Отмъщението на Баба Яга
Здравей. Моето име е Баба Яга.
"Спри" - ще каже някой. " Не си ли същата Баба Яга от руския фолклор, дето изяде... всичките тези деца?"
Преди да ме съдите, нека ви разкажа това.
Първо: аз съм вегетарианец.
Второ: Аз никога не съм яла никакви деца.
И трето: Аз съм писател.
След години на безкрайни лъжи, аз реших да изляза от сенките и да разкажа истинската история на Баба Яга.
Ето как започва тя.
Миналият месец аз ударих голямата печалба от лотарията.
Господин Тамбулино от "Весела завинаги" издателство ми каза, че моята книга беше одобрена за издаване. Преди да мога да скоча във казана, гребейки със голямата лъжица към моите сестри, за да разкажа за добрата новина, моята книга излезе от печат и се изкачи на първо място на Ню-Йоркската класация за най-добра книга на годината.
На следващия ден аз се събудих и моя красив сън се спука като сапунен мехур.
Вместо най-добрата книга на годината, аз гледах купа със отказите за публикуване от последните няколко месеца.
"Не в този момент", "чудесна история, но не за нас" и т.н.
Аз не се предавам толкова лесно, така че аз седнах и написах писмо до последната издателска къща, където моята Надежда беше разсъблечена отново.
Вместо да си призная, че Надеждата ми е гола, аз просто написах:
"Драги Господин Уилям Морис,
Искам да Ви предам, че за съжаление не мога да приема Вашето отхвърляне. Аз мога да приема само ограничен брой. Моята кокоша къща се е напълнила до тавана и моите нужди са задоволени за в момента. Изпращам Ви фотография, за да не кажете, че лъжа и моля да ме извините за кокошите курешки. Аз ще пристигна във Вашия офис понеделник сутрин и ще обсъдим как ще публикуваме моята книга."
За нещастие, аз бях изхвърлен от офиса като детрониран крал от неговия замък. Господинът със размерите на горила беше много опитен в изхвърлянето на неканени гости от вратата. След като се из пързалях около 10 метра на суха земя, аз най-сетне спрях от другата страна на улицата. Аз не открих никаква нова земя, с това изключение, че моят задник гореше като пържола на скара. За щастие, аз се спасих от Бала с Маски. Толкова е трудно да се намери подходяща вратовръзка, когато имаш костен врат.
Аз се затичах към болницата. Доктор Квак-Квак ми хвърли торба с лед и ми показа вратата. Той учтиво ме покани да се върна, когато си взема медицинска застраховка.
"Добре", рекох аз на себе си. "Защо не опитам следващата издателска къща? Тази звучи обещаваща."
Този път аз реших да опитам по-нетрадиционен начин. Тъй като задникът ми още беше розово-син и останалите цветове от дъгата (трудно е да разбера кои, когато нямаш огледало!) от последното детрониране, аз дойдох със по-специална идея.
"Кой си ти?", запита ме мъжът на вратата. Той беше никой друг, освен Иван Дървосекача от руските народни приказки. Аз бях много изненадана да го видя тук, още повече че не видях неговата секира. (Моля Ви се не ме започвайте със това, защото още имам кошмари от неговата брадва!)
Не исках да забърша пода за 1002 път (Шехеразада не беше наоколо за да ме спаси отново!), така че аз си казах истината.
"Аз доставям тази кутия. Твоят началник поръча тези обувки."
"Ок", каза той и я отвори. Можех опредено да видя разочарованието на лицето му. Аз се кълна в старата си метла, че ако това беше пица, тя никога нямаше да стигне до началника му.
"Мърдай!"
Аз не се мръднах дори и косъм, но той не ме остави да си помисля.
"Чупката! Сегааа!"
За да не се пързалям отново на задните си части, аз се изметох на секундата. Не беше много радостна новината да седя отново във ваната със лед. Аз се насочих направо към най-близката катедрала. (Във катедралата имаш повече шансове да срещнеш ангели!) и се замолих на всички свещени духове на всяка религия, която е съществувала на земята.
Аз се молих, че моята миризлива обувка, (тя е във моето семейство повече от 300 години) която сложих във кутията, ще размекне сърцето на издателя. Моето писмо започваше така:
"Драги Господин Джо Камински.
Тъй като вече си стъпнах на Вашия праг, искам да се представя, така както подобава. Моето име е Баба Яга и аз съм гладуващ писател. Гладуващ, защото никой не иска да публикува моите истории. До днес 37,773 големи публикателски къщи ме отхвърлиха. Аз не броя малките. Така че аз си опитвам късмета тука..."
Не знам какво стана, защото никога не получих отговор. Аз взех другата обувка и я продадох на един бездомник за 12 стотинки. После отдадох на вторични суровини за хартия всички писма от издателските къщи и събрах 154 лева и 34 стотинки.
"Това е краят!" , си казах и реших да свърша за добро. Аз си купих въже и се насочих към Омагьосаната гора. Вече ритах с крака цели 3 часа и се уморих не на шега. Не е лесно да се обесиш, когато имаш костен врат и тежиш не повече от птиче перо. Вятърът ме грабна и ме разнесе като хвърчило. Добре, че предвидливо завързах въжето за едно дърво, иначе щях да осъмна във Царството на Края на Света. Неочаквано някой отряза въжето.
"Ти ли си Спящата красавица?", принц Чаровен ме запита и преди да мога да го спра, ме целуна. "Извини ме, моя любов, за очакването! Загубих се във гората!"
Първо се ядосах и насмалко не го цапардосах през устата, но след секунда почувствах приятен гъдел между краката си. Последен път, когато някой ме целуна, беше Иван Дървосекачът. Той се беше натряскал до козирката една нощ и по погрешка дойде във моята къща. Може ли да повярвате, че след като отдадох всичко от себе си тази нощ, на другата сутрин той се опита да ми отреже главата?
Не е за вярване, нали? Както и да е, устата на принца миришеше на свежа мента и моят стар, сух език отговори много ентусиазирано. Принцът загуби търпение, защото не се превръщах във красива принцеса.
"Ти не си Спящата красавица!", принц Чаровен каза. "Ти си тая стара, грозна вещица. Как и беше името?"
"Баба Яга?"
"О, не! Не ме яж!", принцът изплака и преди да мога да го спра, потъна във Омагьосаната гора. Аз чух вик и два, после сякаш някоя двойка се целуваше и, "О, Боже, не. Не по-младата сестра!" и после всичко утихна. По дяволите. Моята млада сестра пак излезе щастлива! Горкият Чаровен. Той остави чудовището за красавицата, без да знае аз колко много щях да го обичам. О, какво пък толкоз. Не е нещо ново в моя живот. (Тук е място за мелодраматична пауза и ако на някой му се плаче, може да го стори сега!)
Каквото станало - станало, време беше да премина нататък.
"А сега какво, умницо?", се запитах аз. "Толкова си страхлива, че не можеш дори и да се обесиш! Ако не, можеш да направиш нещо друго!"
Една предателска идея дойде в моята черепна кутия. Не знам дали дойде от моите специалитети - Баба Яга зеленчукови сандвичи или
защото някой болт в черепната ми кутия се беше разхлабил.
Аз изтичах до това място в квартала. Беше малък офис, където хората печатаха бизнес-картички, листовки и т.н.
"Можеш ли да ми приготвиш хартия за огъване?", запитах аз стария китаец.
"Ха!", засмя се той. "Мене печати всичко!"
"Колко килограма хартия можеш да отпечаташ за тия пари?" Аз му показах моите кокоши бондове, местна и чужда валута.
"О, много!" Той се усмихна отново и езикът му изскочи от устата като див звяр от хралупа.
"Кога ще бъде готово?"
"Мене зает днес, ти идва утре! Утре ти не съжалява. Много хартия!"
Ние се здрависахме и се разделихме.
Остана ми още едно нещо да направя.
Аз скочих на метлата и забръмчах до всички малки магазинчета, кафенета, капанчета, механи и т.н.
"Аз имам бизнес оферта за Вас, мои приятели!" казах на всеки собственик. "Аз ще Ви дам безплатна хартия за огъване!"
Собствениците помислиха, че аз съм си изгубил ума и приеха с радост.
Аз се отдалечих, смеейки се ехидно.
Ако никой не иска да публикува моите истории, то аз ще ги отпечатам на хартия за огъване, така че хората ще си огъват месото, сиренето и други продукти.
Сега те ще почувстват моето отмъщение.
Отмъщението на непубликувания автор!
Аз знам, че днес единствен, който ще чете моите истории, ще бъдат гладните улични псета, които ще лижат кръвта от хартията.
Един ден аз ще бъда някой, обещавам ви, приятели мои!
Басирам моята метла на това!
Край
© Кольо Карпела All rights reserved.
Та ако на някои му харесва разказа нека да благодари на Енергото...