Събуждам се, разтърквам очи и примигвам от ярката светлина, процепваща се през прозореца. Изтягам се бавно като котка, готова за стръвни подвизи и си мисля вече за сутрешното си кафенце, но нещо не ми мирише на кафе, пък аз нали съм свикнала да ми го поднасят веднага. Оглеждам се и протягам ръката си за теб, мястото още е топло, но теб те няма. Наистина те няма, наострям слух към съседната стая, за да чуя познатия звук от тропане на прибори и шуртене на вода, но е пълна тишина. Къде си, кой те е пуснал да се измъкнеш от леглото, защо си се надигнал сам без мен. Отново се изтягам кръшно, извивам гръбнак и чакам за някакъв знак отнякъде и от някого и някак си даже за мириса пак на кафенцето. Не се надигам, няма защо, няма смисъл, няма те, липсваш... и оставам в леглото, като продължавам да дремя и отново сънувам...
Сънищата ми са винаги с теб, неотлъчно навсякъде си с мене и не си ги представям в някой ден и в някой час да са други... да са без теб... без твоят образ... без твоя шепот... ...