И тази сутрин, както обикновено, но непонятно защо, беше мрачна и студена. Птичките се бяха сгушили в гнездата си, опитвайки се да стоплят мъничките си деца. Улиците бяха пусти и много рядко се мяркаха някакви заблудени минувачи, бързащи за никъде, но все пак забързани, все едно гонят щастието. Природата мълчеше, беше се замислила, може би, или просто беше нещастна.
На едно малко прозорче, втренчило се в сивото небе, стоеше момиче. Не беше особено голямо, но стройно, с руса коса и за разлика от небето, с кристално сини очи... но за жалост тъжни. Надежда беше гушнала силно малко плюшено мече и плачеше, сълзите ù се стичаха по бледото ù лице и падаха в импровизирана локвичка. Тя стоеше сама в стаята, която беше скромно обзаведена, дори ако мога да кажа – доста пуста, но детето я обичаше. Тази стая беше нейният дом.
Надя плачеше всеки ден, не можеше да открие щастието, а вечер се налагаше да се свива на кълбо с ръце на ушите, за да не чува вечните караници на родителите си. С времето се беше затворила в себе си, нямаше много приятели и рядко излизаше навън, но днес реши да се поразходи из улиците, събрали притесненията на обърканите хора. Дали повлияни от времето, или по принцип такива, тя не разбираше, но непознатите бяха забили поглед в краката си и тихо прелитаха по тротоара. Ако по случайност някой погледнеше нагоре и Надя засечеше поглед с него, в очите му се виждаше... нищото, една празнота и нищо повече. Тя се уплаши. Какво им ставаше на всички? Защо на никого не му светеха очите? Детето не знаеше.
С прибирането си вкъщи тя завари поредния скандал, отново за пари. По случайност се намеси в разговора, но впоследствие съжали. Родителите ù все едно направиха агитка срещу нея и я атакуваха право в сърцето, а там болеше. Тя се върна обратно и тресна вратата след себе си... просто избяга, беше объркана. Неочаквано заваля и се наложи да се скрие под един мост. Докато чакаше дъждът да спре, който междувременно се усилваше, до нея се доближи някакво момче. То беше мокро до кости, с черна коса и също такива сини очи, но нещо в тях беше различно – те сияеха. Неусетно той я попита:
- Как се казваш?
- А... аз... Надежда! – конфузи се тя. – А ти си?
- Даниел! – 32-карата усмивка озари лицето му. – Защо си тук, сама, а не си у вас?
- Избягах... нашите отново се скараха. – каза тя с тъжен глас.
- Но защо? Ти не трябва да страдаш от това, че те имат проблеми, трябва да се радваш на живота. – той отново се усмихна. – Ето например – този прекрасен дъжд, вгледай се във всяка капка, колко нежна и деликатна е и как пада върху твърдия камък, все едно, че го гали. Толкова е красиво.
В този момент Надя осъзна, че никога досега не е търсила красотата в малките неща, а всъщност е невъобразимо вълшебно.
- Искам да ти споделя нещо. Не те познавам, но някак си ти имам доверие. Аз никога не съм усещала чувствата щастие и любов, а искам. Какво да сторя, за да почувствам магията им? – нетърпеливо попита тя.
- Двете чувства са взаимни. Ти винаги си обичала, правиш го и сега, просто не си се замисляла. А относно щастието, мисля, че ти току-що го откри в малката капка дъжд. Прибери се и следвай сърцето си! – каза Даниел. – Ето виж, дори слънце пекна!
Надя се огледа и си помисли, че сънува – природата се пробуждаше от съня си. Момичето помаха на новия си приятел.
- Благодаря ти! Ти направи едно добро дело – върна стимула за живот в мен, но... не знам как да ти се отплатя!
- Не, не искам отплата! Просто исках да помогна. – усмихна се Даниел.
- И го стори! – Надя започна да бяга през големите кални локви. Беше пълна с енергия и искаше възможно по-скоро да се прибере у дома.
С влизането си тя се метна в прегръдките на майка си.
- Мамо, съжалявам за всичко! Умолявам те, не се карайте повече, страшно много ме е страх! Не искам да ви загубя! – хлипаше тя.
- Миличка, мило мое дете, успокой се! Обещавам ти, че никога няма да те изоставим! – майка ù се усмихна нежно.
- Благодаря ти, мамо! Обичам те. – в този момент тези думи добиха огромен смисъл.
Тя се приближи до прозореца и все едно прогледна отново.
- Значи така изглежда светът, определено е по-хубав! О, мечо, дори и ти си усмихнат. Ето сега съм щастлива!
Навън птичките пееха, слънцето галеше със своите лъчи листата на дърветата, а дъгата прекосяваше небето и се губеше в далечината. Минувачите от своя страна се радваха на гледката и разговаряха помежду си.
Може би всичко винаги е било такова, зависи само от теб с какви очи ще гледаш на света и дали ще намериш приятелска подкрепа, която е незаменима!
© Петя Петрова Todos los derechos reservados
Аз бих обърнал внимание върху пунктоацията. Това е едно много мощно изразно средство и който го владее добре, има много плюсове в повече за себе си. Присъединявам се към Кирил Койчев до толкова, че наистина звучи доста невероятно като случка. Но аз съм имал такива случки и вярвам в тях. Една дума от непознат човек може да промени живота ти изцяло.
Опитай се да внушиш това, което си искала да кажеш. Не го декларирай директно.
ЖЕЛАЯ ТИ УСПЕХ, ПРИЯТЕЛЧЕ!