Губя се. В своите собствени задънени улици. Вървя, без да знам къде съм и чета табелите "Добре дошли на улица Отчаяние", "Заповядайте на улица Обърквация", "Здравейте. Вие сте на улица Депресия". Търся някой, който да ми покаже верния път, но покрай мен се движат само сенки - моите страхове.
Какво ми става? Не бива да се губя! Нещо повече - трябва незабавно да се намеря! Те имат нужда от мен. Всички, които са се изгубили. Но как да открия техния, щом не мога да открия СВОЯ път? Всички, чиито страхове ги преследват. Но аз не мога да прогоня техните, ако МОИТЕ страхове не ме оставят на мира! Всички, които са отчаяни. Но, по дяволите, и АЗ съм отчаяна! А те ме искат за себе си! Имат ми доверие. Как така ми имат доверие? Аз самата вече не си вярвам! Искат да склонят глава на рамото ми, искат някой да ги целуне, да ги прегърне, искат да им кажа, че всичко ще се оправи. Умоляват ме "Говори!" и в гласовете им се прокрадва най-трогателната и оковаваща ме на място нотка на надежда. Гледат ме вя ...