Вечер. Претъпкан автобус от градския транспорт. Хора от различен пол и на различна възраст. Пътуват нанякъде. Пътници без физиономии. Незабележими, с лица като петна. Допрени едни до други мъже и жени, напрегнати от принудително неудобната близост.
Стърча с рамо към водача в това пъстродрехо еднообразие с изтръпнали крака. Наближаваме моята спирка. За мен това пътуване приключва след малко.
Внезапно шофьорът скача на спирачния педал и извърта кормилото, за да избегне удара в неочаквано почервенелите стоповете на колата пред нас. От устата му изригва вулкан нецензурни изрази, които неуспешно се опитва да заглуши с длан. Автобусът рязко намалява скоростта си. Всички политаме напред и встрани с усукани от движението на телата ни неподвижни нозе, чуват се уплашени викове. Жената пред мен губи контрол над разлюляната в ръката ѝ чанта. След няколко секунди автобусът спира да се люшка, чантата на жената се укротява между мен и нея, а бузата ми почти докосва бялото ѝ чело.
В същото време нещо подмокря скута ми и бавно започва да студенее.
Не се чудя какво може да е, защото осъзнавам, че лицето ми е залято от разкошно дългите коси на жената, които, като затихващи вълни, се отдръпват от моето за да обрамчат нейното. Ноздрите ми улавят приятно ухание на изискан парфюм. Тя притваря извинително очарователните си очи и пристъпва, за да уравновеси тялото си, но инерцията и притискащите я отзад хора вече са свършили своето и двамата оставаме плътно прилепени един в друг.
Този допир ме пари като жарава. Става ми горещо, струйки пот започват да текат по гърба ми. Нервните окончания по кожата ми се превръщат в болезнено чувствителни сензори, които, стимулирани от не съвсем целомъдрените ми помисли, очертават в съзнанието ми съблазнителни до свръх възбудимост форми.
Опиянен не разбирам кога автобусът е спрял. Побутван от слизащите пътници се придвижвам към вратата. Слизам на осветената спирка. Силуети на минаващи пред мен хора насичат на късове жълтеникавата светлина на лампата, която пулсира от пърхащи наоколо нощни пеперуди. Спирката, като в забавен каданс, обезлюдява. Сам съм. Отпред, на панталона ми тъмнее едро, мокро петно. Опитвам се да изляза от унеса и да се впиша в заобикалящата ме реалност.
И тогава, повече инстинктивно, отколкото сетивно схващам, че някой ме наблюдава. Обръщам се. На тротоара е тя и сме само двамата. На няколко крачки един от друг. Аз и тя. Жената, предизвикала с такъв взривен импулс сладострастните ми фантазии. Държи познатата ми чанта, от която капе някаква течност.
Погледът ми, привлечен от непреодолима сила, смутено докосва поруменялото ѝ от вечерната хладина лице, погалва стегнатия бюст, окрилен завива покрай талията, бързо слиза надолу и бавно се плъзга по стройните бедра, опънали къса пола. После се задържа дълго и с нежност върху ръцете ѝ, спуснати покрай разкопчаната бяла дреха. Всичките ми сетива тържествуват. Застивам неподвижен, поразен от толкова много красота.
С огромно усилие си налагам да отместя поглед. Успявам все пак да преценя, че развихреното ми преди малко в автобуса въображение е било твърде бедно, за да изобрази възхитителния оригинал. Докато правя тази констатация отнесено наблюдавам безформено разширяващото се петно на тротоара под чантата ѝ, но тя сякаш не го забелязва.
– Извинете, струва ми се аз станах причина за това петно… - поглежда тя свенливо в скута ми.
Не знам какво да кажа. Несъзнателно се присвивам и прикривам петното с длани. Между нас увисва напрегнато мълчание.Сепнати от неловката пауза мислите ми препускат в галоп. Маркирам няколко възможности за достоен изход от ситуацията, но май всичките са непригодни. Да отричам, в случая, не е най-уместния комплимент за хубава жена. Ако потвърдя – дали тя ще стигне до истината за връзката на петното в скута ми с това на тротоара под чантата ѝ? Или ще ме вземе за някакъв маниак, което би ме поставило в прожектора на невярна и много деликатна светлина, накърняваща мъжкото ми его. Колкото и да съм вещ, да обяснявам появата на петното с физически термини като инерция, течности, пазарски чанти и други подобни, такъв опит със сигурност ще помете обаянието на момента.
Реагирам почти подсъзнателно:
– Беше нещо студено… - чувам се да казвам и ръцете и торса ми облекчено заемат естественото си положение.
Жената елегантно вдига глава, косите ѝ пак проблясват на вълни, усмихва се и тръгва нагоре по хълмистата улица с изумителната походка на грация. За миг като че ли леко се извърна и забави крачка в очакване, но може и така да ми се е сторило. После наблюдавам как стройният ѝ бял силует постепенно се превръща в малко, но все по-светло петънце, което с всеки изминал миг сякаш се извисява и става недостижимо, като звезда на небосклона.
С мъка преодолявам мечтателната си омая. Спирката някак си е станала многолюдна. Пътници с лица като петна за поредния автобус. Аз съм не съм от тях, макар да ми предстои безкрайно далечно пътуване към към дома.
Придърпвам полите на шлифера си – от петното върху панталона ми не е останало нищо.
Провирам се между безликите чакащи, които ще отпътуват нанякъде. Крача в нощта по улица между хора, сгради, светлини и сенки като петна. Някъде отляво, в гърдите ми, се ражда една миниатюрна сива точица. Тя нараства, пълзи нагоре, изпълва черепа ми, прониква в съзнанието ми за отминалият ден, за отминалата седмица, за месеците и годините зад мен. И се превръща в безлично и безмилостно огромно сиво петно.
© Димитър Колев Все права защищены