Пак за Жорето
Пиша разказ за любовта и съм напрегнат. Изпих два чая и половин бутилка сапун. Мислех, че е бира, имаше пяна отгоре, жена ми беше оставила халба с веро да мие съдовете точно по пътя към компютъра ми. Сега се чувствам чист. Не твърдя същото за пода.
Този разказ е за някакъв конкурс, който трябва да спечеля, за да стана известен. Не че нямам нужда от слава, в блока всички знаят къде пикая сутрин, за да се убедят, че съм общодостъпен и естествен като премиер или помияр; защо ми трябва да участвам в конкурс, за да доказвам величието си? Питам себе си и разберете – не знам дали този отсреща ще ми отговори някога! Пълно е с простаци, дето се оглеждат в теб.
Вижте го Тутанкамон – грозник отвсякъде, а е световнопризнат и като мумия, и като човек. Сякаш някой е виждал как изглежда преди да умре. Казват, че бил съвсем сакат и деформиран, с женско тяло и грозен нос, при това куц и безформен като настървена политичка в Народното събрание на Република България – тази, куцата държава, с розите и корупцията, ако не я знаете. С асфалта по себе си.
Ето това е!
Любовта, преди да умре, се мумифицира! Асфалтира се, казано на български.
Не, по-скоро е обратното. Ако любовта се асфалтираше по български, щеше да е мимолетна.
Вижте, нищо не разбирам от любов. С малка буква ми е дребна тая дума, с главна ми е твърде голяма. Нито в единствено, нито в множествено число я възприемам. Не разбирам любовта между мъже, нито тази между жени. Общо взето, харесвам любовта, която не възниква, а се ражда.
Á сега, де? Как да спечеля конкурса, ако изобщо конкурсът си заслужава да бъде спечелен от човек като мен? От величина като мен. От... като мен. А?
Ще обясня.
Оня ден Тодор, знаете го, изхвърля дамските превръзки на жена си в кофата за боклук пред блока.
– Как си, Жоре? – питам го ехидно и бодро. Величаво, вероятно.
Той – тъжен.
– Зле ми е.
– Неразположен ли си? – интересувам се.
– Да.
Ясно. Когато любовта се настани между двама, неразположението на едного се предава по безполов път на другиго. Видях, че Жорето имаше рога. Но не му го казах. Той и на мен такива неща не ми казва.
– Кога ще си изрежеш рогата? – поинтересувах се от научна гледна точка. Преди малко ви излъгах, че не забелязвам рогата на Жоро. Но не само за това ви лъжа.
– Когато ти си резнеш еленовите разклонения – вкиснато ми обясни. Той. По човешки.
Жорето е вкиснат, откакто се ожени. Това беше преди двайсет лета, но – ако щете вярвайте, – от тогава все е вкиснат.
– Аз така се родих – съобщавам.
А Жорето се смее. Вика:
– И жена ти така казва. Всяка седмица го казва.
– Кога? Как? – ядосах се нещо. Усетих намек.
– Любовта се ражда с бодли – уточни Жорето. И се ухили: – А при някои – с роги.
Простак. Казва се рога, не роги. Па и така трябва да се пише, доколкото съм чувал в парламента, когато се ругаят законодателно.
– Казвам се Тодор. – Съобщи ми го надменно – като всеки лопатар.
Това го знам. Хвали се като да е Тутанкамон. Имената на хората нямат свойството да ги олицетворяват – схващате ли пениза? Имената се дават, за да оприличиш същността си. Мъжете наричат синовете си Бирослав, а жените дъщерите – Многослава. Възхваление на нещо.
Може и другояче: Тутанкамон значи тут-ан-камон – демек нищо готино. Схваната реч: гепи ме за камъка. За Розетския камък. Примерно.
Ама нали пиша разказ за любовта сега и редно да го пресъздам. Значи: тут – е нещо, ан – добавка към нещото, а камон е вид твърдо месо. Тънко нарязано. Хамон му викат днес. Особено в Испания. Сигурно е бил български македонец, роден в Египет, дето му е дал името. Обичал е тънкото мезе. В Египет са яли хамон от хипопотам или по-вероятно от друго нещо. Например от македонски българи.
Бащата на Тутанкамон е харесвал шунка. Яко. Наш човек, значи. И тут-ан-хамон е харесано име по този начин. На сина си е посветил кльопачката. Или кльпочката – на сина.
И за да не се разпадне това противоречие от думи, създадена е древноегипетска обшивка, нещо като тестис на словесната мисъл. Обвивката е пресъздадена с думи чрез превод от гръцки – как ѝ викаха, пашкул, да, елипса, сега забравих, нали съм влюбен – това е нежност, смъртна признателност, в България я наричаме омраза, ама заградена, като гердан на девица в предприятие на Държавна сигурност за ширпотреба на златни кюлчета в кечмеджета и прочее.
Как ѝ беше името? На обшивката, пльоснала се като безумието на политик върху честта на държава?
Сетих се – огърлица. Така се нарича. Напредвам. Браво на мен.
Обаче няма никакво значение за разказа. С него не напредвам. И любовта в него никаква я няма.
Е нали още го пиша тоя разказ. Какво повече очаквате? Тя, любовта, трудно се получава. А получи ли се, хептен не напредва, ако не я напреднеш. Да я побуднеш. Да я ритнеш. Да я... така де.
Картуш? Май така беше името на пашкулчето. В което се обвива името на любовта. И знаете ли – ако не се обвие в пашкул като бебе, нищо не става. Май е така. За защита.
Пих шампоан. Така родих любов. Към повръщането.
Не знаех, че с рога Жорето се нарича Тодор. Някакъв картуш трябва да е, тоя смотаняк без име.
Елен да му кажа, малко ще е уважително за такова нещо като него. И той любовчия, животното. Сигурно затова сме приятели донякъде. Като нищо той ще спечели конкурса за любовен разказ. Без да участва. Вярвам в него – влюбеният в себе си е винаги роден с рога.
Нека да е Тодор, щом така по-болезнено усеща раните си Жоро.
Или аз – любовта към жена му.
© Владимир Георгиев All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
И брат ми гледаше гълъби... навремето. Кабаци, пощенски, фенерлии, какви ли не. Защо ли помня това? Благодаря ти, Силве.
-
Брат ми гледаше гълъби, също и пощенски. Беше много горд, когато им сложи пръстени с неговото име. От една страна, ако погледнем на това иронично(както е в твоя разказ), може да се каже, че донякъде той беше женен за всички тях. От друга страна - реално местността, в която ги отглеждаше беше планинска и следователно се случваше да изчезне(завинаги)по някой гълъб(имаше много ястреби). Наистина беше болезнено усещане всяко незавръщане. После брат ми реши, че не желае повече да измъчва птиците, излагайки ги на смъртна опасност и в един огромен кашон ги транспортирахме(с автобус)до другия край на България, където негов приятел им сложи нови пръстени с друго име. Не знам, доколко това е човешка черта да разполагаме и притежаваме и доколко обстоятелствата ни показват, че не сме собственици дори на себе си. Така че днес с пощенските гълъби е сложно. Предпочитам да ти пратя адреса си в Еконт и така да се почерпим, поне ще е сигурно, че пратката ще стигне. Шегувам се.
-
Благодаря, Силве. Какъв конкурс? Щом не съм го спечелил, ще почерпя. Само ми прати факс или пощенски гълъб със задник за обратен адрес.
-
Харесва ми иронията, понякога има лечебни свойства. Мине ли в неудържим смях обаче, тогава положението е трагично. Е, поне не си спечелил конкурса. Това е повод за радост (донякъде). Но пак зависи от гледната точка и от това какво точно си си мислил, че пиеш. Радвам се, че прочетох, отивам да ударя един шампоан на екс. Поздрави сърдечни.
-
Благодаря, Роси, Ивита.
-
”...влюбеният в себе си е винаги роден с рога.” ...И не само това, ами няма и никаква конкуренция!
Владо!👍 -
Интересна рецепта за Любов. Пиеш шампоан, раждаш любов. Интересно, какво ще се получи при пиене на белина!? 🤔 Поздравления!
-
Благодаря, ИнаКалина, Мария, SMooth.
-
От едната любов, дето всички я търсят, през Жорето, та чак до Тутанкамон... то, баш, почти кат' рахатлокума, дето можел да се разтяга докато... абе, докато някой зацепи, ама някои пък хич не зацепват
-
Това е рецепта за ироничен тюрлю гювеч, който може да украси мисълта на всеки не като лопатарски рога, а като стремеж да си даде отговор на въпроса какво предвещава името на човека и нещото си там, дадено му от друг, за да открие сам пътя към правозащитното си живуркане. Постави ме
мислено в една центрофуга и натисна копчето на бързи обороти... Свят ми се зави от готварските ти способности, Владо! Усетих нов вкус в тринайстия ден, обявен за фатален! Благодаря ти! -
всички мумии са известни ... Адам бил български македонец, Ева му забранила да носи рога, но после като открили любовта...
-
Благодаря, Дон Бъч-Странски, а чрез теб и на моя приятел Биролюб Смълчанов. Ще се радвам да прочета нещо ново и от двама ви.
-
Иронията най-вероятно ще излекува света колкото красотата го спаси... Но нейсе. Пропаднали сме и без едното, и без другото. Хубаво е, че има и от двете тук. Поздрав от приятел: искрено твой Биролюб Смълчанов.
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
