С ревността все спорим-

не долюбваме се двете!

И какво да си говорим,

като все сме си сърдити?

Ревността  с жилава каишка

реши ли да пристегне

врата,дърпа тя,опъва и дере

- и любовта, крилатата птичка –

накрая загива самичка.

И страда, даже мъничката

човешка душичка…

    Тя гледаше с някаква упорита пресиленост босите си ходила, качени върху таблото на колата. Той говореше, а тя мърдаше лакираните си пръстчета, наблюдаваше ги как проблясват под светлината на пълната луна. „Трябваше да ги лакирам в зелено, или може би в перлено… „ – си помисли. Сега ноктите и преливаха от жълто-оранжево в ярко червено, също като огнени мидички. А той не харесваше тези ярки цветове. А тя – точно затова си купи преливащ лак в червено. Усмихна се, съвсем леко, че кой знае, какво щеше да си помисли, отново... Не и се спореше точно сега, затова и го слушаше от вече…Колко? „ Сигурно минаха поне 10 минути  - премина през ума и, - и е време да каже…”

  - Ти слушаш ли ме, изобщо? – дълбокият мъжки тембър се извиси в малкото пространство на колата. Тя преглътна смехът си, като успя някак си да го глътне надолу по гърлото:

     - Ма, разбира се, че да! А искаш ли да повторя всяка думичка?

Очите му заблестяха в тъмното, а тя знаеше, че погледа му сега е остър и пронизващ, но това я развесели още повече.

  И двамата бяха голи и се бяха излегнали върху спуснатите седалки в колата. През деня беше валяло, но вечерта небето се беше прояснило и звездите искряха - ярки и примамващи погледа. Пролетта, бавно се преливаше в лятото, но в късната майска нощ миришеше на измитите цветове на див люляк и зеленина.

    - Значи се разбрахме! Когато мога и ни се иска  ще ти го покажа някак и ти вече си знаеш, нататък…

Разбира се, че знаеше. Чакаше по пътя, като добро кученце, той да мине да я вземе, все едно беше крадец…А може и да беше – крадла на съдрани парченца щастие на бленувани любовни мигове.

„ Ти, май не си наясно с двоякия смисъл на думите, мили! На теб може и да ти се иска, но дали на мен…В това е смисълът да ни се иска – и на двамата… Боже, колко време вече? Две-три години… И, сега имаш си вече „много сериозна приятелка” и още повече аз трябва да се съобразявам. Да, може и да съм била влюбена, но никога не съм била загубена! И  - никога не съм била глупава, макар че ти си по-голям. Напълно ми е ясно, че ставам за изпълнение на всичките ти скрити страстни желания, но никога няма да има повече от това…Три години са достатъчно време, не само да го осъзная, но да си го набия в дебелата глава! ”

   - Сега съм с нея. Сериозно излизаме. Колежка е от работата, така че сме почти постоянно заедно. Но, разбира се – това между нас си остава. – отново заговори той.

Тя въздъхна. Реши да запали цигара, но думите му я спряха:

     - Нали знаеш, че ги отказвам! Ще кадиш като се прибереш. Хайде сега, обличай се, че май взе да роси навън!

И, наистина, част от небето, по което допреди малко блещукаха игриво звездите, сега беше затулено от дъждовни облаци, които ръсеха ситен дъжд и мокреха стъклата. Те се облякоха, набързо. Той запали колата. Завъртя кормилото, даде назад, после напред. Натисна педала на газта докрай, за да мине през една дупка, пълна с дъждовна вода и…колата закъса.

    - По дяволите! Ти си виновна, ако беше по-рано станала от проклетото заведение…

    - Да, бе – аз съм виновна! Така ли се кара, като знаеш, че е валяло и може да затънеш?

    - Я да мълчиш! – сопна и се той.

„ Ма, разбира се, както заповяда Негово Височайше Великолепие – веднага слагаме ключ на тази уста, че да не накърняваме прекрасността на нашето слънце!” – си помисли тя, иронично-насмешливо, но си замълча.

Той излезе навън. Оглежда дълго колата и гумите,  и  накрая я извика:

    - Ти ще буташ отзад, а аз ще натискам газта и с единият крак ще бутам, за да я извадим!

      - Така ще затъне повече ?

     - А бе, прави, каквото ти казвам! Голям акъл в тази глава! Празни приказки не ща!  – изръмжа той. Тя го изгледа косо, но направи това, което и беше казал. Само че колата, наистина затъна повече. Задното предаване не можеше да избута возилото от дълбоката, пълна с вода и лепкавата глинеста кал, дупка.

     - Проклето време! – заръси благословии той.

„Да бе, сега времето ти виновно! То, добре, че ние с времето нямаме акъл, та си мълчим…”

Ситният дъжд изведнъж се усили.

     - Да му се не види! – изрева той и влезе в колата. Идеше и да избухне в такъв силен и почти истеричен смях, но, така и така, сълзи избиха от очите и в стискане да не го направи. „ Не питай старило, питай патило, драги! „ – на ум му каза тя, обърна се и в дъжда приближи близките храсти, където до телената ограда на едно частно лозе имаше купчинки с тънки дървета и пръчки.

     - Къде си тръгнала? Да не откачи? Какво ще ги правиш тези дървета?– провикна се той от прозореца. „ Давай, давай, то на твоята сметка се пише! „ – си помисли тя, докато опъваше от снопа дърва през тела. В живота и в любовта не всичко ставаше със сила, понякога умът вършеше по-добра работа. ” Малко да имаш, но на време да ти стигне!” – казваше една нейна приятелка, та и тя сега.

Показа му, какво ще ги прави тези дървета. Накара го да избута леко колата, колкото да нареди под затъналата гума едно до друго дебелите дървета. След това го накара да даде назад, като тя мина отпред да бута. Този път той мълчаливо изпълняваше. Извадиха колата от дупката. Тя се качи и той подкара бавно, покрай горният по каменист път, за да излязат на асфалта.

***

     Тя тичаше нагоре по пътя. Добре, че тази вечер реши да не обува сандали, а остана с маратонките. Бързаше. Капчици пот избиха по челото и. Спринта, който направи по нанагорнището направо подпали дробовете и. „ А сега, хубаво ще ти излязат фасовете през задника! „ – сама се нахока, но не спря, даже обратното - пое дъх и вложи цялата сила на която беше способна. Младото двадесетгодишно тяло прелетя разстоянието до края на улицата и свърна по другата. Беше се забавила много, като напращаше приятелката си. Бяха поседели малко пред тях на пейката и той мина с колата.  Знаеше, че  ще обиколи по другата улица и ще я причака, затова, когато реши да се прибира, мина по тясното мостче, зави през горната улица и се спусна от другата страна, почти перпендикулярно. Знаеше как мисли той – щеше да търси улиците,които бяха осветени от уличните лампи, поставени на по-голямо разстояние една от друга – значи, тя трябваше да мине по тези, които бяха добре осветени. Спря за миг, колкото да отдъхне и чу, някъде зад себе си двигател на кола. Изтръпна. Огледа се и в този миг видя, че е близо до една ограда, покрай която на гъсто растяха черници. Избра тази с най-много листа и с по-нисък първи клон, хвана се и с доста зор, като стъпваше и по кората, успя да се качи. И точно навреме, защото фаровете осветиха улицата и колата забави леко ход, премина, покрай мястото с дърветата и зави надясно. Беше той. Подценила го беше, но съвсем малко, разбира се. Сега, май имаше голямо желание „ Да им се иска и на двамата”, само че не ставаше. Знаеше, че нищо няма да и направи, но не искаше да говори или  да се качва при него. Голям инат беше и не търпеше да му се противоречи. А тя пък, често го правеше, понякога искаше да го ядоса, просто така - на шега, но после, като чуеше тежките и обидните му, смазващи нежността помежду им, думи се ядосваше и просто и се искаше, да не го вижда повече.

     Още преди месец, в последната вечер, когато бяха заедно при сбогуването тя му каза, че повече не иска да се срещат. Щом той си имаше приятелка, която харесва, тя нямаше място в уравнението. Той се усмихна и подигравателно и отвърна:

     - Хайде сега, глупости! И умната, докато ме няма няколко дни!

„ Не само, че си нахален, ами си и нагъл!” – възмути се тя мислено, докато заключваше входната врата. - Искаш ти да имаш свободата да си ходиш и излизаш, където си искаш и с когото си искаш, а аз „Умната!” - нямам това право. Да, ама не позна! Откъде –накъде? И преди да съм се придържала към това ти изискване, отдавна вече нищо не ти дължа!”

Една седмица след това излезе с неин връстник. Той, отдавна, я харесваше и тя реши да му даде шанс. С компания се веселиха на механата, после на дискотека, прегръщаха се и се целуваха. Уговориха се на другата вечер след работа да се видят на центъра в кафенето. Тя беше окрилена. Най-после някой не се срамуваше от това да бъде с нея, защото я харесваше истински.

     Следващата вечер, обаче и новият любим я избягваше. Измърмори едно „Здравей.” с половин уста и стана от масата и излезе. А тя си помисли: „ Ако си от тези „Чукни и бягай!” поне да беше свършил работата!” Имаше нещо, което не можеше да си обясни с тази бърза промяна на чувствата. Прати му съобщения, но той не отговори. Ядоса се, не на шега. Вреше и отвътре, защото не и харесваше да я лъжат. Можеше да се оставя да го правят понякога, но винаги знаеше, че е лъжа. На следващата вечер го издебна да влезе в тоалетната и тя се мушна след него.

    - Какви ги вършиш? – стресна се той.

    - Не знам! По - скоро – ти какви ги вършиш? И – не, не ми излизай пак с номера, че не ти е добре и че ще се прибираш. Дължиш ми поне отговор на въпроса: какво се промени?

    - Не знам! Ти ще кажеш, защо ме излъга, че си свободна?

    - Моля?! – тя беше потресена. – И каква трябва да съм, ако не свободна?

     -  Била си с него, пък не ми каза! – разсърден и отговори той.

В началото тя не схвана за кой и говори, но после… Разбра всичко. Онзи беше научил и двамата с най-добрия му приятел бяха заплашили, че ако не я остави, ще стане лошо, защото тя била  заета.

   - Боже! И ти се предаде? Голям си мъж – да знаеш! – отсече тя, врътна се и излезе. Толкова беше вбесена, че и идеше да къса живо месо със зъби: „Този за какъв се мисли?! Да не съм му собственост! „Искам с други да излизам, но с теб, само когато ни се иска…” – саркастично изимитира тя гласа и тона му. Кладенчето за него нямало никога да пресъхне, бил казал.

„Е, да, ама пресъхна!” – си каза тя, тичайки вече по улицата, където живееше. От три седмици се опитваше да я причака, правеше се на „джентълмен” в заведението пред другите, и мили очи и правеше, даже съобщения пускаше. Взе да си идва всяка вечер от града, а не ,както преди само от петък до неделя. Той винаги и мрънкаше, че излиза често с приятели, да внимавала какви ги върши…и още…и още.

    - Сигурно си пил вода от пералнята и то с пяна от  гел „Тест”, за да си мислиш такива неща - пък и да си вярваш! – със сълзи от обида в очите тя затръшна входната врата на дома си.

    Кладенчето пресъхваше рано или късно, когато само гребеш и хвърляш мръсна и отровна вода в него, то няма как, винаги да бъде пълно с чиста, бистра водичка, като не се стопанисва, както му е редът. И любовта беше като водата в кладенчето човешка душа…

Скарани сме с тая, ядна пакостливка –

хич не се търпим – ама, е страхливка!

Чуя ли я някъде около мен да вие и да пее -

сняг над моята глава ще вее…

И  в яда си несломима,

чак ми иде да крещя.

Ставам лоша и непримирима -

как пък се намесва  тя  -

с дамга все жигосва,връзва ,

оковава в пранга любовта,

и онази се задъхва… Как да диша

в тез сърца, как да свети и в очите,

звездно да ухае и да пее волна като птиче?

И въженцето любовно –

 вплело в обич две сърца,

ще разхлаби  и без жалост разплете

с делото си долно само тя –

единствената по рода си – Ревността.