С ревността все спорим-
не долюбваме се двете!
И какво да си говорим,
като все сме си сърдити?
Ревността с жилава каишка
реши ли да пристегне
врата,дърпа тя,опъва и дере
- и любовта, крилатата птичка –
накрая загива самичка.
И страда, даже мъничката
човешка душичка…
Тя гледаше с някаква упорита пресиленост босите си ходила, качени върху таблото на колата. Той говореше, а тя мърдаше лакираните си пръстчета, наблюдаваше ги как проблясват под светлината на пълната луна. „Трябваше да ги лакирам в зелено, или може би в перлено… „ – си помисли. Сега ноктите и преливаха от жълто-оранжево в ярко червено, също като огнени мидички. А той не харесваше тези ярки цветове. А тя – точно затова си купи преливащ лак в червено. Усмихна се, съвсем леко, че кой знае, какво щеше да си помисли, отново... Не и се спореше точно сега, затова и го слушаше от вече…Колко? „ Сигурно минаха поне 10 минути - премина през ума и, - и е време да каже…” ...