Вечер. Претъпкан автобус от градския транспорт. Хора от различен пол и на различна възраст. Пътуват нанякъде. Пътници без физиономии. Незабележими, с лица като петна. Допрени едни до други мъже и жени, напрегнати от принудително неудобната близост.
Стърча с рамо към водача в това пъстродрехо еднообразие с изтръпнали крака. Наближаваме моята спирка. За мен това пътуване приключва след малко.
Внезапно шофьорът скача на спирачния педал и извърта кормилото, за да избегне удара в неочаквано почервенелите стоповете на колата пред нас. От устата му изригва вулкан нецензурни изрази, които неуспешно се опитва да заглуши с длан. Автобусът рязко намалява скоростта си. Всички политаме напред и встрани с усукани от движението на телата ни неподвижни нозе, чуват се уплашени викове. Жената пред мен губи контрол над разлюляната в ръката ѝ чанта. След няколко секунди автобусът спира да се люшка, чантата на жената се укротява между мен и нея, а бузата ми почти докосва бялото ѝ чело.
В същото време нещо ...