Някой знаят какво да правят с живота си ..други не.. На някой им се случват чудеса, на други - не …”А ти вярваш ли?”, си спомням някога ме попита някой.. “Не, не вярвам” -  тихичко изрекох …”Защо? Нали ако не вярваш, няма да ти се случат?” - може би да  отговори съзнанието ми, но аз си замълчах …. Както много пъти замлъквах за най - различните неща…когато някой те нарани или обиди аз замлъквах .. приемах го по този прост начин и го заключвах някъде дълбоко в мене ….там където никой никога не ще го види, нито пък ще рови, докато не стигне до него…Понякога светът ме отвращаваше …понякога не можех да понесе всичката тази жестокост… с цялата тази еднаквост…с цялата тази болка ..всичкото напрежение …можеше да бъде забравено… да обърна гръб и никога вече да не мисля за него, но не се получаваше ..миналото един фактор който постоянно те измъчва ..”Докога, докога?” - питаше някакъв вътрешен глас… “Помогни си сама” отвръщаше друг.  “Забрави го!”...“Не, не мога” - то като, че ли те преследваше и те гонеше с една пръчка и всеки път когато забравиш за него те удряше, за да си припомниш… Празнотата отвътре …Той ме изпразни ..открадна ми сърцето и душата..мечтите и завладя спомените ми…смрази кръвта ми…. И остави само празнината…”Ти знаеш ли какво е любов?“ - пита ме някой…”Може би” - отговори съзнанието, но аз отново мълчах…..Тишината? …Тя убиваше всичко… Лъжата  - красива  е, прекрасна е … но си има и мрачна и зловеща страна…Всеки би се питал как мога да оприлича лъжата по този начин? …Различни виждания, може би…Страхът единственото, което е останало добре… Може би изглеждам по - добре – затворила своите очи  завинаги….. всичките тези надежди и мечти…. Да, те могат да бъдат забравени….мога да вида себе си все така спокойна и умислена .. мога да чуя себе си, пееща онази тъжна песен ..отново и отново… но ти ..ти не можеш да ме видиш, нито да ме чуеш.. нито пък да ме разбереш…защото всеки път ме погледнеш ти не виждаш НИЩО! Да, ти никога не си гледал на мен като на някой, който се опитваш да разбереш… Знаеш ли, не те виня ..Само бих те помолила - “Не се рови там, където всичко е заличено..просто няма да откриеш нищо" ….Забрави ли? .. Та нима ти заличи и изтри всичко …”За бога  в какво ме превърна?”…. Да, в какво? … В едно стъкло … изящно ..изкусно направено … но чупливо .. когато се допреш до него то е все така ледено…но ако долепиш ухото си до него … може да чуеш цялата му история …То я нашепва .. Така може да се загледаш в очите ми,  те ще ти разкажат всичко ..отново и отново, докато не го разбереш …”Обичам те” Дали тези думи са достатъчни за теб? … “Не”. Добре, но защо, когато тя ти ги каза ти и повярва, а не мен не можа? Но да, аз не ти го казах по този начин… не толкова директно… но все така искрено … но ти не повярва..”Какво откриваш в нея?” Милиони пъти този въпрос ме мъчеше ..не може%