V

         Отместих житието на Доброслав, защото и моите очи овлажняха и не исках някоя сълза да го намокри. Но бързо се взех в ръце и започнах да мисля положително. Все пак засега се отървах жив от похитителите си, но имах ли бъдеще? Ето - един мой приятел е в неизвестност и никой не се интересува какво се е случило с него! Дали Христо Радев щеше пак да ми се обади? Беше ли още между живите? Аз и за миг не се отделях от мобилния си апарат, а нощем го слагах до възглавницата си, за да го чуя като звънне. Жена ми и децата нищо не знаеха за притесненията ми, но и те бяха убедени, че не съм съвсем с всичкия си, щом понякога се губя и вече не ме оставяха без надзор. Когато не бях в компанията на някой от тях, викаха тъща ми вкъщи, за да не съм сам. На разходка започнах да излизам рядко, защото много не ми се нравеше да вървя под ръка с майката на съпругата си. Е, друго си беше да ме придружава млада медицинска сестра, но откакто Министерството на отбраната ме писа оздравял и спря финансирането на лечението ми, нямаше как да си позволя този лукс. Сега отново бях с тъщата, когато пощаджията донесе съобщение, че на другия ден, в осем часа, ме викат на заседание на трудово експертната лекарска комисия /ТЕЛК/. Сигурно щеше да ми бъде определена група инвалидност. В последно време все повече ми се  искаше вече да започна някаква работа и да престана да се излежавам. Вече се чувствах добре и това, което се случи наскоро, отново ми обърка плановете. Поставих си за цел да променя мнението на домашните си за мен – да ги накарам да приемат, че загубването ми е било резултат на обикновен грип и тъй като вече съм оздравял  – пак да ме оставят да си живея сам, необезпокояван от никого. Тъщата, в стремежа си да ми угоди, непрекъснато готвеше какви ли не вкусотии и само като най-случайно сбърчех вежди, веднага сменяше тенджерата на печката и след малко ми сервираше нещо друго. По професия тя бе зоотехник и като такава работеше до пенсионирането си. Та сега все й намеквах, че не случайно ме подхранва, а ми изчислява  дори и кръмните единици.

         - Бабо, за какво ме гледаш така? За разплод или за угояване? - грубо се шегувах аз, защото ми бе дошло до гуша само да ям.

         - За каквото и да станеш, баби, все ще съм си заслужила дипломата! - не ми оставаше длъжна тя.

     Най-напечено ставаше у дома, когато даваха сериалите по телевизията. Майката на съпругата ми не изпускаше нито един, а аз вече едва издържах сантименталността и безкрайните обяснения на героите им. За съжаление бях решил да се правя на културен и изискан мъж, на когото вече е дошъл умът в главата, че най-после да ме освободят от надзор. Затова геройски издържах дори и латиноамерикански филмчета, макар че някои от тях бях принуден да гледам за първи път от хиляда и петдесета серия нататък.

     Тази сутрин станах по-рано от обикновено, изкъпах се и бях напълно готов да се явя на заседанието на лекарската комисия, разбира се - с тъщата под ръка. Жена ми бе отишла на работа, а синовете – на училище. Потеглихме и в началото бяхме бодри и смели. После придружителката ми взе да се изморява и да забавя темпото. Нашата работа бе почти като в приказката “Болен - здрав носи”. Но, както и да е, стигнахме и то малко по-рано от определеното ми време. Чак и дворът на сградата, в която заседаваше комисията, бе изпълнен със сакати хорица. Нямаше никаква надежда и до вечерта да дойде моят ред. Защо ли ме викаха в осем часа, след като не можеха да ме приемат навреме? Други също се чудеха като мен. Имаше само една пейка, която беше отдавна заета.

         След около час най-после излезе дебела лелка с бяла престилка и започна да събира личните карти на повиканите.Обнадеждихме се, че може би все пак ще минем до обяд.

         Тъща ми успя да седне на една стълбичка, а аз не можех да си намеря място - беше такава блъсканица, че нямаше къде и яйце да падне. Изнервените болни започнаха да се карат и настана страшна олелия. На баба ми взе да й прилошава, а и на мен не ми беше по-добре. ”Мъж си, стискай зъби! Ти на война в Ирак беше, та пред ТЕЛК-а ли ще се дадеш?” - си казвах аз. Но тъщата не остиска и в ранния следобяд припадна. От опашката имаше много на нейното дередже и бях разбрал, че няма кой да ни обърне внимание. Ако някой посмееше да се оплаче, излизаше мощната лелка и го наругаваше гръмогласно, а един охранител го изритваше извън двора. Така се принудих сам да извлека майката на съпругата си на по-свободно място и да извикам такси. Платих на шофьора, за да ми помогне да я кача в колата и потеглихме към къщи. Криво-ляво я пренесохме до нашия етаж и я наплискахме с вода. Слава Богу, че взе да се свестява, защото се бях наплашил от служителите на здравеопазването и не смеех да звъня на “Бърза помощ”.

     Вечерта жена ми заразпитва какво сме направили и ще ми дадат ли пенсия като инвалид. Казах, че повече не искам да ходя на никакви прегледи и пред каквито и да било комисии - здрав съм и трябва да започна работа. Обаче тъщата, нали си беше яла кокоши крака, най-подробно разправи за безкрайната опашка, за блъсканицата и как едва жива остана. Досега никой не бе обръщал внимание на наши жалби, преди няколко дни и следователят не ми хвана вяра, та сега като се разяри съпругата ми и започна да нарежда на кого ще се оплаче, чак ме досмеша. Рекох й да пие една студена вода и да диша дълбоко. След малко духовете се поуспокоиха и пак заразгръщах житието на Доброслав.

VI

         Най-подир и аз в роден дом се уседях след много лета митарстване по чужди друмища. Но нямаше я мама, а с Верка наново се опознавахме, че дълга ни беше разлъката. Брат ми Пейо си имаше своя челяд и все по работа ходеше, за да я изхрани. Лазар Балина поостана вкъщи докато да се поокопити, че без време бе осиротял. Но скоро и той пътя си хвана и пак към Никопола потегли. Лалка вече гнездо си бе свила и деца отчувала под мъжова закрила. Поомислих се що да струвам, че ме не свърташе на едно място. Видях се с абаджията Райо. Много бе остарял чилякът, та трудно го познах. Брат ми му помагаше  и твърде го хвалеше, че си разбирал от занаята, а и добре се отнасял към людете си. Та сега го попитах дали пак като чирак ще ме вземе. Съгласи се майсторът и при него започнах да поработвам. Но у дома се прибирах угрижен и под страх дали турци няма да заваря, че веднъж хвърлили око на сина ми, едва ли лесно щяха да го заборавят. Откупът им хареса на пустите агаряни и нямаше ли да се полакомят за още? Кога се случеше спокойна вечер, с жената и децата се събирахме в голямата одая и тогаз пак си спомнях за предложението на Лука Джовани. Все отлагахме с Верка ходенето до Станимака и разговора с дубровничанина, че не ни се щеше по далечни земи Стойко на учение да проводим. Решихме при нашия свещеник да идем и съвет да му искаме.

         Най-често се молехме в църквата “Света Марина”, че беше в махалата ни. Сега с жена ми боязливо пристъпихме прага й, прекръстихме се и аз затърсих с поглед поп Наум, който наскоро беше поел паството от остарелия отец Кирил. Той четеше на едногова молитва за здраве пред иконата на лечителите – светците Козма и Дамян. Като свърши го доближих, целунах му ръка и рекох:

         - Отче, камък ми тежи на сърцето, че не зная за мойто момче кой път да избера! Ще ми помогнеш ли?

         - Разкажи ми, чедо и ще сторя що е по силите ми!

         Разправих му патилата си покрай Стойко и какво иска от мен Лука Джовани. Поп Наум търпеливо ме изслуша и благо взе да ме поучава нито аз, ни челядта ми на нашата вяра да не изменяме. Каза, че в Рим детето ми католик ще стане и тогаз като чужди с него ще бъдем.

         - Но време му е на сина ми да учи, отче, а тука все в страх от агаряни живее! Що да правим, че умен чиляк да стане и от турци уплах да нема?- попитах с надежда аз.

         - Още утре ще пратя прошение до цариградския патриарх на учение наши младенци да прати и като ми отговори, първо на тебе ще се обадя – обеща свещеникът, благослови ни с жената и ние си се прибрахме вкъщи, успокоени и възрадвани.

         Позамислих се аз над думите на отеца, че в Рим вярата си Стойко щял да промени и нас да заборави. Та нали Павел Джорджич бе католик, а с него още сме си близки и не друг, а той ме спечели за Святото дело – Освобождението от османците, но аз се не покатоличих. Турците пък се мъчеха мюсюлманин да ме направят, но и те не успяха – аз бързо към православието се върнах. Дали беше прав поп Наум? Наистина – повечето от аджемиогланите се отродяваха, след като насила исляма приемeха. Знаех, че тези от тях, които турците успяваха да направят еничари, срещу собствените си майки и бащи заставаха. Но с мене защо не се случи така? Поразговорихме се с Верка и решихме още по-често да водим децата си на черкова, та православието да им е все в душите. Аз пък, кога не помагах на абаджията, учех Стойко, Дона, а и съседските чеда, както на българско четмо и писмо, тъй и на смятане, а и на всичко полезно, що ми беше показал аджемиоглан – агата в султанския сарай. Радвах се, че ме слушаха и интересно им беше, та бързо запомняха важните неща. Мама, Бог да я прости, а след като тя си почина – и Верка, бяха научили децата да тачат църковните празници и нашенските обичаи, що от прадедите ни бяха предадени.

         Много време мина, а поп Наум още не беше получил никаква вест от цариградския патриарх в отговор на неговото прошение. Скоро разбрах, че агаряни били тръгнали да дирят избягали аджемиоглани. Като подочух за това, тайник в дома си направих и Стойко в него затворих, докато да се поуспокоят духовете. Но държи ли се дълго буен младенец кротък  да седи и навън да не изляза? Взе да линее детето ми, та в една черна доба с него към Станимака потеглихме с по една бохчичка дрехи през рамо, кратунка с вода и торбе с храна, а и с много майчини и сестрини сълзи на изпроводяк.

         След някой ден стигнахме и късмет имахме, че в дюкяна му самия Лука Джовани найдохме. Посрещна ни той, възрадван, та и в къщата си ни покани.

          - Сигурен бях, че рано или късно ще се сетиш за мен! – рече търговецът и багажа на Стойко пое, че момчето ми бая изморено му се видя.

         - Истина е, че пак от неволя те търся -  признах си аз и теглилата ни разправих.

      - Нали знаеш – всяко зло за добро! Тъй викат людете и прави са. Ще сполучи твой Стойко като в Рим го проводим, на голяма наука да се изучи. А и тъкмо навреме сте ми дошли, че оня ден от Павел Джорджич писмо ми донесоха и щях хора да пращам да те дирят - Джовани разгъна един свитък и зачете: - “Лука,  много здраве имаш от дук дьо Невер. Говорил съм ти и преди за него – той е същият Шарл Гонзаг, французкият потомък на Палеолозите. Роднина е на мантуанския дук Винченцо Гонзага, а е в разбирателство и със савойския - Карло Емануеле I. Те искат да се свържат с вождове и първенци на Румелия,  дето като тях зъб на османците имат. Пак Голямо дело се замисля, наедно с Папата и моля те, виж как да срещнем дук дьо Невер с Дионисий Рали, с Балиновите синове, с Шишман Трети, с Доброслав, пък и с други будни християни!”

         - Боже, чу молбите ми! – извиках аз, прекръстих се и Стойко разцелувах.

         - Що се радваш толкоз, тате, като разлъка ни чака? - учуди се чедото ми.

         - Сладка е Свободата, сине, а не е страшна раздялата, когато е за добро. Хубаво ми е, че срещу османци пак ще се бием, та ние-българите най-подир от тях да се отървем! - рекох аз и замилвах детето си по главицата, а усмивката не слизаше от лицето ми.

         Скоро, провождан от верни на Джовани люде, Стойко към Рим потегли – на голяма наука да се учи. Дубровничанинът ми обеща, че негови пратеници често ще ми носят вести за сина ми. Аз си се върнах във Филибе, че трябваше да обмисля как да известя Дионисий Рали, който сега оглавяваше Молдавската църква, че се продължава Голямото дело и че дук дьо Невер иска среща както с него, тъй  и с все християнски първенци. Остарял бях веке и разни болежки ми се обаждаха, та трудно дълъг път щях да измина, затуй се молех - дано Павел Джорджич вече да е свършил повечето работа и скоро да ми обади къде да се видим с дука и с всички, що от агаряни искат да се отърват. С отец Наум и с другите свещеници от Филибето се срещахме с много млади люде, за славното ни минало им говорехме, за борбите, що сме преживели и освен на четмо и писмо, и да бъдат добри християни, аз ги учех и сабя да въртят, а и с аркебузи да стрелят. Буйна кръв и знания чувствах, че ще трябват, та османците да надвием и Свободата си да постигнем. Но мине, не мине, пустите му поганци силиците ни изсмукваха, децата ни отнемаха. Със съседите ми бяхме решили да правим,  да струваме, но чедата да си недаваме, а вземат ли ни ги – грабителите да преследваме, дано рожбите да си върнем. Все призовавахме Бога да ни даде опора, че на агарянското тегло да устоим.

         Мина се не мина месец и във Филибето дойде да ме дири чиляк, проводен от Лука Джовани. Той водеше със себе си един млад и напет турчин. Стреснах се що ли щат в двора ми тез люде, докато да разбера кои са. Добре че старият ми познайник - Илия, бе пратеникът на дубровнишкия търговец - същият, който в Търновград беше донесъл на архиепископ Дионисий Рали писмо от хабсбургския император Рудолф Втори. Тогава го провождаше Павел Джорджич. Но сега придружител на вестоносеца бе самият принц Махмуд Яха – първородният син на султан Мехмед III, за който се говореше, че майка му била гъркиня, а момъкът се славел с честолюбие и буен нрав. Седях като на тръни и се чудех за  какво ли съм  притрябвал  на  тоз  османец. Заразглеждах го с интерес. Принцът бе нисък, но с набито тяло - като малко биче. Очетата му шареха бързо и изпитателно. Защо ли Илия ми го водеше?

         - За добро дошли, за добро! - неспокойно заповтарях, като разбрах кои са гостите ми.

         - Добре заварил, стопанино! - по християнски обичай и на гръцки език ми отговори Махмуд и се поусмихна.

         - Какво ви води при мен? – не се стърпях аз.

         - Помощ дирим – рече Илия и ми заразправя, че принцът с много хайдушки войводи вече се бил срещнал, но искал да обиколи и християнските първенци, та заедно престола на баща му да отнемат.

         Мина ми през ума, че Яха е едно хитро човече,  толкоз лакомо за власт, та чак прибързва, че до нея да се докопа, но както се е разбунил, може и на нашето дело да помогне.

         - Преди време се случи да поработя в сарая на Мурад III. Под диктовката на господаря пишех негови заповеди, берати, фермани и закони. Така научих,  че срещу султанска дума се не рита току тъй, защото лошо ще си изпати тоз, който е посмял насреща да й излезе. А ти, принце, си много смел! - набрах кураж да предизвикам Махмуд.

         - От майка си знам, че в устата на Цезар били вечно стиховете на Еврипид: ” За царска власт закона можеш да скверниш – в останалото следвай благочестие!”- рече ми Яха като ме гледаше право в очите. С мъка отклоних погледа си и тръпки ме полазиха, че опасен чиляк седеше срещу мен и трябваше все нащрек да съм с него.

         Чувал бях, че когато по османския обичай удушили деветнайсетте братя на Мехмед III, чак и Аллах за тях сълзи заронил. Те били погребани, заедно с Мурад III, в градината на “Айя София”, в красиво тюрбе, съзидано от Давуд ага, който вече работел като баш мимар - на мястото на починалия Синан. Сетих се за това, защото се замислих какво ли подтиква принц Махмуд да бърза престола на баща си да отнеме - та нали той е първородният му син и без това по право ще е султан след смъртта на Мехмед III.  Дали някоя хитра жена от харема на султана не бе забъркала тази каша в главата на младенеца Яха, за да го премахне от пътя на своя собствен син към трона? Но какво съм се замислил за агарянската управия? Усещах, че сега му е времето тъй да сторя, че от честолюбието на принца полза да добия за Святото дело – свободата Българска.

                                        Следва продължение