exuded (Владимир Георгиев)
643 1317
Nov 11, 2022, 9:07 PM

Отражение 

  Prose » Narratives
320 6 15
2 мин reading

     – Не сме се виждали отдавна.

     Времето беше заличило всичко човешко у него. Изобщо не приличаше на себе си. Следователно е напълно естествено, че не го познах на улицата.

     – Така е – отговорих. Всъщност изобщо не си спомням кой беше конкретно. Някъде бяхме говорили, нещо бяхме обсъждали, но дали? И кога? За свое оправдание отбелязах: – Не приличаш на себе си вече.

     – Силно казано. Защо така мислиш?

     Ама че досада! Опитва се да разговаря с мен. Вежлив е. А аз не бързам заникъде, но защо, по дяволите, трябва да говоря с човек, който ми се струва напълно непознат? Може да е побъркан. Или въоръжен. Най-вероятно просто се е припознал или пък... Кой знае. Не ми изглежда надежден. Трябва да съм предпазлив и затова бавно изричам:

     – Ами просто така. Изглеждаш различен.

     – Ето това е истината, пич! Различен – да. Но да не приличам на себе си – не. Всъщност сега, едва сега вече изглеждам такъв, какъвто съм.

     Пак го огледах. Сива коса, по-скоро бяла. Прегърбен, угрижен, сълзлив човечец, който повече се бои от себе си, отколкото от другите. Бих го съжалил, ако ми пукаше за него.

     – Предал си се. – Опитвам се и аз да съм учтив, но не се получава. Този тип ми досажда.

     – Нищо такова. Напротив! – съобщава бодро, живо и тягостно щастливо.

     – Добре, добре: може и да греша. Бъди здрав!

     Така исках да приключа този глупав контакт. Но той ми зададе следния въпрос:

     – Прощавай, ама ти кой беше?

     Замислих се и не можах да му отговоря веднага. Всъщност това е един сложен въпрос, който не може да има еднозначен отговор. Вдигнах глава, за да му пожелая още веднъж здраве и да го разкарам, и внезапно установих, че съм застанал пред една стъклена витрина. Нямаше никого, само едно отражение, което не бях виждал отдавна.

     Може би – никога.

 

     А когато се отдалечих малко, обърнах се и видях, че отражението си стои там, на витрината, и ме наблюдава. Като отпечатък на нещо отминало, но живо. Още живо.

 

© Владимир Георгиев All rights reserved.

Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Благодаря, приятели. Благодаря на ИнаКалина, Нели Канева, Петър Димитров, Боряна Христова, Ивита, Пепи; благодаря ти, Силве, Петре, Пламене, Пепи, Катя, Дон Бъч-Странски. И за любими благодаря.
  • Болезнено. Напълно разбираемо и все пак толкова болезнено. Но нито можем, нито е редно да трошим с камъни витрините. Поздрави!
  • Много самокритично. Интересно.
  • Плам - вечер и без осветление 👍
  • Сутрин човек обикновено този отсреща го подминаваме безразлично, така че бих нарекъл ... 'Вечер пред огледалото' ...
  • Интересно...разговор със самия себе си и чудно, че понякога не можем да се познаем
  • "Всъщност това е един сложен въпрос, който не може да има еднозначен отговор." Съгласна съм.
  • Не е лесно да се погледнеш отстрани. А и не знаеш какво ще видиш (или няма да видиш

    - Какво е абсурд?
    - жена да мине край витрина и да не се огледа.
    /виц/
  • Човек никога не трябва да забравя от къде е тръгнал и трябва да помни какъв е бил.
    Животът е колело със здрави спици, връщайки ни винаги към истината.
    Другото си го измислят хората, защото са грешни. Във всичко.
    Чудесен поглед, Владо. Поздрав!
  • Впечатляващо! ✌
  • Благодаря за споделянето, Владо!
  • Понякога е странно да видиш истината за себе си. И просто да отминеш собствения си образ. Хареса ми.
  • това е един сложен въпрос, който не може да има еднозначен отговор
  • Благодаря, Миночка.
  • Живота си тече и хората се променят, но отражението, за дълго остава!
    Хареса ми!
Random works
: ??:??