Никога не съм си и представяла, че ще пиша вдъхновяващи речи. Като тази тук. Банални са и сълзливи. И не помагат много. Виж, опитът е друго нещо. Ако го преживееш, нещото остава в паметта ти завинаги. Ако търсиш достатъчно търпеливо и настойчиво, винаги можеш да намериш отговорите. Понякога изисква време, понякога се случва светкавично.

   Общо взето Господ винаги мълчи. И това те обърква донякъде. Ето в един такъв момент на объркване тръгнах към манастира в Бачково, за да открия отговори. Отговори на въпроси, които ме измъчваха и правеха животът ми непоносим и допълнително обременен от неразбирането и неприемането на околните.

   Пътувах в раздрънкания си ситроен в един спокоен и слънчев ден през Ноември. Топлите одежди на есента обагряха планинските склонове. На места вековните диви кестени образуваха арки над шосето и създаваха нереално красив тунел.

   Пътувах…напред с колата и назад в спомените си, които в унисон  с есента бяха парещи и горчиви…

   Някъде след Нареченски бани, по пътя отдясно, отчаяно размахваше ръка дребна фигурка. Намалих скоростта и се оказа, че беше жена, явно пътуваща на стоп. На стопаджии спирам винаги. Защото е добре ако  чакам и аз на стоп да се случи някой да ме качи.

   Ударих спирачки и пуснах аварийките. Изчаках женицата да се качи. Потеглихме…

   Успях да я разгледам бегло за малкото време, в което тя с мъка се намести на седалката. Около шейсет годишна, нисичка, с къса коса, посивяла и сплъстена и с възголеми дрехи, закърпени и овехтели. Носеше със себе си дълъг кол, на който се подпираше. Сякаш беше пътувала през хиляди вселени, за да се срещнем. Заприлича ми на Ангелите по иконите, които се изобразяват с дълги прътове, на които се подпират, сякаш идват от много дълъг път. Ангелско излъчване имаха и очите й. Много светло сини, с почти прозрачни ретини, бляскави и пълни с болка и обреченост.

- Виждам, че много страдаш в момента, проговори първа тя. Как веднага ме усети, и до ден днешен не мога да си обясня. Казват, че ако си преживял достатъчно дълго започваш да „виждаш“ през хората и да ги усещаш и разбираш моментално.

 - Да, как разбра?, с почуда отвърнах аз и се усмихнах.

Противно на клошарския си вид жената говореше с благ, дълбок и звънък глас. Като камбана, но не от онези изкуствените китайски електронни ментета, а направена от мед и посребрена. Като звънне, та сърцето отпява.

 - Виждам очите ти, нещо много те измъчва… Аз съм Петра между другото, - погали ухото ми благия глас на Петра.

Завоите следваха един след друг и сякаш една по една маските  падаха под пронизващия поглед на спътницата ми.

  -Ами тежко ми е. Много тежък живот. Отивам в манастира да се помоля. Може и да намеря отговори и да спрат мъките ми най-сетне. Защо все става така? Когато намериш малко щастие и ти се отнема.. Имаш работа и в един момент нямаш.. Имаш човек до себе си и в един момент си самотен… С нашите сякаш говорим на различни езици.. Абе! Между другото, ти докъде ще пътуваш? – започнах на „ти“, защото я чувствах близка и усещах съчувствието й.

 - До Асеновград съм. Уж съм тръгнала на зъболекар… Та казваш, че ти е тежък животът. Чакай да ти разкажа аз моя живот да видиш какво е мъка.

И Петра започна да разказва преживелиците си.

 - Аз съм от Малево родом. Много малка останах сираче. Мама почина и ни остави четири броя. Аз – най-малката. Татко се ожени пак и мащехата хич не ме обичаше. Бой всеки ден. Татко много я слушаше и дума не обелваше, когато онази чума ме налагаше с каквото й падне. И за да се отърват от мен на петнайсет годинки ме дадоха на една пиянка от Югово. Той беше на четиридесет и две. И като се почна… Прибира се пиян и ме пребива. После ме изнасилва. И така всяка вечер. Даже два пъти се опита да ме удуши, та за малко да си отида от този свят. Честно да ти кажа, молила съм се за това. Да ме прости Господ! Ама едно време не беше като сега. Лош, добър, пиян, не пиян, теглиш. Търпиш, влачиш и няма мърдане. Баба ми викаше, женилка – желязна ризница. Докрай. Докато душа ти изохка. Що бой съм изяла от този човек. И пак, две деца му родих. С деца пък още по-трудно. Този идиот  всичките си пари за ракия даваше. Децата гладни, парцаливи. Ходила съм да прося малко хляб попарка да им направя с вода и чубричка. По едно време малко отдъхнах, оти нашия откачи от алкохола и се висна на една слива. Обеси се, ама грях-хаир даже не го и свалих от сливата. Така си вися там два месеца. После някой го беше погребал. И досега не знам къде му е гроба. Не искам и да знам. За умрелите или хубаво или нищо, но аз ще ти кажа… Простак от класа!

После такъв страх имах от мъжете, че до четиридесет и две години не исках да погледна никой. Ама то самичък се не седи. Престраших се и се събрах с един, още по-голям простак излезе и от първия. Не стига, че пак пиян, ами и психопат. Даже сега съм тръгнала да видя дали не е умрял и той, щото живее самичък в един апартамент в Асеновград. Сторил го е кочина. С акъла не беше добре, та не сме живели дълго време заедно.

  Петра се умълча за малко. Ноздрите й потрепериха. Но нито веднъж, докато ми разказваше живота се, не пророни и сълза, не трепна с клепачи. Нито веднъж не се усмихна. Аз например, когато има нещо тъжно, плача много. Но тази жена, корава като камък, нямаше и следа от обвинение, самосъжаление или отчаяние. Беше силна и студена като скалите, покрай които минавахме с колата.

 - Слава Богу, децата ми са добре, - продължи тя. – Дъщерята е женена в Лъки, имам и две внучета. Синът ми е монах в един манастир далече в Стара планина и не го виждам често. Та така, моето момиче. Живот. На едни кръста е по-малък, на други по-голям. На едни по-тежък, на други по-лек. Но от мен да знаеш, спреш ли да го носиш, тежестта му ще те смаже.

Петра впи ангелските си очи в моите и в този момент имах усещането, че сам Господ ме гледа – строг и безмълвен, като самия необятен Космос обгърнал в студена прегръдка животите ни.

 - Не се притеснявай, всичко ще се оправи. Искаш ли да отидем в манастира заедно? - предложи Петра.

 - О, да! Много хубава идея, отвърнах аз и в душата ми стана светло и уютно.

В този ден две изстрадали души пътуваха през живота и сякаш сам Господ беше слязъл от Небесата да им прави компания. Колата летеше под шарените есенни листа…