От този свят
Понякога много ми се иска да знам какво е да не си от този свят.
А всъщност как се озовах в този?...
Смътен детски спомен за мъж в бели чаршафи, покрит с бяло. Лежи неподвижен, а аз го виждам и искам да му кажа нещо, а не мога... Не мога да говоря. Но мога да гледам – грапавите стени и таван в бяло, в които откривам толкова много фигури – над мен, до мен... Мрежата на креватчето... Играя си с пръстчетата... Над мен се надвесва една глава и косите ù ме гъделичкат. Главата на майка ми...
Пролет е. Седя в училищния двор и гледам как децата играят. Щъкат с колелетата наоколо. Ритат топка, целят твърде високия баскетболен кош. Там някъде е и синът ми, но вече съм го загуби от поглед. Какво ли беше да си на десет години. А на три? Късното слънце се появява иззад жилищните блокове и почва да припича. Ставам да се поразходя.
На пейките седят майките и си приказват кротко. Бащите, като мен, са изключение. Чакаме децата ни да се наиграят. Опитвам се да си спомня усещането, което имах като малко момче и сякаш успявам. Огромна радост и нетърпение, очакването да ми се случи нещо. Нещо.
И тогава я виждам с периферното си зрение. Върви към мен, стъпва с върха на пръстите си, протегнала ръчички.
Момиченце на видима възраст около три годинки. Клякам и инстинктивно го гушвам. То ме прегръща през врата и впива огромните си кафяви очи в мен.
– Ъъ... Ъъъ – опитва се да каже нещо и започва да милва брадата ми. Брадата ми е голяма, къпана и мека. Пръстчетата на момиченцето са малки и събрани, не спират да я галят.
Оглеждам се наоколо за родителите. И друг път се е случвало, когато бащата има брада, детето да ме сбърка с него. Но този път не е така. И двамата са някак твърде обикновени, късо подстригани и много млади.
Подавам детето на майката и ù се усмихвам извинително. Но само след секунди то отново тръгва към мен. Чак сега забелязвам, че още не може да ходи добре и се олюлява. Отново го гушвам и го вдигам нависоко. То не спира да пипа брадата ми.
Очите му, кафяви и големи, ме гледат като голям човек. Много голям.
„Ти си поет”, казва то.
„Да”, отговарям мислено, „А ти?”
То се усмихва.
„Не знам още”, казва наум, „Но искам да рисувам, знам, че мога.”
„Можеш.”
„Но не мога да говоря.”
– Брада – казвам на глас и то докосва брадата ми.
– Носле – казвам – и пръстчето му се пречупва в носа ми.
– Очи – и слага длан на очите ми. Ръчичката му е нежна и топла.
Обръщам се към майката.
– Не може още да говори – казва тя – макар че вече е на три години.
– Яворов е проговорил на пет – казвам – някъде четох. Сигурно носи някакъв талант.
– Кой знае – казва майката. – Още не може да ходи добре. Водим го на рехабилитатор, правим упражнения.
То не спира да гали брадата ми и търси погледа ми.
Поглеждам го вече с други очи. Като болно. С жалост и надежда.
„Не ме гледай така”, казва наум.
Не знам какво да отговоря.
„Ще видиш колко ще порасна и ще съм хубава.”
Не мога да се откъсна от очите на това дете. Сигурно си въобразявам, че ми говори.
„Има огромна енергия в мен”, казва то, „Ще излезе”. „Ще излезе...”
– Как се казваш – питам и на глас и наум.
– Рая – казват и двете.
– Рая – повтарям.
– Има пристъпи – обажда се примирено бащата – с епилепсия е.
– И Достоевски е бил с епилепсия – казвам първото, което ми идва наум.
– И не само той... Много са. И мъже, и жени. Кой знае... – гласът на майката е спокоен, но все пак...
Поглеждам очите на Рая. Господи, тези очи. Тъмнокафяви, вглъбени и същевременно ясни и спокойни. Това дете не е от този свят. Това не са очите на дете.
Усещам, че се влюбвам в очите му. Толкова са красиви. После се уплашвам от чувствата си и го оставям внимателно на земята.
Тогава виждам, че жена ми е дошла и ми се усмихва.
– Какво – питам смутено.
– Изглеждаш много мил, когато го гушкаш – казва.
– Не знам – казвам – не знам...
А всъщност знам. Спомних си... Така беше.
Така беше на оня свят.
© Раш All rights reserved.