-    Защо още не съм успял не ми каза. Но ми сподели, как съм щял да страдам от Проклятието, докато не открия кода му на заклинание… Или пък докато не открия достатъчен на брой парадокси в човешката интуиция – поспира за малко възрастния човек, заглежда се в топчето треперещо над чешмата и продължава с нещо доста несвързано - И аз след като той ми каза това много от нещата започнах да си ги обяснявам. Но вече по съвсем друг начин.
-    Какъв? – реших да съм лаконичен този път.
-    Ами започнах да търся обяснения за моето Проклятие къде ли не. И като какво ли не. Дори като набор от  определени статистически възможности.
-    Моля!? Моля!? Това последното не го разбрах! Как така? – съвсем откровено се зачудих аз - Че от къде пък на къде в проклятията статистика? Хайде сега?!
-    Е защо? Щом има код… И щом се говори за минимален брой отгатване на нещо си. Значи при самото разкодиране би могло да има и числово пресмятане на необходимия брой възможности. А това вече са си статистически методи и прийоми. Също като е при класическото шифърно декодиране. 
-    Къде, къде?
-    Като е при криптоанализите. Как къде? При дешифрирането на криптираните кодове. Нали там пак е така. Виж Младеж може и чудно да ти се струва. Но донякъде логиката при разбиването на шифърните кодове е подобно на логиката при решаване на кръстословиците… -  спира пак някъде по средата на репликата си бай Курти, заглежда се вторачено към клона, нарочен за отрязване, вдигна няколко пъти рамене, кривва глава и отсича – Ми да! Все си е така.
-    Да беее! Аз как ли пък не сетих до сега…?! 
-    За кое? – почти се стресна бай Курти и ме поглежда сериозно.
-    Как за кое? Че именно класическото декодиране на шифри помага при решаване на кръстословиците. Че даже и за откриването на Парадокси в човешката Интуиция. И то особено щом иде реч за проклятия –  тръгнах да се шегувам се аз, но след като от негова страна нямаше никаква реакция, реших да сменя тактиката - Ама бай Курти я се уточни, моля те? На кое по-точно помага класическото декодиране на шифри. За правенето на кръстословиците? За решаването им? Или за разваляне на проклятия? 
-    Е! Как за кое? И за трите. 
-    И по-конкретно?!
-    Ами ако говорим за кръстословиците, по-скоро за решаването им е важно – сякаш смислово отново се включи в диалога стареца -  Защото номера в ребусното решаване е статистически да успееш да отговориш на осемдесет процента от познатите слова или словосъчетания. Останалите, които са ти непознати всъщност ги попълва самото кръстосване на думите в геометричен план. При криптирането, или по-простичко казано при писменото правене на шифър, е пак подобно. Всъщност ако питаш лично мен, от най-голяма важност е самия мисловен подход към цялостната задача. Разликата между ребуса и криптирането е че при код-шифъра там нещата ги правиш не като кръстословица от много думи амиии… - проточва едно дълго „и“ стареца и пак се заглежда към клона и млъква.
-    Ами как? – подканям го аз.
-    Ами там всяка една дума ти е една кръстословица – отново се връща в диалога бай Курти и този път поглежда към мен -  В която се опитваш да отгатнеш точното място на точната буква. Щото да може в съответното правилно буквоподреждане да има някакъв семантична логика. Или по-така казано получената последователност от букви да ти бъде познато като звучене за някаква си дума. Пък ако си по начетен ще ти е ясно и като същност, и като понятие. Та когато откриеш някаква част от буквите в неизвестната ти шифрована дума… - усмихва ми се стареца и размахва длан пред очите ми - И то от после работата съвсем си заприличва на кръстословица.     
-    Дааа…! Сложна аналогия направи ти сега. Казваш също е като там на времето Алан Тюринг дето се е опитвал да отгатне и разбие кода на шифърът Енигма на Вермахта. Филм гледах наскоро за него. Игра на кодове се казва. Но пък той нали знаеш. С изкуствен интелект се е занимавал. И машина една е изобретил и използвал. Кристофър я беше кръстил. Е голям математик е бил. Цял професор по титла. И накрая почти сам с машината си отгатна шифъра. Гледам и ти си сам. Само дето каза, че си филолог. Не си математик. И затова и се чудя, защо ми ги говориш тези работи за шифри и кодове. Но май истината е че Кристофър ти липсва. И щото си и без машина – да! Може би и за това не се справяш още с кода на Проклятието. Нали така? – опитах се предварително да отгатна, как ще ми се оправдае бай Курти. 
-    Така е! Филолог съм. Че съм и без машината Кристофър - също е вярно. И че наистина малко повечко се вманиачих в тази тема за разгадаване кода на Проклятието – това също е вярно. Признавам си. Тук поне колкото до това, че съм се преамбицирал да разгадая кода наистина по нещо приличам на Тюринг. Щото даже се записах на курсове по висша математика. После и на лекции по статистика ходих. И малко и на курсове по-скоро те тогава кръжоци по криптология им казваха. И там също ходих.  Е само дето не съм аутист като него. И нямам хомосексуални наклонности. Ама признавам си. Колкото и да се бях амбицирал да отгатвам кода, все пак и до ден днешен правя всичко възможно в действията си да стъпвам на земята. Или пък най-малкото никога не съм се отказвал от жените. Особено ако са хубави – поглежда ме стареца и ми намига. 
-    Ухаа! И това само заради едното му Проклятие? – клатя отново глава донякъде в съчувствие - И какво откри? След като на толкова места си ходил…? И то все различни неща да учиш.
-    Ами много неща открих. За мен. За някой други непонятни неща - също. Но не и кода, как да премахна Проклятието. То вярно! Може би нещата при шифрограмата и кодовото криптиране могат само аналогично, или само по принцип да се съпоставят с тези при съзаклятията. Но все на нещо познато човек трябва да стъпи, когато другото му е неизвестно. Нещо като при уравненията с повече от едно неизвестни. 
-    Казваш проста аналогия. Няма друго?
-    И да и не! 
-    В смисъл?
-    Амиии… има някакви си там допирни точкиии... Но е изключително трудно човек да открие по-така реална конкретика. Къде и в какво са приликите и аналогиите. Да не говорим пък за някакво ефективно противопоставяне с реални действия…
-    И ти какво?
-    Ами бях доста се отчаял. А то Проклятието е гадно нещо. 
-    Сигурно е така. Нямам си и на идея даже какво е – откровенича аз и го поглеждам, питайки вече съвсем сериозно -  Ама ти наистина нещо конкретно чувстваш ли? Или просто си знаеш, че го имаш - и това си е?
-    Охооо! Чувстваш и още как! Разбираш как периодично нещо едва ли не те души. И че преди си бил друг. И към себе си… И към хората около теб. 
-    Е това как…? Или не как, а какво ти се случва? В смисъл ти как го усещаш и разбираш, че ти се случва? И че е в теб това Проклятие. 
-    Лесно! Примерно запознаваш се с някого. След време се опитваш да се сближиш с него. Но не се получава. И това е. 
-    И как? И само това ли е?
-    Ами горе-долу това е! Започваш да се чудиш защо става така. Започваш да се опитваш да се противопоставяш на случващото. А то! Като се замислиш… Няма никаква видима причина. 
-    Но проблемът си го има? Казваш и не можеш да се сближиш с никого?
-    Да!
-    Ясно! И това ти наричаш Проклятие? 
-    Да!
-    А други случаи? Може ли да ми посочиш? Или само когато искаш да се сближиш тогава така се получава?
-    Да! Имах и други ситуации. Там след онзи момент. Да! Там, за който ти казах, че нещо все едно се счупи в мен – замълчава стареца и се заглежда, сякаш някъде назад в миналото си.  
-    Да! Да! Да!? Какво е това непрестанно да?! Ами разкажи! Ти само дадакаш. Нали каза, че ще разказваш?
-    Така казах - да! Ще трябва да разказвам май – повтори след мен бай Курти и без да смъква погледа си от далечината, продължи - Срещаш примерно стар познат. Започвате да си говорите. В началото на разговора всичко си върви нормално. Но после без да разбереш как и защо, изтърсваш пет, шест откровени глупости. И то наведнъж. И то на куп. После подосещаш, как събеседника ти си тръгва разочарован, отегчен, или даже огорчен от срещата. А ти виждаш… Или не само виждаш… Направо много добре осъзнаваш, как реакциите ти спрямо тях хората са неправилни. И неадекватни. Но нищо не можеш да сториш. Просто нещо ново и друго в теб… И то от вътре. И то много силно… То те принуждава да постъпиш така. Или пък онака. Но в никакъв случай не и така, както би трябвало да бъде, за да е добре. И най-интересното е, как в последствие ти много добре осъзнаваш, че не си постъпил правилно. И започваш да съжаляваш горчиво. Но е вече късно. 
-    Еее…! Хайде сега! От един разговор стар познат няма толкова да ти се разсърди. На всеки му се случва да не е във форма или в настроение… Следващия път, като го срещнеш ще му кажеш, че съжаляваш. И готово - реших този път да го успокоя аз.
-    Готово, готово… Ама не е точно готово. Защото има случаи, в които съжалението не е нищо, с което да можеш да си помогнеш. Понеже стореното е вече сторено. И както казах е късно. За друга компенсираща реакция ми е мисълта - след като си обидил толкова лошо човека. И за извинения също е късно. И така постепенно, ден след ден. Седмица след седмица. В случайни, или в нарочни срещи. Започваш да губиш приятели, колеги, добри познати. И дори само познати да са ти – пак се отдръпват от теб. А опитите ти да си създадеш нови претърпяват пълно фиаско. Пък и да успееш - донякъде… То новите малобройни и кратковременни запознанства, в никакъв случай не могат да компенсират постоянните загуби на стари… – стиска притеснително устни стареца, клати многозначително глава, после ме поглежда в очите и завършва вече с по-спокоен тон -  Ето като такова се явява Младеж, практическото проявление на това мое Проклятие. 
-    Ахааа…! Май започвам да те разбира. И казваш от софиянец с много познанства и контакти се превръщаш в дълбоко провинциален дядка, говорещ с пет шест човека разхождащи кучетата си.
-    Нещо такова - да! Само с една малка забележка. Че на практика Проклятието ме превърна в самотен старец, много преди да остарея. А пък иначе си е разбираемо, как с възрастта започваш и да се уморяваш от тази прокоба. И за да не се измъчваш с всичко това, спираш да контактуваш с хора. Спираш да търсиш нови запознанства. Да се обръщаш към стари приятели. Или дори да се опитваш да градиш нови приятелства със стари твои познати. Ще знаеш Младеж - много е лошо. Защото по този начин постепенно и неусетно се отчуждаваш. И в моменти на разговор със самия себе си подразбираш, как по някакъв начин си прекодиран. И не си точно същия. И не си точно ти! Но като нямаш формулата на кода, за да се разкодираш… Иии… си безсилен – и отново ме поглежда и клатейки глава казва - Да знаеш какво ти е. Да знаеш, че има някаква си възможност да бъде махнато… Но по ред причини премахването му да не ти се отдава. Направо е убийствено.  
-    А тези си мисли на Метача каза ли ги? – питам доста заинтригуван, замисляйки се над последната изповед на стареца, защото ми се стори, че бе доста откровена. 
-    Казах му естествено. Е - може би не по-точно този начин. Но му го казах. И го питах защо ли пък този човек така постъпва или е постъпил с мен?  Уж от любов и за любов заради любов!? Пък като се замислиш - съвсем друго се получава на практика. 
-    Така си е! И той?
-    Той помисли, помисли и после каза, че понякога тези проклятия целели точно това. И дори при по-слабохарактерните хора водили към смърт. И то бавна и мъчителна. Понеже човек затворен за дълго сам в себе си, във всички случаи е обречен на преждевременна смърт. Но пък каза, че правилно съм схванал, как всеки си има личен житейски код. И този код е много добре скрит. Но така или иначе имало хора, в чиито личен код Любовта към другите хора имала различни проявления. Примерно от това, както е в нормалните ни представи за Любов. Да речем хора, които обичали другите хора не като хора, а като храна. Прилепвали се плътно изсмуквали другите до пълното им душевно обезкостяване. И после си тръгвали. Имало такива, които обичали другите хора като украшения. Искали да са с тях, за да се похвалят пред другите. И толкова. А когато си били в къщи само двамата - били ужасни. Трети обичали другите хора, също както детето обича играчките си. Били им интересни само докато си играят с тях. После когато им омръзнели или ги чупели, или грозно ги захвърляли нанякъде. Накрая завърши с това, как ако искам да разгадавам каквото и да е, то първото нещо, което трябва да си изясня да е това.
-    Кое то това ? 
-    Ами как е кодирана мисълта за Любов в съзнанието на този, който ме е проклел. Или най-малко как и в какъв код той е успял да прекодира моето разбиране за Любов към хората.
-    Откровено да ти призная слушам те, но не мога да схвана точно. Как може това да се получава? Да речем ще се напъна да повярвам, че прокълнат човек  може и така да се чувства. Както ти ми казваш. Ама честно бай Курти! На мен конкретно - самия механизъм на Проклятието не ми е ясен. Още по-малко това прекодиране, за което ти говориш. Или хайде по-съвременно да го наречем криптиране. Ти толкова като си се ровил - нещо съществено открил ли си по въпроса? 
-    Амии… Това онова открих. Това онова си съчиних. А бе имам някакви си идеи… - започна да го увърта стареца и накрая изплю камъчето - Ама са малко отвлечени като логика.
-    Еее казвай, казвай! То ако съм откровен… Самото понятие проклятие ми е толкова завлечено като идея, че точно ще си пасне не всякакви отвлечени логики. 
-    Добре! Щом пък настояваш! А с понятията Съзнание и Подсъзнание как си ?
-    Опалааа…! Ново двайсет! – усмихнах му се аз, ама нали сам попитах реших да го изслушам - Ами мярках някъде по форумите някакви дебати. Там как Подсъзнанието можело всичко, пък Съзнанието непрекъснато му противоречало. 
-      Ами нещо такова е - да! И аз сякаш съм ги мяркал тези неща. Защото и аз много се ровех. Че около ровенето за тези кодове четох един автор – Лазарев. В една от книгите си той сравнява Подсъзнанието с голямо тежко колело. А Съзнанието с мъничко. В смисъл, че Съзнанието е по-динамична психическа структура. Много по-бързо се нагажда, възприема и откликва на всичко наоколо. Докато Подсъзнанието било твърде мудно и тромаво. Но то пък в замяна на това било много по-мощно. И когато възприемело нещо, то можело да го налага на Съзнанието и на цялата ни поведенческа част от психиката ни. Или пък да речем другия вариант. Когато Подсъзнанието ни не е в синхрон с бързите промени наоколо. Тогава то ни кара да се държим твърде непонятно и необичайно. Поне според средностатистическото групово Съзнание на околните.
-    Искаш да кажеш както е при теб…? Или даваш това сравнително обяснение по принцип?
-    Именно! И по принцип. Пък и както е и при мен. 
-    И как и какво става между Съзнанието и Подсъзнанието.
-    Ами те си обменят информация. 
-    Яяя!? И как?
-    С помощта на нервни импулси - естествено. Които ако не можеш по друг начин… То си ги представи като шифровани кодове. 
-    Добре! Представих си ги! И после?
-    Всяка една такава информационна обмяна между тях си има свой собствен шифър. 
-    Всяка една информация – свой шифър! Коя всяка една? Това не е ли много сложно. Искаш да кажеш, как всеки един от нас ще е наясно със себе си вътре в себе си. Това добре. Но как ще се разбираме хората по между си, ако сме пък чак толкова различни? Или с различни шифри между Съзнание и Подсъзнание?
-    Така е да! Прав си. Различни сме много един от друг. Поне по този критерии на шифроването между тези две психически категории. Но има и друго. 
-    Казвай!
-    Индивидуалните шифърните кодове са различни. Това вярно. Но принципът на шифроване е един и същ при всички нас. Имам в предвид при всички хора по земята. Без значение от коя раса пол или религия е човека. И именно и поради това съществуват някакви общоприети публични кодове на средностатистическото Съзнание. Както разбира се има такива и на средностатистическото Подсъзнание. Вярно те не са чак толкова много. Но пък са публични, защото е съвсем понятно, как те се разчитат от повечето хора. И то почти по един и същи начин – спира да си поеме дъх бай Курти, а аз на момента се вмъквам с питанка. 
-    Като например? – и му правя особен подканващ жест с ръка.
-    Като например някой общоприети международни букви, буквосъчетания и абревиатури. Или дори цели думи. 
-    Като например? – пак повтарям питането си със същия жест и интонация и съответно му се усмихвам.
-    Като например буквата „P“ за паркинг. WC - за тоалет.  думата „Интернационален“ или „Хоспитал“. Ето такива, които Съзнанието на почти всеки средностатистически грамотен човек по света ги знае. Подсъзнанието му също. Така стоят нещата и със световно-популярните лого картинки за самолет, лек автомобил, мъж, жена. Или пък дори за популярните символи или надписи на Nike, Macdonalds Mercedes. Елементарно казано шифърът на кода в мозъка от Съзнанието към Подсъзнанието и обратното за тази дума или абревиатура е публично популярен. Щото като видиш емблемата на Мерцедес или знака на най-голямата веригата за хамбургери в света в никакъв случай не се сещаш за малката кибритопродвачка – нали?   
-    Така си е! Но пък може да ми дойде нещо на ум за чичо Скрудж – отговарям на момента аз и му намигвам -  Добре бай Курти А за другия случай? Дето всеки си имал личен код за нещо си?
-    Младеж забрави да кажеш: „Като например“ – усмихва ми се на свой ред стареца и ме поглежда, правейки ми очаквателен реверанс с ръка, все едно ми дава думата, при което аз му влизам в тона и произнасям пародийно:
-    Като например? – и му връщам жеста с ръката.
-    Та като например Младеж… Стоите няколко човека в компания около някакъв огън. Предполага се че в Подсъзнанието на повечето в този момент изникват асоциации от типа на уют. Домашно огнище. Барбекю. Приятно усещане за топлина. Но както ти казах всеки човек си има и специфични лични кодове на обмен между Съзнание и Подсъзнание. И те са съвсем естествено строго специфични. И строго индивидуални. Та ето в посочения случай… - замълчава за малко стареца и с усмивка на лице отново прави жеста с ръка, имитирайки моето пантомимично„ Като например?“ след което сам си продължава – Като на пример Младеж, ако сред хората гледащи огъня има пожарникар… За него си е съвсем естествено, той гледайки огъня да си помисли и за работа. И още да си мисли за смърт и за разруха. 
-    Ахааа…! - възкликвам аз, прескъсвайки събеседника си - Или по това негово мислене ние разбираме, как при него има специфични кодове? Така ли? 
-    Именно! Точно така И то тези дискретно лични кодове пожарникарят си ги има специално за огъня – по принцип. В неговия случай, ако друг човек се опита да разчете точно пожарникарските мозъчни кодове може би ще се получи нещо, както с криптираните текстове при всички видове шифрограми. Включая и тези на Енигма. И точно в такива случаи за да разбереш какво си „говорят“ Съзнанието и Подсъзнанието на пожарникаря ти трябва шифъра за точните му кодовете. И то на конкретния човек. Иначе няма как да прочетеш шифрогарамата. И ето! Ако се върнем на темата Любов. За едни семантичното значение като буквосъчетание на думата Л Ю Б О В прочетено от Съзнанието и предадено към Подсъзнанието или обратно е едно. А за други друго. Хе хе хе! – засмива се изведнъж бай Курти - И виж Младеж! Тук май се появява обяснение и за онзи прословут парадокс.
-    Кой парадокс?
-    Как кой? За онзи за който ти обяснявах, че ми каза Метача. Дето при различните хора Любовта се проявяла по различен начин. 
-    Че какво му е толкова парадоксалното на това, което се получава? 
-    Че как кое? Виж - получава се това, че уж по интуиция Любовта е най-лесния и най-общоприетия за дешифириране публичен информационен код. Имам в предвид като обмен между Съзнание и Подсъзнание. Пък то май в действителност не е точно така. 
-    Да, да! Има нещо такова – съгласявам се този път изцяло със стареца аз - Може би наистина има не малко хора с доста пообъркани понятности. Относно Любовта искам да кажа. 
-    Именно! – приема моята теза стареца, но после се замисля, усмихва се и продължава – Ееее…! То може би при някой хора не само тези им понятности около Любовта им са объркани... Ама нека сега онез така неречени някои хора - тях да ги оставим на страна. Но пък съвсем сериозно си мисля, как обърканостите могат да се получават дори когато човек е живял в нормална социална среда. Защото първопричините за това объркване могат да бъдат достатъчно много. И да са твърде различни и разнообразни. Да речем може да са генетични. Или пък да са се получили в следствие на настъпването на определени промени в някой възрасти. Било то дори под натиска на някакъв друг необичаен външен или вътрешен стрес фактор. Съзнанието… 
-    Да! Като на пример, ако някой е прокълнаат… - прекъсвам го малко грубичко аз, но миг по-късно, слагайки ръка на сърцето си  поисках извинение – Извинявай! Слушам те с най-голям интерес… 
-    Та Съзнанието или Подсъзнанието в подобни случаи губят ключа за шифъра си един към друг, с който те си кореспондират. И тогава се появяват и особеностите. Примерно в случаите с обърканите асоциации. 
-    Чакай, чакай! Нали сега за понятности и проклятия говорим? Какви са сега тези объркани асоциации?
-    Е! Ми то обърканите асоциациите нали пак от объркани кодове се получават! Дето човек си мисли че прави или говори едно. Но с учудване установява, как другите не го разбират. Или асоциативно разбират съвсем друго. 
-    Ами нормално е така да реагират. След като не го разбират. Щом той им говори или постъпва неразбираемо… Всичко си е в реда на нещата.
-    Като в онзи усмихнат вариант, когато си застанал пред криво огледало и започваш да оприличаваш лицето си на какво ли не. Та тогава нали знаеш? При хората възникват едни такива весели асоциации. Може би по подобен начин и моите ребуси преди време предизвикваха определени весели асоциации. И бяха пикантни и забавни за повечето. Но пошли и нецензурни за други. Нещо като в онзи легендарния виц. За ония мъж с обърканите цицоасоциации. Знаеш ли го?
-    Цицоасоциации ли? Едва ли го знам. Хич не ме бива по вицовете. Така че казвай! 
-    Един отива при психиатъра си и казва: „Докторе  нещо ми става. Мисля си че полудявам. Хората ми говорят за едно, пък аз си мисля за друго. Хората ми показват нещо, а аз пак за онова си мисля. Може би имам разболяване на асоциациите.“ И доктора пита: „Ама все за едно и също ли се сещаш? Искам да кажа каквото и да ти кажат ти винаги имаш асоциация за едно и също нещо ли? Или както преди секунди го нарече „ Онова“?“ Нашия човек му отговаря: „Точно така докторе! Все за Онова! Все за едно и също си мисля!“ Лекаря отново се интересува: „И какво е то това - Онова?“ Нашия човек: „Срам ма е да ти го кажа! Много ме е срам от мене си, докторе. Не ме мъчи и ти така!“ Доктора се съобразява с молбата. Предлага изход от ситуацията: „Добре! Нека видим това твое полудяване на яве по подобен начин. Подобен имам в предвид, както то си се проявява в действителност. Аз ще ти казвам думи. Или ще ти показвам картинки. Или предмети. А ти ще ми казваш на какво ти приличат те. Или какви асоциации будят у теб. Така съгласен ли си?“ Пациента въздъхва с облекчение и отговаря: „Така може!“ Доктора му показва една круша: „На какво ти прилича тази круша?“ Пациента отговаря без да се замисля: „ На цица!“ Доктора: „Добрее… Като форма имат нещо общо! Хубаво! А това на какво ти прилича?“ И му посочва към чинийката с крем карамела, който малко преди това сестрата е донесла в кабинета му. Нашия човек без миг забава отговаря: „На Цица!“ Доктора пита: „Е как де? Ма то нито има подобна форма…? Нито има нещо като зърно от горе? Да речем както беше с дръжчицата на върха на крушата!“  И поглежда към пациента, който притваря за миг очи. Подхваща чинийката и леко я разклаща. След което поглежда към доктора с блажена усмивка на лице и пита: „Ама как трепери само…! Все едно е без сутиен! Нали докторе?“ Доктора първо замълчава, но после казва утвърдително: „Да, да! Трепери!“ На свой ред се замисля по за дълго. Върти глава. Поглежда към компютъра си и показва на пациента емотикона в която две лисици са си допрели носовете. А по средата им има сърце. И пита: „Тази емотикона какви мисли буди у теб?“ Нашия човек отново е бърз и категоричен: „За цици си мисля като я гледам докторе…!“ Но не успява да довърши защото доктора малко грубо го прекъсва: „Е какви цици виждаш сега пък тук? Това са две лисици!“ А пациента гледа едва ли не влюбено в монитора и обяснява: „ Защо как и какви бе докторе? Ами от онези по-малките. Твърдичките. Островърхите. Дето гледат всяка на различна посока. Дето има казват сърдити лисичи муцунки. Не си ли виждал такива? А докторе? Много са готини!“ Доктора отново остава безмълвен. Клати в знак на съгласие глава. Но започва трескаво да се оглежда из стаята за нещо, което по никакъв начин да не може да бъде асоциирано с женска гръд. Накрая се усмихва и посочва на пациента си един голям стенен часовник в стил късен барок: „А тази тиктакаща красота там стената? Тя на какво ти прилича? И какви мисли и асоциации буди у теб?“ Пита самодоволно лекаря, предусещайки как с удачния си избор е успял да предразположи пациента към измъкване от състоянието му цицофиксация. Нашия човек поглежда към стената. Притваря очи и се замисля за кратко. Само след няколко секунди обаче се усмихва щастливо. И започва в ритъма на тиктакането да клати глава ту на ляво, ту на дясно, ту на ляво ту на дясно. След това отваря очи и радостно възкликва: „Докторе… на цици ми прилича този часовник!“ Доктора се ококорва и с раздразнение пита: „Еее…! И как така на цици ще ти прилича? То това там на стената нито по форма, нито по размер или цвят… Ама на мен пък по нищо не ми наподобява на женски гърди. Хайде в другите неща мога да приема, че имаше това, онова. Крушовидки – цици, лисици, ама тук? Къде е приликата? Не разбирам?“ Но в същия момент вижда изумлението на пациента, който е откровено учуден от твърдението на лекаря и го пита: „Е защо де докторе? Я затвори очи и се заслушай в тиктакането! Аз като го направих това… И то веднага пред мен изникнаха две големи хубави цици. Млади и красиви… С преливаща от чашка Д+ топла сочна плът. А аз съм точно между тях. И целувам ту една, ту другата. Цук, цак! Цук, цак! Цук, цак! Ту едната, ту другата. Същото е като това „ Тик, так! Тик, так! Тик, так!“ Дето идва от часовника. Нали докторе?“ Завършва с въпрос Нашия човек и поглежда към лекаря в очакване, който му казва: „Дааа ти наистина си патологичен случай. Явно имаш някаква мания по въпроса.“ Пациента е много притеснен: „Патологичен? Това какво ще рече докторе?“ и пак поглежда към лекаря, който разбира, че може би е всял неоснователна паника и търси начин да успокои пациента: „Е нещо като болест е това манията… Ама не точно…“ Опитва се да намери най-вярното и достъпно определение на диагнозата си лекаря, но пациента го прекъсва: „Да не съм се заразил от цицомания? А докторе?“  Лекаря решава още малко  да тушира напрежението, като насочи пациента в търсене на причината за състоянието му: „Я кажи! Жена ти какви гърди има?“ Пациента се замисля и гледа притеснено настрани. Почесва се по носа и смутолевя под сурдинка: „ Ами какви гърди има жена ми…? Какви гърди я…? Ами тя никакви ги няма. Нещо са там като по-големи бенки. Или като пъпчици – да речем. Нещо еййй… такова малкичко са те…“ и посочва нокътя на кутрето си.  Доктора се вглежда в него изпитателно и отново се интересува: „ А балдъзата ти? А комшийката ти? Или пък секретарката на шефа… Те какви ги имат?“ Нашия човек се замисля малко повече и се колебае, как да отговори, но на края се решава и обяснява: „Тъщата всъщност, тя е секретарка на шефа ми. Там аз изобщо не поглеждам. Балдъза нямам. Ама виж на комшийката съм почти сигурен, че циците са и за чашка Д+. Що ма питаш за циците на комшийката бе докторе?“ Учудено и с нескрита ревност се възмущава пациента. А доктора се усмихва самодоволно и заявява с авторитет: „Изобщо не съм те питал за размера на комшийските гърди. Попитах те по принцип. Ти си този който си мислиш само за тях. За това си и в това положение. Нищо ти няма. Дори няма да те питам от кога не ти е пускал жена ти. Щом пък и тъщата ти е секретарка на шеф ти… Работата при теб май ми е ясна като ситуацията…“ После си затваря бележника, в който си е водил бележки до този момент и въздъхва облекчено. Пациента вижда, че доктора вече не е напрегнат и пита: „ Значи казваш докторе не е някаква си страхотия. И не е някаква лоша болест… Това дето колегите ми викат че е цицомания? А докторе? От това моето не се умира – нали докторе?“ А лекаря се усмихва и казва: „ Нищо ти няма. И не е точно цицомания. По скоро е комшиомания! Ама ако си решил да се лекуваш при комшийката с онова как го каза? Аха да с Цук, Цак – Цук, Цак… Да си знаеш че това лечение е цомба с часовников механизъм! – завършва си вица стареца и ме поглежда игриво:               
-    Ехааа - възкликвам аз – Какъв виц бе бай Курти. То си беше цял епизод от Секса и градът. Че даже и с пискюл. 
-    Може! Но пък е горе долу в темата. И е много близко до това, което се опитвам да ти обясня. За обменните криптиращи кодове между Съзнание и Подсъзнание. И как те могат да бъдат прекодирани по някакви начини. И поради неясни причини. Било нарочни, случайни или независещи от теб и твоите желания. 
-    Ахааа… Може би е така. Цици и стенен часовник. Мисля че разбирам. Казваш има различни нюанси в кодовете ни към определените чувства, емоции, личности и предмети? Понякога в зависимост от личните ни мотиви - например. Или в зависимост от личните ни разбирания. Да речем към всяко едно понятие, което е вплетено във всяка една дума? Нещо такова ли искаш да ми кажеш?
-    Да! Нещо такова е. При онзи мъж. Виждаш ли? Нагона, който всъщност е изключителна функция на Подсъзнанието е изкривил до неузнаваемост възприятията на Съзнанието му. И както става ясно от вица, при него почти всеки обменен импулс има нов обобщаващ код в шифрограмите. 
-    Да, да, да! И той във всички случаи е с формата на големите комшийски цици…! – усмихнах му се с разбиране 
-    Именно! Може би на подобен принцип действа и Проклятието. Поне моето. Променя кодовете при персоналния ми шифър. И аз както ти разказах по – горе се държа и говоря не както очакват хората. Защото моето Подсъзнание ме кара да подхождам изкривено към проблематиката. А Съзнанието ми нали е по-малкото колелеце… То явно никак не може да се пребори с непосилната тежест на тромавото ми Подсъзнание. За това и нищо чудно, как в очите на околните приличам на човек с психически отклонения. 
-    Но казваш си сигурен – има разлика между луд и прокълнат?
-    Ооо…! Определено! Има – да! Разликата между мен и психиатрично болния поне в настоящия момент е най-малко, че аз съзнавам всичко това. Вярно не мога да му се противопоставя. Но ми е ясно, поради точно какво се държа по този начин. Виж Младеж у хората липсва разбиране за състоянието на такива като мен. За това и ми се иска да намаля напрежението. То за това се и усамотявам. Но пък все още не съм загубил желание и надежда. Най-малко да се опитвам да намеря изход от лабиринта на моите насилствено променени кодове. 
-    Дааа! Така, като те слушам и ми иде наум, как за обикновения  човек ще е много трудно да открие разлика между психиатрично болен и прокълнат. 
-    Именно!  Като се прибавят, че има и други състояния като аутизъм. Пък и някой други психически разстройства като биполярните, обсесивно  компулсивните… Иии… кашата от към разбиране що касае прокълнатите персони в моето състояние става голяма. То и мен много често много хора ме таксуват като не дотам психиатрично нормален. Ама аз вече съм им свикнал. 
-    Даа…  А от вътре при лудите как ли ще да е? Дали и те изпитват същото?
-    Кое то - същото?
-    Ами което каза че е при теб. Да знаеш, че можеш да се оправиш. Да знаеш, че вратата на умопомрачителния лабиринт, в който си попаднал може да се отключва. Да знаеш, че ти трябва определен ключ. Но да не можеш да откриеш къде точно е скрит. Или при тях не е така?  
-    Еее…! Нали ти казах най-вероятно не така. Но знае ли човек? То е много трудно един здрав да опише какво точно чувства и си мисли един болен. Но като си рекъл… Ще опитам! Поне да погадая и да поумувам. Може биии… Може биии…  Истинските психари в действията си доста твърдо се противопоставят на нещата. Но не на конкретната движеща причина генерираща заболяването им. 
-    Ами на кое?
-    По скоро на отношението на околните се противопоставят по-агресивно, от колкото на самото заболяване. Особено пък ако първопричината за лудостта им е някакъв непреодолим фактор за тяхната психика. Примерно генетични дефекти.  
-    Е за вродените си генетичните дефекти… там да! Няма оправия! Ама при другите дето имат по-така поведения… Тях? Тези хора не могат ли да се опитват да ги коригират, че да не се набиват толкова на очите на обикновените? 
-    Ами мисля си че не! Защото няма и как да го сторят това противопоставяне. Може би Тя-Природата, създавайки вродено психиатрично болния като човек… Какво ли я? Амии… създавайки го такъв по този странен начииин… Какво ли става тогава я? –  самопрекъсна се с въпрос бай Курти, помисли секунда две и продължи -  Всъщност мисля в такива случаи Природата поверява шифроването на кодовете между Съзнание  и Подсъзнание на някакъв зъл или да речем на неопитен „криптолог“. И именно поради това при този тип личности причината се явява неразривна част от тях самите. 
-    И защо? – реших да бъда любопитен аз до край.
-    Ми защото тя не е присадка поставена в последствие. Както да речем е при мен. В смисъл при генетично обусловените случаи, дефекта е фабричен. И поне според мен много трудно подлежи на корекция. 
-    И какво? Щом така са си създадени… Какво тогава? Изобщо да не се занимаваме с тях? Така ли?
-    Ами не зная Младеж. Може бии… да! Или може би не! – започна доста околничево да отговаря бай Курти явно поради липсата му на яснота по проблема - Може би нещата да са твърде крайно индивидуални за всеки конкретен случай! 
-    Казваш всеки луд си е луд по своему – и толкова! – прекъсвам го отново аз. 
-    Да! Ама чакай сега Младеж! То у всеки един от нас има някаква си персонална странност. Която може да се квалифицира и като лудост в допустими граници. Но на който и човек да се опиташ да отстраниш медикаментозно или терапевтично тази му лудостта… Хммм… Без значение дали е в допустими или в недопустими граници… Мисля си тогава все едно се опитваш да му правиш психическа ампутация… Коетооо… Знам ли дали е сред редните неща?
-    Ампутация ли… Как така ампутация на психиката…? Не схващам! 
-    Ами ако се опиташ да изкорениш или отстраниш онзи болния според теб участък от съзнанието му, то това си е точно равносилно на ампутация. Ама пък тогава може да стане и много, много по-лошо. 
-    Защо?
-    Защото първо на практика едва ли е възможно да се отреже с хирургическа точност съвсем прецизно лудия участък от здравата психика.
-    Защо? Нали сега има всякакви там техники и методики?
-    Еее… Не знам какви са тези техники и методики. Но във всички случаи в самото изрязване ще попадне и голяма част от здравата му вътрешна същност. А това вече никак не е без значение.
-    Сигурно има значение – да! Това каза беше първото „но“? А второто?
-    Втроротооо… Предполагам, че по принцип в такива ситуации не е ясно и друго. Как и дали е възможно отстранения психически участък да може да бъде подменен. С нещо алтернативно ми е мисълта. Примерно ако някой е луд по това всеки Божи ден да посреща изгрева и да изпраща залеза на слънцето – това с какво ще го замениш?
-    Ахааа…! Казваш за това и те лудите, следвайки вродената си луда интуиция трудно позволяват някой да им се бърника из лудостите. 
-    Именно! Явно хранят някакви си вътрешни страхове, как вместо помощ ще получат нови психотравми. И това си е съвсем в реда на нещата. 
-    В реда на нещата ли? Че защо? Уж са луди пък мисленето им да си е в реда на нещата?
-    Защото най-вероятно те намират всичко в себе си за съвсем естествено, ценно и дори незаменимо. Може би и за това тези личности много трудно се самоосъзнават като не здрави хора. Е! Предполагам че е разбираемо повечето хора, вглеждайки се в себе си да се самоопределят като приемливо нормални. И то без значение дали от страни изглеждат като здравомислещи или като нездравомислещи. 
-    Е как така погледа от страни да няма значение? – продължавам да се правя на три и половина аз.
-    Ами така – размърдва непринудено рамене бай Курти – За тях няма значение –  спира за малко той, после изправя показалеца си пред носа и с равен поучителен тон започва да нарежда - Всеки човек, било то луд или нормален, който иска абсолютно да доминира над другите, в повечето случаи издига в култ своя собствен вътрешен мироглед. Съответно отчасти или изцяло, пренебрегвайки или по-скоро, грубо потъпквайки мирогледа на другите. И естествено това става със безцеремонното загърбване на мнението, как самия той-лудия изглежда от страни – после ме поглежда хитричко, пародиращо прави дълбок дворцов реверанс, държейки празната си вече чаша като шапка и ми се усмихва ехидно - Като примерно например онзи френски крал. Който за да избие комплексът си породен от неговата естествена плешивост налага на всички считащи себе си за благородници да носят перуки – поема си дъх след краткия спектакъл и продължава – Ето ти Младеж един пример как една тиха лудост… Каквато всъщност се явява дълбоката болезнена суета е довела до налагане до някаква публична норма за странен и ненужен дрес код и поведение.  
-    Ахааа… Казваш нещо явяващо се като лудостта на величията. 
-    Именно! Само дето в повечето случай огромна част от лудите хора по света са много далече от величия… Но въпреки това почти всеки един от тях, счита, че след като нещо в него си е част от самия него… То винаги, всякога и при всички обстоятелства той може да го отъждествява с нормалното. 
-    Е да де Ама не може то така, всичко което е естествено във всички случаи да е и нормално. Поне като поведение имам в предвид. Ако беше така щяхме да пикаем не във писоарите, а във фонтаните. Или пък най-малко там където ни се доходи по нужда.
-    Така де! Ама ха иди убеди лудия, който мисли обратното, как това не е така. 
-    Да де! Прав си бай Курти! То нали бит, е‘ан, луд и пиян все не си признавали. И много трудно можело да ги убедиш, че са такива. 
-    Именно! Та като си говорим сега за тях мисля при всички тези има един общ знаменател. 
-    Какъв?
-    Липсата на обективност към самия себе си. И в най-честия случай, най-вече липса на самокритичност. Ама тя самокритичността много често разкрива доста болезнени самоистини. Които не всеки иска току така да си ги самопризнава и самопричинява като откровения. Пък то нали знаеш какво беше казал един умен мъж – Истина трябва да удря като гръм и мълния. Иначе е почти безполезна. Особено пък истината за теб самия. Ама някой като не е наясно, че понякога истината се ражда точно в момента на болка… И иди го убеждавай че трябва да е самокритичен към себе си. Но най-лошото при тези личности с дълбок самокритичен дефицит, е как този им дефект на пръв поглед никак не им личи.
-    Е как така не им личи?
-    Е защо как? Има и такива особи. С нормален и дори приятен външен вид са. Но вътрешно никак си не могат да различават нормалното добро от бруталното зло. За тях да убият да откраднат или изнасилят - не е нищо лошо. Те считат това си действие за свой естествен житейски порив. Който разбира се би трябвало системно да удовлетворят. И то само за да се чувстват спокойни и във форма. Или пък да се погалят с усещането, че са велики. Което респективно би им помогнало да влязат в световната история.
-    Еее… Може да са страдали и затова. Да речем да са озлобени от някаква психическа травма. В близкото си минало. Или в детството си. 
-    Ами не мисля, че всичкото това, което го изброи винаги е абсолютно задължително. 
-    Е как?
-    Така. То и тогава е и най-интересно, я. Такива хора, за които ти казах просто са си зли по природа. 
-    Е как? Просто ей така са си зли? И искат ей така да правят лошо? Така ли?
-    Именно! И то е само защото така са кодирани техните шифри между Съзнание и Подсъзнание.
-    От кого? От някой съзаклятник ли? – усмихвам му се и му намигам аз.
-    Не от производителя им с популярното фирмено лого Природа ЕООД. 
-    Ахааа! Или казваш бай Курти в случаите когато някой си Щъркел – Ейч – Ел в такова състояние ги е довел. Е добре де?!  Ама те не могат ли да се спират понякога? Когато да речем видят че прекаляват? Или да им дойде наум, че правят нещо лошо като убиват, крадат или насилват? Или като правят каквото и да е друго лошо. 
-    Не! Не могат! Още по-малко пък им идва на ум, че шифрите между Съзнание и Подсъзнание им са пагубни за околните. Или дори някой да са се докоснали до точки от истинския свят наоколо… Или да имат мимолетни проблясъци на осъзнатост, то те по никакъв начин не искат да се разделят с миговете на комфорт, в които разгръщат на воля болната си същност. 
-    Странно наистина. Никога не съм поглеждал на лудите от този ъгъл на мислене. Е ти познаваш ли някой такъв?
-    Мисля лично не! Но може би човекът, който ме е проклел може да е някакъв такъв подобен злодей. Защото нали ти казах преди малко. Този тип хора като него намират анормалните си постъпки, касаещи любов, омраза, живот и смърт за напълно естествени. А пък последващите реакции на околните смятат за смешни, ненужни, пресилени и дори агресивно настроени към тях самите. Но най-интересното е, как това се отнася не само за психиатрично и клинично диагностицираните социопати. 
-    Че за кого още? – питам аз този път заинтригуван в действителност.
-    Как за кого още? Нали ти казах. И за много други които се прикриват, имитирайки нормалното поведение на околните!
-    Че как така? Колко такива перовци според теб има сред нас? 
-    Достатъчно много. И то не са само сред нас? 
-    В смисъл?
-    В смисъл не са само случайни и дребни хорица това. И още по-лошото е, че такива елементи на незачитане на социалните норми съществуват понякога дори и при индивиди, на които точно това им е работата. Или точно за това са избрани или назначени на определените длъжности. Да градят, зачитат и пазят самите социални норми.
-    Стига де. Че как така?
-    Ми така! Мисля си това е валидно и за не малко влиятелни хора с възможности живели и живеещи на земята. То онзи пример, с френския крал е един от случаите, който по-скоро усмихва. Но ако по някакъв начин надникнем в някой други болни мозъци, става страшно.
-    Какви или по-скоро кои болни мозъци?
-    Ами едни такива, които някога, някъде са намерили привиден повод, измислена причина или вулгарен начин… - спря за малко бай Курти позамисли се, помаха отрицателно с пръст и продължи – Или не, не, не ! По точно казано… Намерили са лично оправдание да удовлетворят някоя си друга вътрешна зловонна потребност. Може би просто ей така. За да не им е скучно. 
-    Потребност? Каква да е тя примерно например?
-    Ами пак ако погледнем към въпросния крал. Че той е заповядал да отрежат носовете и ушите на всички проститутки обслужващи войниците в радиус пет километра от двореца. Въпреки че той самия е водил абсолютно разгулен начин на живот. Или като други псевдо величия, които примерно са унищожавали физически големи групи хора. Или пък са унищожавали пряко или косвено, конкретно отбрани видни личности. Особено личности ценени по някакъв начин от широка част от обществото. 
-    Като например? - усмихвам му се аз и правя вече приети ни жест-реверанс с ръка.
-    Като например Хитлер, Сталин, Салот Сар по-известен като Пол Пот, Светата инквизиция, Апартейда… Мисля във всички тези случаи причината е една и съща. Тотална подмяна на кодовете. И сгрешен обмен на импулсните шифрограми между Съзнание и Подсъзнание. Всички изброени са избивали големи групи невинни хора. Освен това и масово са подлагали на сеч интелигенцията. И това се е случвало без значение дали се е касаело за изкривени икономически, морално-етични, религиозни, идеологически, или дори политически импулси. 
-    И това дали изчерпва всичко? Като мотивация имам в предвид.
-    Е! Може в такъв тип псевдо очарователни човешки деятелности да има и някакви други подбуди. За които аз лично към момента не се сещам. Но каквито и да са им мотивите те във всички случаи дълбоко, безцеремонно и грозно засягат живота, здравето, добруването и нормалните взаимоотношения на хората. Може би и за това такива хора с отклонения, са си като всички останали обикновени луди. Опиянени от това което вършат - твърдо и на инат се противопоставят на всякакви трезви опити някой да ги поведе навън от умопомрачителния лабиринт на собствената им лудост.   
-    Ахааа… Ей бай Курти… Така като ти слушам начина на изказ… Ехааа! Ама ти си готов за говорител на някоя партия. 
-    Еее то нали ти казах вече, че само една две петици съм имал в университета.
-    Да бе личи си ти от всякъде. Че какво казваш? Много е важно това какъв тип шифър за Любовта и Живота ще избере шифровчика. Пък било то той да не е някой криптолог тип хакер, ами самата Природа. 
-    Ми да! Това вече си е Съдба Младеж! 
-    Е ти като казваш че си разбрал какъв ти е проблема, не можеш ли да откриеш някой професионален криптоаналитик да ти помогне. Или и при тях-дешифраторите казваш мотивите и възможностите им са много различни. Щото то нали там във филма всеки от екипа криптоаналитици на Тюринг си имаше свои си различни нагласи. Защо да бъде в този екип. И какво точно иска от това, че е там. Ама пък много точно беше показано. На мен ми хареса.  
-    Еее… Младеж! Къде да ти го търся този криптоаналитик да дешифрира проклятия. Мисля няма такъв. Или поне аз не познавам такъв. Пък колкото за филм - да! Добре беше построена сюжетната му линия. Но иначе не точно така стоят нещата в действителност. Ако сме откровени към историческата фактология ми е думата.
-    В смисъл?
-    Във филма твърде силно е подчертана ролята на Тюринг. Той кода на Вермахта за тогавашното време… И за тогавашното техническо оборудванеее… Е бил и теоретично, и практически неразбиваем. Поне не и за времето, за което периодично е била сменяна базата на шифъра. 
-    Ахааа значи швабите са сменяли и базата на шифъра. Ясноо! То за това на тях… За екипа на Тюринг ми е мисълта… Там нали звънеше някакъв звънец, показващ им крайно време за разгадаване на текущия код.
-    Именно! 
-    Е то филмът нали не е фантастика? Нали по някакъв подобен начин се случват нещата и в исторически план.
-    Да по подобен. Но има много непоказани неща. Което доста несправедливо фокусира пълните заслуги върху Тюринг. Не че са му малки заслугите. Никак даже не са малки. Но точно в този филм са подчертани в малко в повече. Ама то пък все пак нали е филм. И то английска продукция. Така и трябва да бъде.
-    Какво имаш предвид? И как тогава след като казваш, че на практика нещо е било невъзможно да стане, то е станало реално възможно?
-    Ами Парадокс на Интуицията младеж. Ето това е също ПИ. Просто в точно определени моменти са се случили ненадейни, уникални и точно определени събития. И то с точно определени хора. Което пък е довело до парадокс в реалността. 
-    Как така Парадокс в реалността?
-    Ами така! Парадокс, който е пробил интуитивните и логическите схващания и самонадеяните нагласи на германците, че кода е практически неразбиваем.     
-    И кои са тези върхови събития разкъсали здравата желязна хватка на неразбиваемост?
-    Ами първо огромна заслуга имат полските криптоаналитици. Които към онзи момент са изключително напред в тези проучвания. След започването на инвазията на Германия в Европа, екипа от Бюро Шрифтов е преместен от Варшава в Брестката крепост. Там поляците продължават усилено да работят. Те вярват, че разчитайки шифрограмите на немското правителство ще разгадаят намеренията на Вермахта. Само че германците няколко пъти сменят системата. Вярно полския криптолог Мариан Рейевски чисто по интуитивен начин разбира, че германците са изменили подреждането на буквите в клавишите на машините си. Защото при патентованото в  търговския вариант на Енигма, клавишите са били с последователност Q->A, W->B, E->C. А във военният вариант вече са в съвсем друга. Там тя е била A->A; B->B; C->C.  
-    Ама тя тази машина не е ли изобретение на немските военни?
-    Не! Приема се че немският електроинженер д-р Артур Шербиус я патентова месец февруари 1918 г. А производството и започва около 1923 година. Даже същата тази година тя е предлагана на пощенското изложение в Берн. С цел да се използва в телеграфния обмена на информация между пощенските клонове в страната. После е пусната дори за свободна гражданска употреба за фирми и търговци. Военните обаче се досещат, как тя ще им върши идеална работа. И някъде около 1929 година Енигма буквално се изпарява от магазините. Веднъж попаднала в ръцете на военните тя бива променяна няколкократно. Именно разгадаването на тези военни корекции в устройството й и новите принципи на действие струва много пари. А това вече никак не е по финансовите сили на поляците. За това те решават да споделят проучването си с Французите и Англичаните. И така след като Полша бива нападната от Съветския Съюз и Германия едновременно, част от екипа на Бюро Шрифтов под кодове име Z е изместен около Париж. Настанени са в секретна база с кодовото име Бруно. А в пълния си обем математико-статистическите разработки за Енигма са предадени на английското и френското разузнаване. 
-    До тук нищо ненадейно, уникално или дори интересно, за може да  бъде квалифицирано като парадокс. И още нищо конкретно като невероятност в случването. Само суха историческа действителност. Бай Курти губят ми се сякаш онези върхови или ключови моменти, за които спомена преди секунди.   
-    Има ги! Ама трябва да си малко по търпелив – погалва се пак по главата бай Курти и продължава -  Едната от случайностите е че в аварирала немска подводница бива намерена една машина Енигма – I. Пленена е още и една кодова книга на германците. 
-    И какво от това?
-    Именно! И какво от това. Защото въпреки, че двете са били в наличност в секретната криптографска база в Парк Блечли до Лондон - Тюринг и екипа му продължават да са в невъзможност да се справят с дешифрирането на кода. Дори авангардното му за времето си изобретение, струващо колосалните сто хиляди паунда не може да му помогне. 
-    Ахаа… казваш трябвало едва ли не помощ Свише. Виж ти?! Пустите му германци… Те пък ли са най-умните криптографи на света? Виж ги ти? 
-    Не! То всички машини от трироторния клас на Енигма по онова време са генерирали на случаен принцип сложност на код, който е бил почти практически неразбиваем. Особено пък след въвеждане във войнския вариант някъде около 1930 година на Комутационният панел именован на немски Steckerbrett. След добавянето му разбиването на код генериран от такава машина е можело да стане единствено и само след създаване на машина от ранга на тази на Тюринг.
-    Еее… Ма то как пък така ще правиш брава с ключалка, която после сам не можеш да отключиш?
-    Ами така! Днес в лабораториите, как се създават вируси, които мутират в щамове, за които самите създатели нямат серуми и ваксини. 
-    Еее то вирусите са друга бира от шифрите.
-    Така си е! Но и в двата случая човечеството се сблъсква с безсилието на безразсъдния си зъл гении. Който никак не рядко и сякаш все по-трудно успява да се справя в зачестилите ситуации, когато експериментите му излизат извън научния му контрол. И най-лошото е, че тази уж гениална научна част от цивилизацията ни все по-често буквално абдикира от собственото си желание да поема каквато и да е отговорност за тези си дела. И още по-лошото е че като краен резултат въпросното творческо безсилие оставя грозно фунтяща следа от големи купчини човешки трупове. Както например проекта СПИН или Ебола. 
-    Фууу… чак гадно ми стана…. Добре! Щом ги има пробивите – казвай ги!
-    Има ги – да! Другата случайност е в една наивна процедурна грешка, която системно е допускана от някой от операторите на германските военноморски сили. Тук вече безспорно голямата заслугата за нейния анализ е на Тюринг. 
-    Ахааа значи не е работата на мистична намеса Свише. Или на епично героични саможертви на някого. А всичко се дължи на елементарна грешка.
-    Така си е! Когато противниците са равностойни, само грешката на някой от тях може да доведе до загуба. Иначе мача е реми. А до този момент в световната история реми в глобален световен конфликт не е имало. Колкото до конкретния случай с Енигма има и още една огромна грешка в шифрограмите. И то тя не е породена от незнание, техническа недомислица или от липса на професионализъм както предната…
-    А от…?
-    А от идолопоклонничество. Грешката, която в края на краищата се явява едно от разковничето на пробива. 
-    Че като е толкова огромна грешкатааа… Онези майстори от Бюро Шрифтов, французите от Бруно или другите в Блечли Парк, как не са я видели в самото начало?
-    Е то и това си е азбучна истина. Колкото на по-явно място скриеш нещо, което всички търсят, толкова по-малко то ще бъде търсено точно там. Че именно по тази логика никой от професионалните криптоаналитици дори и не се осмеляват да предположат, как в шифрограмите на Вермахта ще има толкова наивен принципен пропуск. Вярно! Грешката пак е открита от екипа на Тюринг.
-    Така ли? Това вече е интересно! И какъв е този огромно явен пропуск?
-    Ще ти кажа! При криптографията има един основен принцип. Да не се правят излишни периодични смислови повторения. Които съответно да позволят на дешифратора да свърже лексиката със семантиката. Което пък от своя страна би позволило да бъде прихванат синтаксисът на шифрограмата. 
-    Какво, какво!? Я чакай малко! Това никак си не го разбрах! Май много професионално се изразяваш. Ей човече, аз не съм филолог. 
-    Извинявай! Ами силата на един шифър или код е в това, че не ти е ясно в този хаос от букви или цифри, който виждаш в шифрограмата, кое всъщност е думата. Още по-малко пък ти е ясно как е структурирано изречението. Защото ако е хаос от букви или думи и написаното попадне в неподходящи ръце… То непритежаващия ключ за шифъра, няма да е наясно какво всъщност вижда. Текст или безсмислици. Именно поради това не бива да се повтарят едни и същи думи. С един и същи брой букви. Особено пък на едни и същи места в изречения. Още по-малко пък, ако те носят един и същи смисъл.
-    Аха ясно! Така и? Какво е било това идолопоклонническо разковниче? 
-    Ами сети се де! Какви идолопоклоннически реплики знаеш?
-    Никакви. Хич не ма търси там. Нали ти казах. Не съм лингвист.
-    Що пък лингвист? То по-скоро това е по-близо до теологията отколкото до филологията. Ама пък чак пък никакви да не знаеш? Я! Стига моля те! – и ме поглежда доста учудено -  Амин! Иш Аллах! По Божията воля! Намасте! Тез не ги ли знаеш?
-    Само Амин съм чувал. И знам, как е нещо като - Край. Ама чакай бе бай Курти! Че то какъв Иш Аллах? Те германците не са ли християни като нас. Само дето са католици? 
-    Такива са – Християни! И съвсем разбираемо си е! Изразът не е била Иш Аллах! Ха сега да те видя, как ще отговориш на този ребусен въпрос?
-    Чак пък коя да е била тази реплика, я? – питам аз и вдигам ръце зад тила, усмихвайки му се все едно се предавам.
-    Хайл Хитлер, младежо. Хайл Хитлер! След всяка шифрограма идолопоклоннически е било изписвано Хайл Хитлер! Което е и дало на Тюринг възможността за пробив. Парадокс! Нали? Името на този на когото германците са се кланяли като на Бог е дало възможност да бъде дешифриран шифърът на Енигма. Съвършен за времето си  код, който дори теоретично според статистиката не е било възможно да бъде разбит. 
-    Даа… това наистина си е било точно двубой Парадоксът срещу Интуицията. Ясно! Даа… Ама и ти наистина много си се задълбочил в тази тема около криптографията? И това само заради правенето на кръстословиците и Проклятието ли е ? Или просто шпионските предизвикателства са ти тръпка? 
-    Не! Не са ми тръпка шпионстванията. Другото е по-вярното! Четох много по темата. Нали вече казах! Даже няколко семестъра математика изкарах. И всичкото това защото навремето си направих една проста аналогия или сравнение. Как на пръв поглед безсмислените думи и словосъчетания при изричането на едно Проклятие или заклинание много ми приличат на писмена шифрограма. Тогава и си изградих мнение, как всъщност повечето съзаклятници криптират злобната си мисъл в неразгадаеми за нормалната човешка интуиция кодови-звуци. Които първо не са нормални думи. Второ те не са звукосъчетания, от които можеш да сглобиш нормална мисъл или изречение. Примерно НАМАСТЕ. А някой съзаклятници направо подменят една дума с друга дума. И правят своево рода семантично криптиране. Сиреч казват ти вода, а то значи глава. Или е написано луна, а значението на думата в изречението е вълк. Именно и за това от доста време се опитвам да отгатна формирането на кода или шифъра на самото прокълнаване като принцип. Мислех си… Мисля си го и до сега… Успея ли да разгадая това, ще мога и да намеря начин да се освободя и от моето Проклятие. Но както ти разказах дори понякога да имаш цялата теоретична и техническа база, ако кода е много сложен… Или принципа на кодиране е парадоксално и необичайно конструиран… Тогава са ти необходими необичайни събития за достигнеш до същността на Парадокса противоречащ на Интуицията във въпросното криптиране.      
-    Дааа… - поклатих многозначително глава аз, започвайки да се съмнявам, че май  стареца от време на време е повече от добре, но от време на време е трудно да се каже какво му е – Еее…! Щом пък си успял да стигнеш до тези си твои изводи и сравненияяя… За структурата на проклятието и за някакви принципи на кодирането тук и там из човешката психикааа… Все си е нещо! – и му се усмихнах  все пак от учтивост накрая. 
-    Дааа… нещо си е! – повтори след мен унило бай Курти.
-    Добре виж сега – подех аз без да зная защо, но неистово ми се прииска в този момент да си говорим за нещо не толкова дълбоко историческо и толкова твърде отвлечено, сякаш ми се прищя за нещо по-сегашно и по земно да си говоря – Бай Курти ти какво ми разказваше преди това за онзи метач? Остави ги сега Лудите величия, Хитлер, Тюринг и шифрите. Там работата е ясно! Ти нямаш нито екип от криптолози, нито имаш машината Кристофър. Възсложничко ми се виждат това дори за теб.
-    Така е да! – призна си съвсем неочаквано за мен стареца.
-    Ами щом е да… Кажи тогава - онзи чистач нещо по-лесно за правене не те ли посъветва да опиташ?  
-    Нали ти казах. Най-простичкото в което ме насочи е, как всеки открит от мен парадокс ще ме води към свободата ми. 
-    Казваш също както всяка отгатната дума в твоите кръстословици доближава хората към нейното пълно решаване. Е това вече ми се струва е по твоите сили! 
-    Така е. Но се появи друга трудност или проблем. Като го попитах колко на брой парадокси трябва да отгатна, той ми отговори, че не може да ми каже. Но ми каза, че ако само си живея ей така. Подминавайки покрай ПИ - тата  без да ги откривам и анализирам… Съм щял цял живот да се въртя в кръг. 
-    В кръг ли? Е как така в кръг?
-    Ами така каза той. И аз тогава се измайтапих с него. Как щом неоткритите ПИ та  ще ме въртят в кръг, значи всъщност моето истинско Проклятие е не от любов за любов и заради любов, а е нещо от сорта на константната ?  – отново разпалено заобяснява стареца, но аз го прекъснах защото смисъла на приказките му май наистина се въртяха в някакъв омагьосан кръг.     
-    Ахааа… Казваш да си додем на думата…  Въртим го сучем го пак до някакво си ? я докарахме – усмихнах му се аз - Бай Кутри много хубаво ми ги разказваш историйките ти. Ама нали за клона ма извика? Нали така? Пък и преди малко и сега все за ? ми говориш.
-    Ааа… че защо само аз…? То преди малко ти повдигна темата за ?.  Не аз. То и за това доста се почудих. Щото ти не знам как, но някак си твърде изневиделица заговори за моите неща. Щото за Лудолфвата константа нали ти сам отвори приказката. То и на мен за това и ми стана интересно, я! Как и сега се случва пак така подобно на тогавашното време. Дето и аз пред Метача за това му заговорих. И може би и за това сега темата ? не ми излиза от главата и от устата.
-    Да наистина бай Курти! Не знам и аз как. Но първо за това се сетих. Може пък да е станало някакво си съвпадение – но виждайки необичайния му блясък в очите реших да го отклоня с някаква шега от темата за  ? - А я ми кажи какво толкова важно ти каза онзи човек, което да е свързано с този клон? Или да речем за клона и за мен? 
-    Дааа! – загледа се в ореха стареца и поклати усмихнато глава - Същия си като мен младеж. Същия си ала моя милост. Когато бях като млад – премести погледа си бай Кутри върху танцуващо топче и продължи с глас лъхащ на носталгия -  И аз тогава така подигравателно реагирах. Ама тогава…! Ехее…! Имах пари, слава и уважение. И си мислех, че нищо друго не ми трябва в този Свят. С високомерност и с пренебрежение загърбих другите особените неща, за които онзи ден ми говори Метача и направо го попитах каква по-точно ще ми е дарбата. Онази за която той в началото ми бе казал, че е свързана с Проклятието. И какво и колко ще мога да печеля от нея? 
-    Е нормален въпрос! Защо пък! Какво толкова… И той?
-    Той! Той се разсмя много шумно на глас. И после доста ехидно ми отвърна, как не всяка Дарба може да бъде измервана в пари. Или в някакъв род материални придобивки. Каза още, как има много хора, които притежавали определени дарби. Но не знаели за тях. За това едва ли не съм трябвало да му бъда благодарен, че научавам за моята. На което аз отново много се смях. И въпреки, че съвсем осезателно усещах, как нещо в мен и с мен не е точно на мястото си му казвам: „Знаеш ли много си ми симпатичен, но изобщо не ти вярвам. Можеш ли да ми го докажеш това? Или да си ти вярвам ей така само заради една ми симпатия към теб?“ И после пак аз се разсмях.  
-    И защо така си му се присмял? Нали си усещал нещо?
-    Вярно! За усещането усещах. Но за ни едно от нещата, за които ми каза, той не ми беше дал някакви доказателства. Нито за Проклятието. Нито за Дарбата. За това и си поисках някакво нормално доказателство.
-    Е да де. Тук те разбирам напълно. Защото моето мнение в момента е подобно – поглеждам аз към събеседника си, усмихвам му се почти извинително и питам - А той?
-    Той! Той ме изчака да си се насмея и ме пита: „Я момче вместо само да се смееш ми обясни на мен невежия старец, какво е онова странното число ?, за което ми говори ти преди време?“ 
-    Ха така! Видя ли! – усмихвам му се аз – И ти? Знаеше ли го тогава какво е? Или го научи по нататък.  
-    Че как! Знаех го още тогава. Щото нали се сещаш
-    Да бе как да го забравя това! Бай Курти е бил най-добрия в правенето на кръстословици. 
-    Именно! – демонстративно се изпъчва събеседника ми и продължава вече по-сериозно - Даже му обяснявам. Как това ? е отношение между дължината на една окръжност и нейния радиус. И за безкрайното делене му казах. И за липсата на каквато и да е закономерност в цифрите след десетичната запетая - също. Той това за неповторяемостта обаче ми се строи не го разбра. И за това му дадох пример, как дори и сто цифри да се напишат след запетаята пак няма никаква закономерност в тяхното получаване при самото делене на двете прости числа. Което е своево рода парадокс за всички математици. А той ме погледна позамисли се и каза: „Щом пък твърдиш, че това число е толкова чудато, това означава, че с него би трябвало да могат да се правят и чудеса?  
-     Ха така! Видя ли?! Пък ти ми разправяш как бил неук. Неук неук, ама разбрал те е все някак си човека. И после?
-    После аз пак се смея и му отвръщам: „Да бе чудеса! Прави се чиста математика с тази константа. Нищо повече!“ А той ме поглежда. Усмихва ми се. И ми казва: „ Добре! Нека да е нищо повече. Ти все пак ми го намери това чудатото число. Донеси ми го тук. И аз ще ти докажа, че си прокълнат. И че проклятията са неща, които понякога те спират в едно. Но пък ти дават сила равна на дарба за други неща“   
-    И ти какво направи?
-    Ами послушах го. Намерих числото в една математическа енциклопедия. Щото то тогава още нямаше интернет. И му го занесох. Той ме накара да си взема лист и писалка.
-    Аха - ясно! И какво стана?
-    Какво стана ли? Метача погледна числото. После ме погледна в очите и каза: „Аз ще диктувам, а ти пиши!“ И започна да диктува цифра по цифра. Цифра по цифра. И ми издиктува така, както си е константата до някъде. Само че там имаше около сто и тридесет цифри след запетаята. А той ми продиктува само сто. После ме поглежда строго и ме предупреждава. Че щом това чудато число нямало карай, изобщо и по никакъв начин да не съм се опитвал да уча повече от сто цифри от него. Защото имало опасност да лудна. 
-    Ти послуша ли го?
-    За това слава Богу го послушах на самия момент.
-    И после? 
-    После ме накара да махна листа дето до сега бях писал. Даде ми чисто бял. И ми каза: „Ха сега напиши ми го пак!“ А аз му отвръщам че е абсурд да мога. А той се усмихва и ми казва: „Аз нали ти споменах преди време, как има много хора, които не знаят какво могат! И какво не могат! Опитай!“
-    И ти?
-    Ами опитах. И колкото и да ми беше невероятно го написах без грешка.
-    Ха така! И как си успял да го запомниш за толкова кратко време?
-    Ха кажи ми ти де?! Когато го написах за първи път и за самия мен беше много интересно като явление. Защото като се замисля не го помня като толкова дълго число. Но почна ли да го пиша ставаше нещо чудновато. 
-    Какво чудновато?
-    Ами нали ти казвам. Ей така като се замисля не го помня цялото наизуст. Но започна ли да пиша в мига, в който напиша поредната цифра и в мозъка ми щръкват следващата. Пиша цифра – хоп и пред очите ми се появява следващата. И така докато стигна до стотния знак. 
-    И това само един път ли?
-    Е как само един път? Ама да де! И аз като теб! Първо чак не си повярвах. Викам  си: „Ще мине малко време! И ще ги забравя. Или все някоя цифра ще я объркам поне като последователност.“ Да ама – не! Отивам си в къщи. Вечерта опитвам. Пиша си ги – и това си е! Преспивам. На сутринта пак опитвам – същата работа. На следващата опитвам отново! На по-следващата пак! И пак! И пак! Винаги успявам. Та така разбрах! Има някаква истина в казаното от Метача. И ти нали видя? Пиша го без проблем. И то без никаква грешка. Въпреки възрастта си. 
-    Видях да! И ако съм честен малко ме постресна това… - признах си без да се замисля.
-    И аз така бях на времето като го написах за пръв път – усмихна ми се стареца – Но след месец разбрах и друго. Нароча ли си нещо да запаметя - после няма забравяне. Мога да цитирам в точност и в детайли цели пасажи от енциклопедии. Примерно много неща помня от легендарната от моите години енциклопедия на братя Данчови. Щото то нали тези подробности за нещата ми трябваха около правенето на ребусите. И като ги науча веднъж – край! Пак няма забравяне. Че за тогава ми беше приказката. Малко след това се поуспокоих. И уж както винаги занесох на Метача нещо за хапване. И пак го заприказвах. Исках да разбера още неща за себе си. И най-вече какво мога да сторя с тази си част на Проклятието. Защото за какво ми е да помня сто цифри след десетична запетая, пък да съм без дъщеря си?! И защо ми е да мога да помня всичко, което искам да запомня...? Пък да си говоря с хората чрез ребусите, които правя!
-    Така си е. Е ти поне не го ли пита защо ти е било сторено това Проклятие?  
-    Питах го. Нали вече ти казах. От любов, за любов, заради любов. 
-    Дааа! Да те прокълне някой от любов за любов и заради любов?
-    Именно! Ама това е то че Любовта на куб на единия насочена срещу едната обикновена любов на другия явно понякога се превръща в неистова злоба. Парадоксално но факт. Нали Младеж?
-    Дааа… Прекаленото хубаво май в този случай не е на хубаво. Вярно че това е наистина парадоксално! Много странно проклятие. И вярно е срещу нормалната човешка интуиция. Насила да искаш любов?! И три пъти над нормалното… Още повече, че то изобщо знае ли се какво е точно любовта?
-    Хе хе хе! – усмихва ми се бай Курти - Пак се държиш точно като мен? 
-    Защо!
-    Защото и аз тогава това го попитах.
-    А той?
-    Амиии… Отвърна ми, че не се знае. А аз го питам: „Може ли тогава изобщо да се направи нещо срещу проклятие подклаждано от необяснимо явление - каквото всъщност е Любовта?“ 
-    И той?
-    Той тогава сравни любовта с нещо, с което едва ли си представяш, че може да бъде сравнена? 
-    С какво…?
-    Опитай се да отгатнеш де!
-    С какво може да е я!? - правя се на силно замислен аз - Най-вероятно с цвете от луната? Със сърце, което тупти учестено? С доброта? Със светлина? Със сложна комбинация от хормони и химични вещества заливащи мозъка? С нещо такова - може би? –  занареждах аз първите най-шаблонно популярните сравнения, които ми хрумнаха, но виждайки бай Курти да се смее питам – Не познах ли? – той клати отрицателно глава, а аз отново питам – А с какво тогава?
-    Неее! Не е с нито едно от тези неща които каза! С нещо много по-просто беше! Опитай пак!
-    С разтопен шоколад! 
-    Нее! Това твоето с шоколада е по-скоро сравнение за сладострастие. А не за любов. 
-    Добре де! Предавам се! С какво?
-    С водата я сравни тогава той любовта – с водата! 
-    С водатаа…!? Честно!? Такова нещо пък не би ми дошло наум. Водата и Любовта. Е това не е ли въз простичко? Щото тя водата не е ли най-простото нещо на земята, което познаваме… А любовта е ехее… - размахвам ръце към небето, следвайки ги с поглед, а бай Курти ме прекъсва:
-    Ехеее…! Мехеее…! И аз така някак си реагирах тогава на времето! Ама знаеш ли той какво ми отговори? 
-    Не! 
-    Каза нещо от сорта: „Ха! Че то пък аз да не би да съм много умен. Ако съм умен щях да бъда, я директор! Я професор. Пък тооо… Я ма виж! – и ми повдига оръдието си на труда пред очите - Въртя тук метлата и мааам с парцала. Пък ти кусур ми ловиш. Просто ми било сравнението за Любовта! Ми то прост човек прости сравнения ще прави, я“  После доста грубо побутва със стирката кофата с водата. Тя се разклаща и част от съдържанието се разплисква на мозайката. Сочи ми към мокрото петно и казва: „Ето както ти казах Любовта е като Водата. И Водата е като Любовта.“ „Аха разбирам!“ Прекъсвам го на свой ред аз и то доста невъзпитано и продължавам да се заяждам: „Казваш и с Водата и с Любовта си в състояние да измиеш мръсния под на нечия покварена душа. И после без да се скверниш да ги излееш в канала като никому ненужна воняща помия?“ 
-     Хе, хе, хе! – прекъсвам със смях разказа на бай Курти аз - Това много филологично ми прозвуча. Бай Курти ама той – Метача дали те е разбрал какво му казваш? 
-    Охооо…! – възклицателно ми отговаря стареца.
-    Еее щом казваш…?
-    Да бе Малдеж! Даже ме погледна възучудено. Ама с еййй така широко отворени очи. И ми отвръща: „Виж ти! Виж ти!  Не съм очаквал един млад човек толкова грозни мисли  да говори за Любовта. Виж ти?! Виж ти?! 
-    Е може и прав да е бил донякъде.
-    Така си е Младеж. И после съвсем откровено се зачуди, как едно проклятие може до такава степен да омърси младите мисли човешки!“  Пък аз нали си бях луда майтапчийска кратуна го поглеждам и го питам шеговито чак рима му спретнах: „А какви са чистите мисли старешки на кавалера на парцала и метлата? И по какво според теб приятелю мой приличат си Любовта и Водата?“. 
-    А той?
-    Той съответно се понадига. Прегръща с нескрита и откровена чувственост дръжката на метлата. Усмихва ми се! Едва ли не сияйно. И с непонятен за възрастта си влюбен блясък в очите и твърде горещи нотки в гласа си казва: „И двете момко са едно вълшебство. Защото ако са с подходящата температура… С тях можеш да си доставиш най-върховните удоволствия на Света. С двете можеш да се напиеш до насита. В двете можеш да се окъпеш за удоволствие. Двете носят наслада и чистота! И телесна! И душевна!“ После рязко отвори ръце, пускайки демонстративно метлата да тропне на земята и вече с много строг и сериозен тон продължи: „Нооо… има известна правота и в казаното от теб…“ И ме поглежда многозначително, пък аз го питам какво толкова съм казал. При което той ми отвръща „Че и двете и Водата и Любовта си имат и тъмна страна. Защото и Любовта и Водата, ако ги охладиш прекалено много - се превръщат в лед. Който може не само да те измрази. А ако си невнимателен, може дори да разреже плътта на сърцето ти да речем. Пък прегрееш ли ги много… Охоо…! Тогава се превръщат във вряла вода или пара. И щом ги докараш до това дередже. И две могат да попарят или да изпепелят душата ти. За това с тях трябва да се внимава как, къде и по какъв начин се съхраняват. И как, къде и по какъв начин се употребяват. Защото и  двете в лошавите си състояния могат дори да те убият.“ -  завърши бай Курти разказа си и ме поглежда в очакване.
-    Интересно е това сравнение. Явно по някакъв начин мъдър е бил тоз човечец. А щом е бил такъв мъдрец ти защо не го помоли за съвет? Да ти помогне, как да се отървеш от това Проклятие. 
-    Ти как мислиш?
-    Ами би било редно да си го попитал. Щото това само да знаеш, че ако отгатваш загадките около тези ПИ е много общо казано. Пък и като не знаеш колко точно трябва да отгатнеееш… Си е направо много изнервящо начинание . Щото отгатваш, отгатваш пък в края на краищата не знаеш до къде си стигнал. И още дали изобщо един живот ще ти е достатъчен, да я махнеш тази гадост от главата си.
-    Именно! Е той спомена, че най-вероятно в мига, в който отгатна последното си ПИ, със сигурност ще мога да разбера това. Ама нали виждаш. Вече съм на над седемдесет години. Пък все още пиша по сто цифри след десетичната запетая. Ама питах го аз тогава! Мога ли не мога ли с нещо да си помогна. 
-    И той какво ти каза?
-    Той ми отвърна: „Много е просто! Превърни Проклятието в твое оръжие. И с това оръжие победи самото Проклятие.“ 
-    Да беее! Много било просто! –  реагирах импулсивно аз - Ма то това последното неговото е много лесно да се каже. Това и баба го знае. С острието на копието или на стрелата не можеш да спреш острие на друго копие или на друга стрела летящи към теб. Само щит може. Въпроса е дали срещу това Проклятие има някакъв щит. Или то е някакво универсално острие. Пък дори и да е и обикновено острие тогава, как с Проклятието ще спреш Проклятието? Това защо не го пита как става? 
-    Амии… не съм. Тогава не ми е идвало на ум такова сравнение, като твоето за стрелите и копията. Но пък да! Питах и за други подробности! Честно казано, трудно ми беше понякога да го разбирам този човек. Хем много особено говори. Хем и на час по лъжичка дето се вика ми разкриваше нещата. Ама тогава си рекох - каквото такова, когато тогава.
-    Дааа… Вече ми се струва разбирам, как никак не е проста работа човек да се научи на такъв вид знание каквото ти си се захванал да изучаваш. Добре и той какво отговори на твоето питане?
-    В началото както всеки път се усмихва и вдига рамене. Но аз бях много настойчив. Каза ми как Проклятието вече било проникнало надълбоко в същността ми.  Трябвало някак си да се науча да насочвам Парадоксалното в ситуациите, в които попадам срещу собствената си Интуиция. Както и обратното. Да се опитвам да постъпвам като всички други хора. И да използвам Интуицията си в разгадаването на Парадоксалното в случващото се около мен. Но изрично подчерта, как ако успявам да използвам двата метода едновременно тогава определено шансовете ми се увеличавали.
-    Второто Интуиция срещу Парадокс, ми е по-понятно. Но първото, което каза Парадокса срещу Интуицията… Това точно не го разбирам много, много. Но пък вече разбирам защо толкова дълго и настойчиво наблюдаваш топчето върху водната струя. Искаш да откриеш логика в парадокса. И парадокс в логиката на нещата. 
-    Да! Така е! 
-    Брей тоз простия метач какви сложнотии ти е поставил като задачи. Ама то сигурно сте си паснали, защото си приличате по някакъв начин…
-    По кое? Че и аз съм неук като него ли? – малко засегнато попита стареца.
-    Нее…! Че и двамата вкарвате хората в сложно мислене. Нали и ти така си правил в ребусите си. Затруднявал си хората да мислят докато ти отгатнат въпросите.
-    Е да! В това наистина си приличаме – ама малко. 
-    Добре де. А нещо друго не ти ли подсказа?
-    Ами каза ми. Как всяко открито ПИ носи в душата на търсещия човек освен крачка напред към свободата му, носи му и силен звън от удовлетворение. А всеки такъв радостен звън нанасял пукнатини в засъхналите кални обръчи, чрез които ме било обгърнало Проклятието. А после по много странен начин се наведе почти до ухото ми. И ми прошепна, че ако съм можело да свържа няколко ПИ в една обща връзка от събития се получавало нещо, като свързано парадоксален звън-трептеж. 
-    Какво? Какво? Какво? Звън-дрънтеж ли? И какво прави този трептеж? 

>>> Следва