И тази сутрин, както обикновено, но непонятно защо, беше мрачна и студена. Птичките се бяха сгушили в гнездата си, опитвайки се да стоплят мъничките си деца. Улиците бяха пусти и много рядко се мяркаха някакви заблудени минувачи, бързащи за никъде, но все пак забързани, все едно гонят щастието. Природата мълчеше, беше се замислила, може би, или просто беше нещастна.
На едно малко прозорче, втренчило се в сивото небе, стоеше момиче. Не беше особено голямо, но стройно, с руса коса и за разлика от небето, с кристално сини очи... но за жалост тъжни. Надежда беше гушнала силно малко плюшено мече и плачеше, сълзите ù се стичаха по бледото ù лице и падаха в импровизирана локвичка. Тя стоеше сама в стаята, която беше скромно обзаведена, дори ако мога да кажа – доста пуста, но детето я обичаше. Тази стая беше нейният дом.
Надя плачеше всеки ден, не можеше да открие щастието, а вечер се налагаше да се свива на кълбо с ръце на ушите, за да не чува вечните караници на родителите си. С времето се б ...