много поливалентни хора, възможно и да са много тънки мембрани, знам ли, кой съм аз, че да ги съдя, но така или иначе TE бяха неизбежното зло. Винаги там, винаги същите и винаги еднакво говорещи и мислещи.

ТЕ.

Направих си малка галерия, която беше и заведение, за да могат ТЕ, млади творци и всички, които пожелаеха да се потопят в безвремие.

За мен безвремието беше важно, а за тях необходимост.

Тъй като давах шанс на младите да успеят, около мен се появиха много желаещи това. Така се срещнах с един млад, който ми представи картина, от която насреща ми се пулеха три бутилки. Картината се казваше „Мама, татко и аз“. Това беше жестоко и тъжно.

Когато му казах, че това е жестоко, той реши, че това е жестоко хубаво, дяволски уникално и нямаше как – направихме изложба.

Мама, татко и аз.

Ако майка ти е свежа мента, баща ти отлежал коняк, а ти пърцуца, навярно всичко е наред.

Мама, татко и аз.

Аз нямах щастието да имам баща, нямах късмета да бъда обичан от майка си, но имам прекрасен син и разбрах какво е да бъдеш обичан и от дете, и от жена. 

Ослeпявам, но постоянно ме преследва едно детско лице. Виждам го в икони, виждам го в картини, виждам го в картички, но никога по улиците. Това дете съм аз.