Губя се. В своите собствени задънени улици. Вървя, без да знам къде съм и чета табелите "Добре дошли на улица Отчаяние", "Заповядайте на улица Обърквация", "Здравейте. Вие сте на улица Депресия". Търся някой, който да ми покаже верния път, но покрай мен се движат само сенки - моите страхове.

  Какво ми става? Не бива да се губя! Нещо повече - трябва незабавно да се намеря! Те имат нужда от мен. Всички, които са се изгубили. Но как да открия техния, щом не мога да открия СВОЯ път? Всички, чиито страхове ги преследват. Но аз не мога да прогоня техните, ако МОИТЕ страхове не ме оставят на мира! Всички, които са отчаяни. Но, по дяволите, и АЗ съм отчаяна! А те ме искат за себе си! Имат ми доверие. Как така ми имат доверие? Аз самата вече не си вярвам!  Искат да склонят глава на рамото ми, искат някой да ги целуне, да ги прегърне, искат да им кажа, че всичко ще се оправи. Умоляват ме "Говори!" и в гласовете им се прокрадва най-трогателната и оковаваща ме на място нотка на надежда. Гледат ме вярващо и отчаяно. И аз говоря. За да не млъкна. Ето, дори и сега. Говоря, макар да няма какво толкова да кажа, макар да знам, че не ме слушаш много внимателно. Говоря, защото ако И аз млъкна ще се възцари най-ужасяващата тишина. Ще настане най-зловещото мълчание. Затова говоря. Но обикновено повече слушам. Слушам за плъховете в нечие мазе, за просяците под някой мост, за алкохолизма на някой провалил се нищожен човечец и за всичките измислени проблеми на всичките измислени хора. Измислят си проблеми, за да не им е случно. А аз слушам. Защото, всъщност аз съм едно най-обикновено кошче за душевни и отпадъци. Обаче, както неотдавна открих, аз също имам отпадъци. А наблизо няма друго кошче. 

   Те имат нужда от мен. Искат да им кажа, че животът е хубав, че има и добра страна. Те даже се надяват АЗ да бъда тая добра страна. Искат да бъда тяхното утро след дългата нощ. Тяхната светлинка в края на тунела. И знаят, сигурни са, че ще бъда там винаги, когато имат нужда. Но... АЗ ВЕЧЕ НЕ МОГА! Не мога да ги уверявам колко прекрасен е животът, защото той НЕ Е! Не мога да бъда утро, защото тъмнината ме е обгърнала изцяло! Не мога да съм светлинка, защото никой не иска да свети НА МЕН.

Да, аз съм едно препълнено, пропукано и толкова дръзко да има свой боклук кошче за душевни отпадъци. И аз искам да бъда прегърната и утешена! Ееей! И аз имам какво да изхвърля! Ехоо!

Ето го! Идва към мен. Точно както си го представях. Мечтите ми се сбъдват! Сънищата ми стават реалност! Всичките ми тайно изплакани сълзи изчезват, сякаш никога не ги е имало! Сега ще му кажа колко ми е липсвал, макар да не съм го познавала! Най-накрая някой се интересува от чувствата на едно, доскоро безчувствено, кошче! Някой иска да слуша. Някой иска да му кажа. И аз искам. Но не мога... Устните ми са се свили, вкопчили са се една в друга. Те са свикнали да целуват, да дават надежда, да утешават, но не и да говорят за притежателката си! Стоим така няколко минути - аз, опитвайки да проговоря и моето кошче, гледайки ме безмълвно. После то, също тъй безмълвно, си тръгва. Аз го изпращам с поглед, но не ми е много тъжно - има опашка от такива, които искат да бъдат изслушани.